Джаксън Пиърс
Червените шапчици (21)

Глава 19
Скарлет

Навън веднага се затичах. Сълзите напират, стягат гърлото ми, ще ме задушат. Хората ме заглеждат, но мен за пръв път не ме е грижа, че съм без превръзката си на публично място. Промушвам се между колите, през навалицата, искам да надбягам болката, която ме следва по петите.

Всичко останало се размива, с изключение на пустотата в сърцето ми и усещането за ходилата ми, които тупкат по земята. Не знам колко дълго съм тичала, но все още не ми изглежда достатъчно, когато тялото накрая ме моли да спра. По лицето и гърба ми се стича пот, а обувките започват болезнено да протриват кожата ми.

Стисвам дръжката на брадвичката и едва когато се строполявам на земята под един дъб, си давам сметка, че съм близо до парка Пиедмонт. Опирам задъхано глава на дървото, дробовете ми горят за кислород, светът се върти около мен. Дишай. Просто дишай. Концентрирам се върху това как въздухът влиза и излиза от дробовете ми, за да попреча на мислите си да се отклонят отново към Роузи и Сайлъс. Луната бавно се издига в небето, но аз почти не я забелязвам. Дишай.

— Лет? — казва тих глас.

Откога ли седя тук?

Стисвам зъби. Не. Не и ти. Сега дишам.

— Върви си, Сайлъс — казвам твърдо, без да го погледна.

Чувам стъпките му през тревата, после той се появява и се отпуска пред мен на колене.

— Лет, моля те. Ти си най-близкият ми приятел. Ти си моят партньор — казва меко той.

— А тя ми е сестра, тъпако.

— Това не е… — той си поема дъх. — Ние не искахме да те лъжем.

Сигурно е чудесно да си част от „ние“. Гневът ме обзема с нова сила и поглеждам нагоре към него с пламнало око. Сайлъс се напряга и изпъва длани насреща ми, сякаш успокоява диво животно.

— Никога няма да разбереш — изсъсквам.

Не мога да се овладея, скачам насреща му и го удрям в рамото.

Той почти не се съпротивлява, явно не е очаквал от мен да го нападна. Двамата се изтърколваме по тревата в малка падинка и се разделяме на дъното й. Аз се изправям преди него и замахвам с ляво кроше към незащитената му брадичка. Той успява да избегне удара, но аз с ритник отстрани го улучвам в ребрата. Той се мъчи да каже нещо, успява само да се закашля, докато аз замахвам отново. Юмрук в лицето — и от носа му потича кръв. Той подсмърча и се извърта, улучва ме в плешката с такава сила, че ме събаря долу. Падайки обаче, аз изнасям крак и докато се стоварвам на земята, подкосявам и двата му крака под коленете. Той се строполява, мъчи се да си поеме дъх, изтърколва се встрани от мен. Аз се извъртам и забивам още един ритник в ребрата му, после се хвърлям с цялата си тежест върху него. Възсядам го запъхтяна, притискам с колене гърдите му и вдигам юмрук. Искам да го удрям отново и отново, докато избия от него всичко онова, което ме мъчи и ме разкъсва жива. Господи, как искам да го удрям.

— Лет, аз… аз я обичам — заеква той, сумти с разкървавения си нос.

Стисвам по-здраво юмрук, но затварям око, опитвам да си възвърна поне отчасти здравия разум. Сайлъс остава неподвижен, гледа ме умолително като зверче.

Скърцам със зъби и се изтърколвам от него, но го ритвам още веднъж за капак. Заравям лице в тревата и скубя с шепи от нея. След малко го чувам да кашля отзад и когато се обръщам да го погледна, той трие нос с опакото на китката си и оставя по лицето си дълги червени следи.

— Естествено — казвам и правя усилие да се надигна. — Естествено, че я обичаш. — Поглеждам надолу към белезите по ръцете си. — Тя ми е сестра. Аз поех нападението на фенриса заради нея. А ти, ти и твоят баща ме научихте да ловувам. Мислех си, че няма начин… точно ти и Роузи да не разбирате. Да не знаете какво означава да направиш света по-добър.

— Напротив, Лет. Но просто искаме и друго, освен лова, това е. А и ти също би могла да имаш много повече.

— Стига, Сайлъс — казвам сухо и се взирам в лехата с лалета пред себе си, за да избегна погледа му. — Мислиш ли, че бих могла да стана съпруга? Или майка? — негодуванието ми се превръща в отчаяна молба и осъзнавам колко силно всъщност желая той да има отговор на въпросите ми.

А на лицето му се изписва учудване.

— Лет, ти майтапиш ли се с мен?

