Джаксън Пиърс
Червените шапчици (11)

Глава 9
Скарлет

Вътрешният ми глас звучи като на Ома Марч и ме направлява.

Да. Всичко ще бъде наред. Помни защо си тук — да ловиш фенриси, да спреш вълната от убийства. Не си дошла, за да бъдеш звезда. Роузи заслужава да поеме за малко водаческото място. Тя е блестящ ловец. Няма да остане белязана или осакатена, не и щом ти и Сайлъс сте с нея, за да я защитавате. Ще можеш да я държиш под око, ще можеш да я опазиш.

Честно казано, не вярвам напълно на този глас.

Минаваме през бизнес района, покрай смълчаните тъмни небостъргачи, из чиито фоайета крачат самотни пазачите. Градът още мирише на изгорелите газове и жегата от деня, но на мен ми е студено дори под наметката. Звуците наоколо се усилват — смях, говор, сякаш изведнъж сме минали магическата линия, която ни дели от нощния живот. Покрай нас прелитат таксита, момичета подвикват на приятелките си, младежи се разхождат наперено и заглеждат девойките, които също им хвърлят погледи. Един-два пъти до нас долитат оживени разговори на компании от момичета, които си разказват за скорошните убийства, обсъждат с наслада подробностите. Те не мислят, че може да се случи и на тях.

Няма нужда да казвам на Роузи какво да прави — обучила съм я много отдавна. Тя избързва пред нас и маха качулката от главата си. Двамата със Сайлъс я следваме небрежно, прикрити зад паркираните джипове, накипрени с поръчкови джаджи до степен на абсурдност. Роузи минава покрай група пеперудки, които отпиват от коктейлите си и танцуват предизвикателно на площадката пред един бар. Няколко мъже обръщат глави подире й. Повечето се задоволяват с толкова, но един явно е привлечен от нея. Само така, Роузи. Мъжът — сигурна съм, че е фенрис — казва нещо на двайсет и няколко годишната жена, с която е седнал, и оставя бутилката си с бира на масата. Те предпочитат младия дивеч. Което е добре за нас.

Роузи още не знае, че той е зад гърба й, и продължава напред, откъсва се от множеството пред бара. Със Сайлъс изчакваме за момент, след което завиваме рязко надясно и притичваме към парка, по-удобно място за ловуване. Там се спотайваме зад една табела и чакаме. Роузи вижда маневрата ни и се насочва към нас, тръгва по една от павираните алеи и вдига пак качулката си, така че вълкът да вижда само отдалечаващо се момиче в червено. Неустоимо.

Фенрисът прави широка дъга и я изпреварва като безшумна сянка в нощта. Сестра ми вече го е видяла, но не го показва. Продължава да крачи по алеята, докато дърветата и храстите я скриват напълно от улицата, фенрисът изскача и застава пред нея.

— Ей, не знаеш ли, че паркът е затворен по това време — пита закачливо.

Лицето му е огряно от луната и аз надничам иззад ствола на една магнолия, за да го видя по-добре. Той е млад. Много млад дори, на възрастта на Роузи. Косата му е руса, страните — заоблени, има хъшлашкото излъчване на момче, което тъкмо минава пубертета и свири в кварталната банда, да речем.

Роузи свива рамене и навива кичур коса на пръста си.

— Загубих се и мислех, че оттук ще мина по-напряко. А и ти не си ли още малък да се разхождаш по това време? — пита го с изкусителен и сладък глас.

— Може би — отвръща той с по-зрял тембър, отколкото предполага видът му.

Роузи се поколебава за миг и я виждам как го оглежда повторно. Явно не е сигурна, че наистина е фенрис. Тя улавя погледа ми за част от секундата, кимвам й уверено. Той няма душа.

— На колко години си? — казва тя и прави заднешком още крачка навътре в парка, поклаща съблазнително бедра.

— На четиринайсет, да речем — ухилва се фенрисът и прави няколко бавни стъпки към нея.

Пръстите му потръпват и дори от моето място виждам как ноктите му бавно се издължават и заострят. Той прокарва ръка през рошавата си коса с жест, по който би си паднало почти всяко младо момиче. Роузи играе ролята си перфектно, тя прехапва устна и се изсмива палаво.

