Джаксън Пиърс
Червените шапчици (4)

Глава 2
Роузи Марч

Тя се връща. Аз крача зад вратата, събирам кураж.

Имаш пълното право да се сърдиш, убеждавам себе си. Този път не я оставяй да се измъкне. Примигвам бясно, остава само да се задавя от яд. Мога да се примиря с много неща. Но е трудно просто да махнеш с ръка, когато родната ти сестра те смята за некадърна.

Поемам дълбоко дъх, отварям рязко дървената врата и излизам навън.

Вратата се захлопва зад гърба ми, угасява лъча светлина от кухнята към двора. Лицето ми гори и вероятно е червено като домат, ръцете ми са стиснати в юмруци. Щом Скарлет иска да ме взема за дете, ще се държа като дете. Тръгвам гневно напред, правя се, че не усещам как чакълът се забива в босите ми крака. Забелязвам спрялата кола на Сайлъс Рейнолдс — вероятно са ловували заедно. После ще се разправям с него. Скарлет въздиша и протяга напред ръце, сякаш ще укротява диво животно.

— Ти обеща! — изсъсквам и хвърлям на земята вързоп от пурпурен плат — моето наметало с почти същия цвят като нейното.

— Роузи, виж… — започва Скарлет.

Аз посягам към пояса си и измъквам двата кинжала. Кокалените им дръжки изтракват една в друга, когато ги хвърлям на чакълестата алея. Жегва ме страх, но се опитвам да го скрия — тя винаги ми прави забележка как да поддържам остриетата. Това, че сега не ми се развиква, показва колко ядосана изглеждам. За момент настъпва тишина, нарушавана само от недалечното бухане на сова. Скръствам ръце на гърдите си и чакам.

Скарлет изохква:

— Хайде стига си се цупила.

Тя се навежда и вдига кинжалите и наметалото ми. От луната блясват лъскавите успоредни белези на раменете й. Тя пъха вързопа в ръцете ми, но аз не отстъпвам.

— Изобщо не се цупя! — казвам троснато и усещам колко детински звуча. — Аз също мога да ловувам, Скарлет. Ти си тази, която не бива да броди сама в тъмното.

— Беше просто един фенрис, тръгнал за плячка. Ако те бях изчакала, някой можеше да умре тази нощ. Искаш ли такова нещо да ти тежи на съвестта?

— Трябваше да ми кажеш, че ще ходиш! Как изобщо някога ще ловувам сама, след като ти се втурваш подир всеки вълк, който се мерне в Елисън?

— Съжалявам, Роузи. Наистина.

— Това, че си по-голяма, не означава да се отнасяш с мен като с някакво недоносче! — изкрещявам аз, но на последната дума емоцията ме издава.

Искам гласът ми да е гневен, ала той звучи писклив от обидата и напиращите сълзи. Мразя това — сякаш имам праг на гнева, след който яростта се превръща в болка. При сестра ми не се случва нищо подобно, тя винаги е твърда, непреклонна, идеално дисциплинирана и овладяна. Тя никога не би заплакала — изобщо няма тази способност.

— Само да добавя нещо — обажда се мъжки глас. Шофьорската врата на стария шевролет се отваря със скърцане и Сайлъс се измъква, лицето му тъне в мрака. — Аз й помогнах. Просто казвам. Ако това ще допринесе да се почувстваш по-добре… тя имаше нужда от помощ. Та един вид… ще й бъде за урок. — В гласа му има закачлива нотка и тя по някакъв начин леко разсейва яда ми.

— Благодаря, Сайлъс — подхвърля Скарлет. — Извади ми нещата изпод седалката, ако обичаш.

Тя минава странично покрай мен и влиза в къщата, при което светлината огрява за миг двора и лицето на Сайлъс, преди вратата да се затвори. Аз присвивам очи, за да го видя още веднъж — помня го някак различен. Какво се е променило? Очертанията на челюстта му или дължината на косата, а може би нещо в очите — винаги ли са били с този океански оттенък на сивото? Не мога да назова кое точно е различното в лицето му, в тялото му, в него.