Аз се смея горчиво и поклащам глава.

— Не, Сайлъс. Аз съм ловец. И мислех, че не съм сама. Вярно, когато замина за Сан Франциско, реших, че повече няма да се върнеш, но Роузи… надявах се да запазя поне нея. Загубих окото си, наивността, незнанието, но мислех, че поне Роузи… — извръщам поглед. — Обаче какво сега, ти я обичаш.

— Скарлет — произнася той натъртено цялото ми име. — Ти си глупаво, глупаво момиче.

Обръщам се към него с тревожно опулено око. Той поклаща глава и пристъпва по-близо.

— Скарлет, ти беше всичко за мен. Много преди Роузи харесвах теб.

Идва ми да се изсмея, той явно се шегува, но всъщност се чувствам объркана и смутена.

— Какви ги говориш? Искаш да ме нараниш ли? — прошепвам.

— Не. — Сайлъс идва още по-близо и отново бърше разкървавения си нос. — Падах си по теб през цялото ни детство.

— Може, преди нападението…

— Не, след това. И преди, и след. През цялото време. Защо, мислиш, постоянно висях у вас? Или защо тъкмо аз доброволно поех въвеждането ти в живота на Рейнолдсовото домочадие, след като Ома Марч умря? Защото исках да съм с тебе, Лет.

Гледам го недоверчиво. Дали е възможно да има наглостта да излъже за подобно нещо? Правя крачка назад, стъписана от думите му.

— Тогава защо… никога не си ми го казвал, да не мислиш, че мога да ти повярвам…

— Отначало се боях да ти кажа. А после разбрах, че не мога да разчитам на взаимност. Аз съм най-близкият ти приятел, така е, но голямата ти любов е ловът. Винаги е било така.

Присвивам око.

— Ловувам, защото трябва…

— Все едно — махва с ръка той. — Това е движещата ти сила. Ловът те вдъхновява и изпълва, Лет. Когато се биеш, ти живваш. Аз никога не бих могъл да си съпернича с ловната ти страст. — Сайлъс пристъпва още по-близо, очите му проблясват на лунната светлина.

Аз поклащам глава.

— Не. Не е нужно да ме лъжеш, за да се чувствам по-добре. Недей да…

Но Сайлъс се хвърля към мен със скоростта на животно, прескача разстоянието помежду ни и преди да успея да реагирам, преди изобщо да разбера какво прави, устните му се лепват върху моите. Аз се вцепенявам. Всичко в съзнанието ми блокира, с изключение на усещането за топлата му целувка, за мириса на неговата кожа до лицето ми. Когато се отдръпва, очите му ме проучват, търсят нещо у мен. Аз вдигам ръка и докосвам устата си, опипвам мястото, където бяха устните му.

— Аз… — казвам и присядам върху пръстта. Не чувствам нищо. Нито искра, нито огън. Нищо. — Мисля, че си прав — прошепвам. — Не изпитах нищо.

— Но изпитваш, когато си на лов — казва Сайлъс, сяда срещу мен и поема ръката ми в своята. — Всичко е наред. Ала това, че ловът буди такива усещания у теб, не означава, че непременно ги предизвиква у Роузи или у мен. Ние също сме ловци, но имаме нужда и от друго. А ти — не. Ти принадлежиш на ловната си страст и тя напълно ти принадлежи.

— Няма как да се променя — шепна през сълзи. Как може да са ми останали сълзи? — Няма как. Аз съм такава, каквато съм. Това съм; това е единственото, което е останало от мен.

— Знам — казва тихо Сайлъс. После става и ме повдига да се изправя с него. — Разбирам те.

— Нищо не мога да направя — продължавам аз, — не мога да спра… постоянно мисля за лова и за Потенциалния, и за онзи Портър, и за…

Сайлъс се подсмихва успокояващо и поклаща глава.

— Лет, изобщо не бих искал да се променяш. — Той посяга и слага ръка върху моята, стисва я здраво.

Аз леко се колебая, после полагам другата си ръка върху неговата. Ние сме партньори. Винаги сме били, дори когато го мразя, когато е на хиляди километри разстояние, когато обича сестра ми… дори когато изглежда по-лесно да се разделим завинаги.

За момент се умълчаваме.

— Обещах на сестра ти, че ще те прибера у дома — казва той накрая.

Поклащам глава, все още леко замаяна.

— Не мога, Сайлъс. Поне засега не.

— Така и предполагах — отвръща меко Сайлъс. — Тогава да си вървя?

Кимам му. Не знам какво друго да сторя. Той се обръща и си тръгва.

Не поглежда назад и по-добре, защото сълзите ми отново рукват.