— Четиринайсет? Наистина си бил малък.

Виждам как сянка на жалост минава през лицето й. Тя често изпитва съжаление към по-младите, представя си какви са щели да бъдат, ако не са станали вълци. Фенрисът също се смее, но в дрезгавия му глас няма веселие, а косата му вече е малко по-тъмна. Роузи отстъпва още крачка назад. Голям фонтан, обграден с цветни насаждения, я скрива от погледа ми. Напрягам очи, но фенрисът също пристъпва след нея и вече и двамата не се виждат.

— По дяволите, да вървим — прошепвам.

— Чакай — отвръща Сайлъс, слага твърдо ръка на рамото ми и ме дръпва назад. Едва не падам отгоре му и го поглеждам гневно, но после се обръщам в посоката, накъдето ми сочи с глава. Навътре в парка, твърде далеч, за да ги чуем, но ясно видими под една от лампите покрай алеята стоят трима мъже. Те неспокойно въртят глави подобно на диви зверове и аз забелязвам как единият вирва нос нагоре и души нещо срещу вятъра. — Какво ще кажеш?

— О, да. Фенриси. — Още докато произнасям думите, по ръцете на един от тях започва да никне козина, но той успява да овладее трансформацията си и космите изчезват обратно под кожата му.

После мъжете тръгват в обратната посока на нашата и аз изпадам в паника. И тези са на път да се измъкнат.

— Оттук ли си? — пита младият фенрис, едва долавям гласа му през шума от уличното движение наблизо. Не чувам отговора на Роузи. — Елисън? Чувал съм, че е хубаво място. Аз съм от Саймънтън^[1].

— Лет… мисля, че е най-добре да тръгнеш след тях — казва Сайлъс, прикрит зад дебелите кожести листа на магнолията, посяга през рамото си и изважда брадвичката от раницата на гърба си.

— Ами Роузи? — изсъсквам.

— Аз ще остана с нея. Ти си по-бърза, ще се справиш с група от трима много по-лесно от мен.

— Сайлъс…

— Лет, това съм аз! Хайде тръгвай, нищо няма да се случи на сестра ти.

Поглеждам Сайлъс продължително — предупредително, заплашително — и му кимам. Не мога да оставя три фенриса да се измъкнат просто така. Сайлъс е моят партньор. Мога да му поверя живота на Роузи. Обръщам се и се прокрадвам към тях, скрита зад лехите с азалии, докато Сайлъс се насочва в обратна посока. Мъжете долавят звука от предпазливите ми стъпки и за момент се напрягат, опънали шии като кучета, но после се успокояват и продължават разговора си.

Вече се готвя да се изправя в цял ръст, когато те тръгват към мен, без да спират да говорят и една дума приковава вниманието ми: Потенциалния. Снишавам се пак зад азалиите, цялата в слух.

— Казвам само, че е минавал от тук, подушвам го. Значи сигурно сме по-близо до целта от Стрелите, нали? — твърди възрастен на вид фенрис.

Той поглежда неспокойно ръцете си, обрасли с мазна сплъстена козина — тръсва ги с досада и козината изчезва. Без козината изглежда красив. Прилича на доктор или адвокат, с прошарена коса и дълбоко разположени очи, които на лунната светлина имат почти стоманен цвят. Колко ли млади жени е погубил?

— Това не означава, че можем да се храним, когато си поискаме. Тази нощ е наш ред да го търсим, а не да ловуваме — отвръща един от другарите му. Той има изтощен вид, сякаш е уморен и ядосан… и гладен. — Хайде да идем да приберем хлапето. Водача ще го убие, ако разбере, че е тръгнал след онова момиче, вместо да патрулира. И утре е ден, а в града има още пет милиона пиленца като нея. Всички знаем, че времето наближава и фазата на Потенциалния е започнала… не бива да изпуснем и този.

