Джаксън Пиърс
Червените шапчици (5)

Глава 3
Скарлет

Събуждам се на зазоряване, макар че съм си легнала едва към четири сутринта. Лежа по гръб и гледам избледнелите цветни тапети, проследявам тънката линия от сини камбанки от пода до тавана. Не съм ги избирала аз. Това е стаята на майка ми и я намирам доста провинциална и кукленска за моя вкус. Въздъхвам и се опитвам да заспя отново, но знам, че няма смисъл. Винаги са ми стигали три часа сън. Ако спя по-дълго, ми се явяват кошмари. По-точно не кошмари, а проблясъци от миналото. Фенрисът разбива вратата ни. Баба ми крещи на немски. Усещането от зъбите му върху ръцете, краката, лицето ми.

Подобно нещо всекиму би докарало безсъние.

Обръщам се в леглото и бърча нос. Ще трябва да се изкъпя пак. Все още усещам миризмата на фенриса по себе си. Замислям се, че всъщност не съм сигурна дали мирисът наистина се усеща, или просто по някакъв начин ме преследва.

Да, фенрисът. Единственото, което ме мъчи повече от това, че съм разсърдила Роузи, е, че ще трябва да й се реванширам, задето съм я засегнала. Иначе нещата няма да са наред. Трудно е да се обясни, но когато тя е сърдита, се чувствам, сякаш някой ме е сглобил неправилно, като рафт книги, обърнати наопаки. И все пак не мога да не се държа покровителствено. Не мога да се отърся от представата как Роузи прави малка грешка. Едно подхлъзване и всичко е свършено. Какъв ловец щях да бъда, ако не успеех да опазя единствения останал жив член на своето семейство?

Именно затова ловувам — за да убивам чудовищата, които унищожават живота и съсипват семействата. Не знам кога ще свърши всичко това — всъщност няма финална линия, освен ако по някакъв начин не убия всички фенриси на света. Звучи като мечта да спечеля джакпота от лотарията, но все пак е мечта. Да няма повече мрак… повече страх.

Спускам крака на пода и минавам на пръсти по износените дъски на дюшемето, като прескачам онези, които знам, че скърцат. През малкото осмоъгълно прозорче в дъното на коридора се процежда синьовиолетова светлина. Тя хвърля сенки от гредите на тавана и от дръжките на вратите, които изпъстрят пода подобно на горска пътека. Къщата тъне в тишина, но в храстите отвън вече се обаждат първите птички, а в далечината се долавя приглушеното трополене на стада добитък. Обичам това време сутрин, когато у дома сякаш си скрит зад някаква тайна завеса посред хълмистите южняшки пасища.

Прокрадвам се по-близо до вратата на Роузи, като прекрачвам Душевадеца. Той опира гневно ноктеста лапа в крака ми, целият зъби и сива козина. Аз се отръсквам от него и той се оттегля с негодуващ вид. Поспирам с ръка на дръжката на вратата.

Едно, две, три.

Отварям рязко вратата, дори я оставям да се удари в стената отзад. Хвърлям се вътре, в последния момент скачам и връхлитам върху Роузи в нейното малко легло. Тя изпищява и сяда с разчорлена коса и полуотворени очи, притиснала розовото одеяло към гърдите си.

— Какво правиш, по дяволите? — пита замаяна, пада обратно на възглавницата и се завива презглава.

— Поднасям извинението си за… ъъ… онова, което стана снощи.

— Със скок отгоре ми? Такова извинение е пълна глупост.

— Не, това не е извинението, това съм аз, досадната ти по-голяма сестра. Извинението е… да си направим днес киновечер. И ти да избереш филма.

Роузи се изправя и ме гледа изпитателно.

— Който филм поискам?

Стискам устни, за да скрия отвращението си от предвиждането за възможния избор на Роузи. Тя обича любовни филми. За мен те са чиста загуба на време.

— И ще ме оставиш другия път да ловувам сама? — добавя тя.

— Обещавам… обещавам да се опитам.

