Джаксън Пиърс
Червените шапчици (33)

Глава 31
Скарлет

Бих разпознала дори единствен звук от устните на сестра ми сред хилядно множество. И когато отваряме входната врата, разбирам, че онзи съвсем тих стон, който вятърът едва довява до слуха ми, е неин. Давам знак на Сайлъс и двамата се затичваме към пущинака отсреща, сякаш духът на сестра ми ни притегля натам. Взираме се през телената мрежа и високите треви.

Тя е обърната с гръб към нас, остатъците от обгорената й наметка се развяват от вятъра. Краката й, преди бели и гладки, сега са целите в мехури от изгаряния, а челото й е превързано с лента, която пристяга дългата й коса и закрива едното й око.

Тя изглежда като мен.

От гърлото ми се изтръгва възглас, отчасти молитвен, отчасти радостен вик, че ако не друго, сестра ми поне е жива. В гърдите ми се надига гордост и в същото време страх, когато си давам сметка, че тя е успяла да избяга сама, а същевременно вълците сега са по петите й, притискат я към оградата, от другата страна на която сме ние със Сайлъс. Ръцете й не треперят както друг път, когато е неспокойна, и виждам как диша бавно, концентрира силите си. Само така, Роузи. Но нима съм очаквала друго? Та тя е ловец.

Водача се появява от мрака и пристъпва към нея, очите му са тъмножълти и тлеят като въглени. Останалите вълци — не цялата глутница, но най-малко дузина — са скупчени зад него и рият земята с лапи като състезателни коне, чакащи да се вдигне бариерата. Кучето от съседния двор лае като обезумяло и се хвърля по оградата. Като се изключи неговият лай и тежкото задъхване на зверовете, улицата тъне в злокобна тишина. Дори уличните ъгли пустеят, сякаш дрипльовците са се изпокрили като жители на каубойско градче преди финална схватка.

— Лет? — напрегнато пошепва Сайлъс.

Не ме предупреждава, а ме пита. Той знае, че планът вече зрее в главата ми, разраства се като търкаляща се снежна топка.

— Отново сме тримата — отвръщам тихо, докато броя вълците зад гърба на Водача.

— Ще можем да се справим. И преди сме се били почти с толкова.

— Не бива да те ухапят. Водача е с тях, а той иска теб.

— Знаеш какво да правиш, ако това се случи — казва твърдо Сайлъс.

Очите ни се срещат за момент и той ме хваща за ръката и я стисва. После едновременно изместваме погледи и се промъкваме през отвора в оградата.

Вълците извъртат очи към нас в общо движение, сякаш всички са един организъм. Ние прегазваме през високите треви и заставаме до сестра ми. Тя се усмихва болезнено, разкъсвана между радостта и страха.

— Съжалявам, Скарлет — прошепва. — Те ме нападнаха и ме затвориха, не знаех какво да правя, мислех, че няма да дойдеш, дори ако разбереш, че съм при тях…

Думите й ме пронизват като нож. Тя е другата половина от сърцето ми, а е мислела, че няма да й се притека на помощ? Прехапвам език от страх да не кажа твърде много. Подавам на сестра си колана с ножовете и тя го поема, без да ме погледне. Ръцете на Сайлъс и Роузи се търсят, те преплитат пръсти. Водача изсумтява нетърпеливо, оглежда Сайлъс с алчност, която почти се усеща във въздуха. От вълците се носи такава воня на пушек и бензин, че окото ми се насълзява.

— Отвлекли са те заради Сайлъс, Роузи. Ти беше тяхната примамка за него — казвам многозначително.

— Заради Сайлъс? Но защо… — гласът й секва.

Не й казвам нищо повече, но няма и нужда. Тя разбира смисъла на думите ми. Лицето й пребледнява и за миг сестра ми изглежда така, сякаш ще припадне, но после дръпва ръката на Сайлъс и го притегля към себе си.

— Съжалявам, Роузи — промълвява Сайлъс в косата й. — Не знаех…

— Това е някаква грешка — процежда Роузи през зъби и клати глава. — Трябва да е грешка. — Лицето й е бяло като вар, но погледът й е гневен и тя очаква Сайлъс или аз да потвърдим надеждата й — че е някакво недоразумение, че вълците и тя не желаят един и същ човек.

Сайлъс поклаща глава и очите му се изпълват с болка, любов, жал, толкова силно е желанието му да може да й каже, че не той е Потенциалния. Отваря уста, но не успява да отрони и звук. Мълчанието му говори по-силно от всякакви думи и потвърждава най-големия страх на Роузи. От гърлото на сестра ми се изтръгва болезнен стон, тя вкопчва пръсти в предницата на ризата му, вдига глава и впива жадно устни в неговите така, сякаш поема от него кислорода, който й е нужен, за да живее. Той също я прегръща отчаяно, като че ли двамата са последните оцелели хора на земята.