— По дяволите — изръмжава третият фенрис, на вид по-млад от другите двама, приблизително на годините на Сайлъс, със зализана черна коса и бицепси, издуващи ръкавите на тениската му, — ще ми се този дръвник да спре да се мотае из целия шибан град… Сигурно ли е въобще, че някой го е подушил в Атланта? Пак казвам, нашите момчета в провинцията смятат, че…

— Ами иди и кажи това на Водача — избоботва вторият с глас, който трудно може да се нарече човешки. — Щом ти се ще накрая да му обясняваш как си бил прекалено зает да гониш фусти, а Стрелите са ти измъкнали Потенциалния изпод носа. Те и без това растат и вече погълнаха Врабчетата, искаш скоро да покорят и нас ли? Да ги оставим да стават все по-силни, да ни крадат членовете, да намерят Потенциалния за себе си?

Събеседникът му не отвръща нищо. Известно време двамата се гледат като кучета, готови да се сдавят, докато накрая сивокосият се обръща рязко и гневно се отдалечава. Другите двама го следват и виждам как младият фенрис, който се беше лепнал на Роузи, притичва от една странична алея и също се присъединява към тях с гузен вид. Носът му се криви, за да добие отново вид на вълча муцуна, и той поглежда с копнеж назад към мястото, където е останала сестра ми.

Сега ще побегнат. Всеки момент ще се изпарят и ще ме оставят отново да стърча с брадвичка в ръка и с неизпълнена задача. Аз не съм примамка — вече не. Сега съм просто ловец. Изправям се и червената ми качулка се смъква. Вълците се обръщат с любопитство към мен. Аз правя няколко крачки и излизам на огряната от лунната светлина алея.

— Какво имаме тук? — ръмжи единият от тях.

Очите му шарят по червената наметка и лицето ми, цветът го привлича, но белезите го отблъскват. Няма да мога да го накарам да се преобрази от похот, но ще го направи от гняв.

Вдигам високо брадвичката и нападам. Фенрисът, който бе тръгнал след сестра ми, не може да удържи трансформацията си и се хвърля насреща ми. Още преди да ме е доближил, замахвам и пускам дръжката. Оръжието изсвистява във въздуха и се затъква в плешката му, достатъчно дълбоко, за да го повали на земята. Той започва да се мята, очите му са ту на човек, ту на звяр, но мракът и омразата не чезнат нито за миг. Останалите три фенриса се отърсват от вцепенението си. Те се преобразяват едновременно, с общо плавно движение.

Няма да ми избягат, не и този път. Няма да се стопят в нощта, защото аз не съм успяла да ги примамя. Миризмата на козината им изпълва въздуха, когато се шмугвам ниско покрай тях, за да взема брадвичката си, която е паднала до най-младия. Ръката ми цопва в локвата от неговата кръв, той се мъчи да ме захапе, траква челюсти през пронизващата го болка. Явно съм му разкъсала артерия, много скоро той ще бъде сянка.

Отстрани се разнася ръмжене, последвано от гневен хрипкав лай. Трите фенриса са застанали един до друг, най-едрият е в средата. Вече не мога да различа кой човек в кой вълк се е превърнал. Те се движат към мен с бавни уверени стъпки, привели глави, озъбени. Двамата странични се раздалечават, за да ме обградят. Стискам здраво брадвичката и вадя ножа си от ножницата.

Не бива да ги оставям да минат зад гърба ми. Правя крачка назад, за да помислят, че бягам. Страничните скачат, единият към гърлото, другият към краката ми. Снишавам се бързо, оставяйки първия да прелети покрай лицето ми, но нокътят му закача рамото ми с раздиращ звук. Трепвам от болка, а вторият вече е върху мен, разтворил паст пред бедрото ми, с облещени очи и жълти, остри като бръснач зъби. Едва успявам да се дръпна и челюстта му се затваря с изтракване. Преди да пробва отново, забивам ловджийския нож в гърба му.

В този момент най-едрият ме връхлита откъм сляпата ми страна. Брадвичката ми отхвърча и за пръв път се питам къде е Сайлъс. С Роузи, той е с Роузи. Тя е в безопасност. Усещам как нещо в гърдите ми изпуква и чувам драскането на нокти по алеята, когато останалите вълци се изправят. Най-едрият пъхти, пуска лиги по шията ми. Очите му са жълти, искрящи, а белите еклери около ирисите им са толкова големи, че изглежда почти като безумен. С ниско гърлено ръмжене той притиска лапа към гърдите ми и бавно раздира кожата ми.