Роузи подбелва очи, но и двете знаем, че това е максималното, което мога да изцедя от себе си.

— Добре. Но ще обещаеш също, че няма пак да си излезеш насред филма.

— Обещавам.

— И ще обещаеш, че сега ще напуснеш стаята ми и ще ме оставиш да си доспя като нормален човек — казва тя и се размазва обратно под завивките.

Смея се и се оттеглям, а в същия момент Душевадеца скача върху леглото и се нагнездва в краката на Роузи. Захлопвам вратата с трясък и се кикотя, като чувам нейния гневен вой. За какво са по-големите сестри? Прекатурените книги на етажерката вече са изправени и мога да продължа сутринта си.

Вмъквам се обратно в стаята само колкото да си нахлузя дънките и да вържа косата си на опашка, след което се спускам на долния етаж и излизам през задната врата.

Задният ни двор граничи с обрасло с висока трева пасище за добитък и се състои основно от зеленчукова градина, за която двете с Роузи се опитваме да се грижим. Оглеждам почвата. Наближава време да се сади зеленият грах, което според баба ми трябва да се прави на лунна светлина. Не съм сигурна, че има някакво значение, но все пак ще го направя. Винаги ни е било трудно да разберем кога Ома Марч ни предаваше някаква мъдрост и кога просто ни разказваше приказки. Неведнъж бе замествала приказката преди сън с история, вдъхновена от книгите й по философия, или със стихче, предназначено да ни помогне да научим немски език. Ние попивахме всичко, без да разбираме, че тя ни преподава.

С немския така и не напреднах по-далеч от няколко фрази, но отделни философски откъси останаха запечатани в паметта ми. Декарт, Хюм, Платон… Поглеждам с премрежени очи към слънцето. Най-любима ми беше една история, която тя ни разказа няколко пъти, преди да разбера, че това не е просто приказка.

 

 

— Имало едно време — подхвана Ома Марч, напевният й глас изпълваше стаята, която деляхме с Роузи. — Имало едно време един човек, който живеел в пещера…

— Как се е казвал? — прекъснах я аз.

— Няма значение.

— Не може да си е нямал име!

— Добре, казвал се Джон. И живеел в пещера заедно със сестра си Мери — продължи баба ми, а ние с Роузи се сгушихме една до друга под вълненото одеяло. — Джон и Мери били родени в пещерата и живеели там през целия си живот: Те винаги оставали чак в дъното на пещерата в почти пълен мрак, защото, щом пробвали да излязат, винаги виждали грамадни черни чудовища по стените. Джон и Мери не знаели, че чудовищата всъщност били сенки.

— Защо са се плашели от сенките? — попита Роузи.

— Защото не знаели, че чудовищата са просто сенки, Schatz. Мислели, че са истински живи чудовища, които ще ги наранят, ако се приближат до тях. Както и да е, един ден баба им дошла в пещерата. Тя хванала Джон и Мери за ръцете, завела ги при чудовищата и им обяснила, че те са само сенки, като тези по стените тук — каза Ома Марч и посочи далечната стена на стаята, върху която клоните на растящата отвън мирта хвърляха пръстоподобни отпечатъци. — След това — продължи тя — баба им ги завела отвън, на ярката слънчева светлина. От нея очите ги заболели и започнали да парят, защото от толкова време живеели в пещерата и никога по-рано не били виждали слънцето. Всъщност болката била толкова силна, та Джон решил, че сигурно сънува. Решил, че слънцето и сенките са сън, а пещерата и чудовищата са истински. И той се върнал тичешком в пещерата, сигурен, че баба му прави някакъв номер. Но Мери останала отвън и макар да я боляло, изчакала, докато очите й свикнали с ярката светлина.

И така, schatzi, кой направил по-мъдър избор? Джон, който отказал да повярва в слънчевата светлина, защото била нова и непозната, или Мери, която изчакала очите й да привикнат към нея?