Заради Сайлъс хванаха Роузи. По негова вина тя едва не загина. Само допреди няколко минути гневът ми срещу него беше толкова силен и непримирим. Обуздаваше го само тайната мисъл, че ако той умре, тя ще живее. Ще бъде отново ловец. Отново ще сме заедно, както преди тя да се влюби в него.

Но докато ги наблюдавам да се целуват, гневът ми се насочва към вълчата глутница пред нас. Как смеят да се опитват да го отнемат от Роузи? Как смеят да се опитват да я превърнат в нещо подобно на мен? Стисвам зъби и отново обръщам поглед към зверовете. Сестра ми го заслужава. Заслужава любов, дори ако аз не мога да я имам. Няма да допусна да я лишат от него.

— Само не им позволявай да го докоснат, Роузи — пошепвам твърдо и думите ми прекъсват целувката им.

Дишам дълбоко, та да не би желанието да унищожа фенрисите да ме разкъса отвътре.

Роузи се отдръпва от него с желязна решимост в очите, явно отложила чувствата за по-късен момент.

— Нека само опитат — казва заканително.

От лявата ми страна се чува бързо изпукване и Водача се преобразява във вълк, огромен дори и за фенрис. Без да обръща внимание на мен и сестра ми, той пристъпва към Сайлъс, облизва с копнеж черните си бърни. Водача, целта на нашето начинание, причината да дойда в този град, е толкова близо.

Всъщност всичко е съвсем просто. Дойдох, за да убия Водача. Така и ще направя.

— Напред — подхвърлям тихо.

Вълците ме чуват и наострят уши, но не успяват да реагират преди нас. Аз се хвърлям пред Сайлъс към Водача.

Той ме отблъсва встрани, сякаш съм парцалена кукла. Падам на земята, вълците вият, вдига се прах. Скачам точно когато Водача се мята върху Сайлъс. Брадвичката ми се омотава за миг в наметката и аз я забивам в хълбока на Водача, както е увита в плата. Ударът разсича тъканта и острието се забива между ребрата му, но той пренебрегва раната, впил маниакално поглед в Сайлъс. Роузи притичва покрай мен и чувам как ножовете й просвистяват във въздуха. Но вълците са прекалено много и сега тя остава без оръжие.

— Роузи! — виквам аз.

Тя се извърта към мен тъкмо когато й подхвърлям своя ловджийски нож. Той попада точно в дланта й и тя начаса замахва с него към един от фенрисите. Аз се обръщам и забивам отново брадвичката в друг вълк, който облъхва лицето ми с горещия си дъх, а зъбите му одраскват ухото ми. Сайлъс снове между зверовете, избягва челюстите им и върти оръжието си със сила, каквато не съм подозирала, че притежава.

Един вълк приближава от другата му страна, но Роузи го убива, след него още един — нима наистина бяха само дузина? Сега сякаш са много повече. Поглеждам вляво от себе си и виждам Водача отново да се носи към Сайлъс. Хвърлям се да препреча пътя му — внимавам да не ме събори като предния път — и го блъсвам в гърдите. Успявам да го хвана неподготвен и той залита встрани. Замахвам към него с брадвичката, но той успява да избегне ударите ми. Привеждам се, когато скача върху мен, и го изритвам в слабините. Той се превърта във въздуха и пада тежко по гръб на земята. Притичвам до него с надеждата, че ще имам време да го убия, но не — вълците са наобиколили Сайлъс и Роузи и ги притискат, стесняват около тях обръча от телата си. Роузи се бие храбро, наметката й се развява около нея, докато забива ножовете си във всеки сантиметър вълча плът, до който успее да се докопа. Тя едва смогва да ги държи на достатъчно разстояние, за да не докоснат Сайлъс.

Но те са толкова много. Роузи стои пред Сайлъс, стиснала здраво ножовете, и обхожда фенрисите с очи. В погледа й има страх, да, но има и нещо повече, нещо, което ми говори, че по-скоро би умряла, отколкото да допусне някой от вълците да припари до любимия й.

Нещо, което ми напомня за мен, когато стоях по същия начин пред нея преди седем години. Но аз не мога да позволя да й се случи онова, което сториха на мен. Не и на Роузи — няма да им я дам.

Сестра ми е най-важната за мен, затова се хвърлям към мъжа, когото тя обича. Вдигам брадвичката си и я запращам във въздуха към най-близкия до него вълк. Острието се плъзва по гръбнака му и това е достатъчно, за да разсее групата. Докато успеят да го обкръжат отново, Сайлъс поваля още един с брадвата си. Водача се затичва към тях, но аз заставам на пътя му.

— Само отлагаш неизбежното — изрича вълкът със задавено ръмжене, муцуната му придобива малко по-човешки вид, за да произнесе думите.

— Колкото е възможно по-дълго — отвръщам запъхтяна.

— Остави вълците да си вършат работата, дете — озъбва се той.

Аз клатя глава и близвам устните си.

— Не мога. В никакъв случай не мога.

Той ми се нахвърля.