Иде ми да изкрещя. Но няма да го направя, докато той ме гледа с такова радостно предвкусване. От гърлото му изригва дрезгав кашлящ звук — може би смях? Той прониква през порите ми, разпалва моя гняв, кара кръвта ми да закипи.

Замахвам с левия си юмрук към главата му. Забивам го в долната му челюст и виждам как няколко зъба отхвърчат в нощната тъма. Пръстите ми се разтварят, ръката ми кърви, но това е достатъчно, за да го зашемети за част от секундата. Свивам двата си крака и го ритам силно в меката долна част на корема, от което той се прекатурва встрани и си поема на пресекулки въздух. Изправям се с олюляване. Само един вълк е останал ненаранен.

Но греша.

И четирите — дори двата, които посякох — отново се надигат срещу мен. Плешките им се местят от всяка стелеща се крачка. Какво става? Те са готови да продължат.

Но не съм сигурна дали същото важи и за мен. Притискам длан към гърдите да спра кървенето и се мъча да открия брадвичката и ножа си, без при това да изпускам от поглед зверовете. Явно по някакъв начин се изцеляват. Те са силни, по-силни от мен, по-силни от другите фенриси. Стискам зъби, не бива да допусна всепроникващият страх да се изпише на лицето ми. Не мога да ги победя сама.

Отзад покрай главата ми избръмчава нож, но не улучва най-едрия фенрис. Ножът на Роузи. Тя и Сайлъс притичват към мен, объркани, разтревожени. Ножът слага началото на лавина от движения. Зверовете се хвърлят вкупом напред. Най-младият вълк, който беше русокосо момче, се насочва към мен, останалите — към Сайлъс и Роузи. Подсичам задните му крака, спечелвам време поне колкото да грабна брадвичката. Той е зинал, този път се насочва към лицето ми.

Изчаквам до последно и тъкмо преди да забие зъби в бузата ми, замахвам с брадвичката. Тя потъва в русия врат на вълка и с пращящ звук разсича гръбнака му. Той се строполява на земята, приритва един-два пъти и се разпада на сенки, които устремно се разпръсват под лунната светлина.

Обръщам се към Роузи и Сайлъс, виждам, че е останал само един вълк — най-едрият. Те се бият с него заедно, Роузи с единия нож, който й е останал, а Сайлъс — с острието на брадвичката. Дръжката по някакъв начин се е счупила и е захвърлена настрана. Сайлъс замахва към звяра, но той избягва удара. После започва да обикаля около тях, а те взаимно си пазят гърбовете, изчаквайки нова възможност.

Грабвам от земята втория нож на Роузи. Само един шанс. Опитвам се да овладея дишането си, макар че ми се вие свят. При всяко движение ми се струва, че гърдите ми се разкъсват. Не умея да хвърлям като Роузи, но ако някой не направи сполучлив удар, вълкът накрая ще ни изтощи. Роузи ме поглежда за миг и я виждам как улавя китката на Сайлъс, готова да го дръпне встрани, ако ножът пропусне мишената.

Острието проблясва във въздуха точно когато вълкът се отмества и вместо да го улучи в главата, разрязва ухото му. Но това е достатъчно. Фенрисът се извръща към мен с черна злоба в очите и Сайлъс скача зад гърба му. Преди звярът да успее да реагира, той забива брадвичката в черепа му. От инерцията се претъркулва на земята, докато вълкът се гърчи в агония със запенена уста, ноктите му са изцапани с моята кръв. Накрая краката му се огъват под него и той избухва в сенки.

Сайлъс изпъшква и оборва глава на земята, а Роузи се втурва към мен, смъквайки наметката си. Тя я притиска към гърдите ми, за да спре кръвотечението, после ме кара да седна. Дишам дълбоко, докато тя отмахва косата от лицето ми и го почиства от потта и кръвта.

— Трябва да се върнем вкъщи — казва тихо.

— Няма да се приберем в Елисън, докато… — давя се аз, мъча се да овладея гнева си — щом лумне в мен, ме прорязва болка.

— Не в Елисън — прекъсва ме кротко Роузи. — В апартамента.