 

 

Разбира се, тогава не си давах сметка, че Ома Марч ни говори за Платон, но приказката завинаги промени начина, по който възприемах слънчевата светлина. Погледнах надолу към своята сянка над лехите с моркови, които с Роузи бяхме засадили преди няколко седмици. Дори и в очертанията на сянката можех да видя изпъкналите белези по ръцете си. Белезите са моята светлина. Аз знам истината за фенрисите, докато толкова много хора все още живеят в пещерата в блажено пълно неведение.

Боже, как им завиждам понякога за свободата да си живеят, без дори да подозират за чудовищата, стаени сред тях. Но аз не мога да бъда Джон. Как бих могла да се престоря, че слънчевата светлина не съществува, след като вече е отнела толкова много от мен?

Не съм глупава — давам си сметка от какво се отказвам. Отначало беше просто стремеж да убия всички вълци в Елисън. Когато това стана, с Роузи започнахме да лагеруваме из околните градчета, а понякога предприемахме нощни екскурзии до Атланта, за да ги избиваме там. Колкото по-далеч отивахме, толкова по-успешен беше ловът — докато те не се върнаха в Елисън. Вдишвам дълбоко, та хладният утринен въздух да изпълни дробовете ми, след което се прибирам в къщата.

Спирам, когато комарникът на вратата се захлопва зад гърба ми. Нещо се е променило. Бърча вежди и оглеждам антрето, наострила сетива. Ето — вратата на стаята на Ома Марч е открехната.

Пристъпвам напред с напрегнати мускули, готова за всичко, което може да се спотайва оттатък. Хващам нож от поставката в кухнята и се прокрадвам, приковала поглед върху дръжката на вратата. Хващам я и изчаквам за момент да чуя звука от хрипкавото дишане или да доловя мъртвешкия мирис, който да ми подскаже, че оттатък има вълк.

Нищо. Нито звук, нито мирис, няма какво да сторя, освен да отворя вратата и да съм готова за битка.

Стягам се. Броя до три. И блъсвам вратата.

Роузи изпищява, като ме вижда, и спира устрема ми.

— Божичко, Скарлет, изкара ми ангелите.

Поемам си дъх с разтуптяно сърце и свалям кухненския нож.

— Душевадеца гонеше някаква играчка ей тук — пояснява кисело тя и сочи с босия си крак мястото. — Не съм искала да те уплаша.

Тръсвам глава, косата ми лепне по запотеното чело.

— Няма нужда да обясняваш. Къщата е и твоя, можеш да ходиш, където си искаш — отвръщам и се усмихвам, доколкото мога. — Освен в моята стая, разбира се.

— Защо, ще ме намушкаш ли, ако вляза? — шегува се тя, а аз оставям ножа върху нощното шкафче на Ома Марч.

— Може би.

Роузи се смее, но в смеха й звучи меланхолия. Тук е трудно истински да се засмееш. Стаята е като гробница, пълна с прах и джунджурийки, с тежък застоял въздух. Всички щори са спуснати, леглото е оправено, дрехите са сгънати в чекмеджетата. Ние не влизаме тук, поне не често. Сега Роузи е седнала върху хлътналия дюшек на Ома Марч, стиска в ръка някаква снимка в сребърна рамка и ме гледа с поглед на сърна, която се чуди дали да побегне.

Присядам до нея и надзъртам през рамото й, за да видя какво разглежда. Това е черно-бяла фотография на нашите майка и баба, правена буквално седмици преди майка ни да избяга с един пътуващ цирк. Кой би си помислил, че провинциалното момиче от Джорджия ще стане звезда на трапеца? Снимката е сякаш огледало — с Роузи поразително приличаме на майка си. Тъмна коса, тревистозелени очи, тънко изписани вежди, прави гърбове.

— Обичам тази снимка — споделям аз. — Тя е отпреди… отпреди да започнат да се карат и мама да излиза с мъже.