Дочувам стъпките на Сайлъс, но не мога да фокусирам очи, за да го погледна. Роузи се изправя и двамата заедно ми помагат да стана. Правя замаяна крачка, ала от движението кожата на гърдите ми сякаш се раздира и се свличам обратно на тревата. Стискам зъби, готова да стана отново въпреки болката, но Сайлъс притиска с ръка рамото ми.

— Нека да те нося — казва спокойно.

— Мога и сама — смотолевям, гордостта ми е уязвена.

— Знам, че можеш, Лет.

Искам да споря, да се разправям, но вместо това извръщам глава към него и затварям окото си. Сайлъс е силен — той ме вдига като перце, а Роузи ме хваща за ръката.

Пътят обратно към апартамента е доста кратък. Сайлъс стои с гръб към нас, докато Роузи ми смъква ризата и промива раните с вода и сапун. От старите белези по гърдите ми е имало поне някаква полза — попречили са на ноктите на вълка да проникнат прекалено дълбоко. И нямам белези над сърцето — кожата ми там си остава гладка и непокътната. Роузи налага превръзки на четирите широки рани, след това омотава бинт около тялото ми, за да ги закрепи.

— Бяха силни — казвам, внимавам да не се мръщя от болката при говоренето.

Лежа по гръб на дивана, Сайлъс е седнал на един от дървените столове, а Роузи е коленичила до мен.

— Да, по-силни от другите — потвърждава Сайлъс. — Бяха само четири срещу нас тримата и все пак… — той поклаща глава. — Дали не сме попаднали на много опитна група?

— Не. Дори онзи младият беше страшно издръжлив. Бях ударила всеки от тях по веднъж си и смятах, че съм ги повалила, но после… — поемам си дъх. — Чух ги да говорят за Потенциалния. Мисля, че така… че това е причината да стават по-силни, по-концентрирани. Те нямаше да те нападнат, Роузи, щяха да си отидат. Бяха тръгнали на лов за Потенциалния, а не за момичета. Явно предния път не са успели да стигнат първи до него и сега са… мотивирани.

— Тоест казваш… да спрем? — пита смаяна Роузи.

Поклащам глава.

— Досега винаги ние сме играли ролята на стръв, но това вече не върши работа. Трябва ни нещо по-ефикасно. Трябва ни Потенциалния, ако искаме да ги примамим.

— Виж, Скарлет — започва лекичко Роузи с успокоителен тон, — разбирам те, но… ние сме само тримата…

— Мислиш, че няма да се справим? — срязвам я остро аз. Гърдите ми се свиват от болка. — Извинявай, Роузи.

Тя кима равнодушно. Толкова пъти се е парила от моя гняв, че се е научила да пуска безсмислиците покрай ушите си.

— Ако успеем да го открием, ще можем да ги привлечем. Ще сме подготвени за новата им сила и ще можем да нанесем по-големи щети на глутниците като цяло. Но имаме още само двайсет и осем дни. След това те ще се върнат към лова и ще убиват като преди. Да, масираното настъпление ще спре, но пък ще изпуснем шанса да ги изловим, без самите ние да служим за примамка.

Няма нужда да го казвам. Те го знаят не по-зле от мен. Без Потенциалния съм безполезна в този град. Да, мога да се справя с някой фенрис единак или с малка глутница, залутала се към Елисън, но тук, където е истинската опасност, съм нищо. Който и да е той, имам нужда от него, за да успея, за да свърша онова, което съм започнала на този свят. Давам си сметка за умолителния вид на лицето си, за хриптенето в гласа си, боя се, че ще трябва да им се моля, за да ми помогнат.

Но не. Естествено, че не. Роузи протяга ръка и хваща моята, стиска я нежно. Ние имаме едно сърце. Където съм аз, идва и тя, където е тя, отивам и аз. Сайлъс я поглежда и също кима.

— Разбира се, Лет. Тримата сме заедно в това докрай. С какво мога да помогна? — пита той.

Въздъхвам с облекчение, щастие и страх, с всички емоции, смесени в общо чувство, което напира отвътре в мен.

— Като за начало ми помогни да измисля как да открия Потенциалния.