Това беше меко казано. Не е тайна, че двете с Роузи най-вероятно сме от различни бащи. Всъщност подозираме, че някъде може да имаме и още някой брат или сестра, но тъй като мама не се е прибирала повече от две години, няма как да сме сигурни. Тя се върна след нападението над нас, но не можа да го понесе да понесе смъртта на Ома Марч, да понесе дори вида на моите белези… Беше по-лесно да изчезва от града за седмица, за месец, за цял сезон, а сега и с години. Да остави дъщерите си да носят сами бремето на смъртта.

Роузи въздъхва безрадостно.

— Няма ли вече да започнем да разпродаваме нещата от тази стая?

— Още не — отвръщам. — На тавана има доста работи на мама, първо трябва да се отървем от тях.

С Роузи сме продавали какво ли не, за да изкараме някакви пари, като се започне от зеленчуци и се стигне до стенни часовници. Веднъж тя опита да работи в закусвални, но не е възможно да работиш и ловуваш едновременно. Имахме заделени пари за колеж, ала скоро след смъртта на Ома Марч мама ги изхарчи за пиене и наркотици. Почти не сме докосвали тази стая, макар и двете да знаем, че един ден ще трябва да избираме дали да запазим нещата в нея, или да преследваме фенриси. Естествено, ще изберем лова, той е наша отговорност сега, когато сме извън пещерата.

Но поради това няма да ме заболи по-малко да гледам как нещата на мъртвата ни баба изчезват. Ами ако си изгубя паметта като стария Рейнолдс? Ще има ли нещо останало от Ома Марч, което да ми напомня, че тя въобще е съществувала? Да ми напомня защо съм се посветила изцяло на лова?

— За мен не е от особено значение всичко това, бездруго не мога да си спомня повечето от тези неща — казва Роузи. — Просто някак знам, че са важни.

— Важни са — леко се притискам до нея аз. — Точно защото не можеш да си спомниш.

Роузи свива рамене. Тя протяга босия си крак и отмята с пръсти ъгъла на тъканата синьо-бяла черга. Аз извръщам очи. Тази черга е единственият предмет в стаята, който не е сложен тук от Ома Марч. Трябваше да я купим, за да покрием ръждивокафявото петно, което никаква гореща вода или белина не можаха да премахнат. Аз не обичам да го виждам, но Роузи отмята чергата всеки път, когато сме в стаята, сякаш видът на мястото, където се бе събрала локвата кръв — и моя, и на фенриса, и на Ома Марч, — можеше да й напомни по-ясно нападението. Според нейните думи то й се губеше в мъгла. Помнеше само звяра, неговия скок, зъбите му.

Аз помня повече. Нямах нужда да гледам петното, за да си спомня отново звука от зъбите му, когато пробиха стомаха на Ома Марч. Или чувството, че виждам с дясното си око за последен път, вида на закривените нокти, посегнали към лицето ми, взрива от болка. Бясната жажда за мъст, която се надига в мен, желанието аз да бъда последното, което чудовището някога ще види. Мъглата от червена кръв и пурпурна ярост, която ме промени завинаги. Изчаквам да чуя лекото шумолене на чергата, падаща обратно на мястото си, преди да погледна отново сестра си. Всичко в тази стая боли, сякаш с всяко завъртане на дръжката на вратата се отваря някоя от старите ми рани.

— Съжалявам — прошепва тя.

Става от леглото и слага снимката обратно на нощното шкафче, точно на мястото й. Аз се изправям и заглаждам покривката на леглото там, където бяхме седели, после я следвам към вратата. Тя я затваря безшумно, сякаш вътре има някой, когото не желае да обезпокои.

— Защо не отидеш до града да вземеш някой филм за довечера? Трябва ни и още марля — казвам аз и отварям вратата на хладилника. Роузи кима и изважда тенекиената кутия. Заравя пръсти през няколко пласта курабии и измъква найлонов плик, пълен с двайсетдоларови банкноти. Взима две и връща останалите на мястото им. — И си вземи ножовете.

Роузи ме поглежда скептично, но пристяга на кръста си колана, в който са затъкнати ловните ками. Знам, че досаждам с прекомерната си грижовност. Но също знам, че фенрисите са навсякъде.