На горния етаж вратата на спалнята на Скарлет се затръшва, та прекъсва мислите ми. Аз извъртам очи и се обръщам, за да се прибера вътре. Острите ръбове на чакъла се усещат много по-болезнено сега, когато адреналинът ми е спаднал.

— Скарлет май си е все същата — казва Сайлъс зад гърба ми. Аз кимам и после стискам зъби, когато много остро камъче се забива в петата ми. — Имаш ли нужда от помощ, Роузи?

Стъпките му зад мен се ускоряват и преди да успея да отговоря, усещам коравите му ръце на кръста си. Неволно отмятам глава назад върху гърдите му и вдишвам аромата, характерен за цялото му семейство: смесица от мирис на гора, влажни листа и слънчева светлина. Ако баща ти е дърводелец, вероятно си обречен да носиш аромата на дъб във вените си. Успявам да го помириша само веднъж обаче, защото той отваря вратата с крак и ме оставя на прага, след което се дръпва назад. Аз извръщам лице към него с намерението да му благодаря, но и да го смъмря, задето ме носи като малко момиченце.

Вместо това се усмихвам. Той си е все същият — онзи Сайлъс, който замина преди година, момчето, само година по-голямо от сестра ми. Очите му са все така искрящи и изразителни, косата му — с кафеникавочерния оттенък на борова кора, тялото — широкоплещесто и малко прекалено грациозно за чертите му. Все същият, но сякаш върху него е наложен друг, нов образ. На някой по-възрастен и по-силен, който вече не ме гледа така, сякаш съм малката сестричка на Скарлет… някой, от когото чувствам трепет и замайване. Как се е случило това?

Успокой се. Това си е Сайлъс. Донякъде.

— Защо ме гледаш така? — пита деликатно и леко притеснено той.

— Ох… нищо, извинявай — тръсвам глава. Той пъха ръце в джобовете си с познато поклащане. — Нали мина доста време, та затова.

— Да, и още как — съгласява се той. — Поналяла си се, откакто ме няма.

Навъсвам се ядно.

— Не, чакай. Нямах предвид това, а само че си станала по-голяма. Не, и това не звучи по-добре… — Сайлъс прокарва пръсти през косата си и тихо изругава.

— Няма проблем, разбирам — отървавам го от мъките аз и се усмихвам. Това, че го виждам притеснен, стопява донякъде моята скованост. — Искаш ли да хапнеш нещо?

— Сигурна ли си, че двете с Лет нямате нужда от малко време… като между сестри? — боязливо поглежда той нагоре по стълбите.

— Не — отвръщам и се запътвам към кухнята. — Всъщност точно сега въобще не ми се занимава със сестра ми.

— Е, стига. Братята и сестрите са важно нещо.

— Извинявай, забравих — сепвам се аз. — Твоите братя и близначките още ли не ти говорят?

— Лукас вече не се мръщи толкова. Ще се оправим полека-лека. Но… откога си се научила да готвиш? — променя темата той, следва ме навътре и се пльосва върху един от нашите разнородни кухненски столове.

— Всъщност не съм. Просто ми омръзна да ям китайско за вкъщи и измъкнах няколко от старите рецепти на Ома Марч.

— А, да. Бях забравил за неувяхващата любов на Лет към китайската кухня — ухилва се разбиращо Сайлъс. — Много ли е напрегната напоследък? Обикновено това е мерило за стреса й — когато стане наистина зле, непретенциозната китайска храна й действа успокояващо.

— Заминаването ти не й понесе много добре — отговарям студено. Аз също усещах липсата му, но не колкото Скарлет. Дали и на него му е липсвала така тя, неговата партньорка? И дали изобщо искам да знам? Лицето на Сайлъс поруменява от чувство за вина и бързам да продължа: — А иначе готвенето ми допада. Поне едно занимание, което да не е изцяло свързано с лова. — Млъквам, боя се да не съм казала твърде много, но за моя изненада Сайлъс махва небрежно с ръка.

— Напълно те разбирам. И аз прекарах цяла година, зает с неща, които нямат нищо общо с лова. Понякога човек има нужда от разнообразие.

— Да, кажи го на сестра ми — извъртам гневно очи към тавана. — Иска от мен да бъда ловец, но не ми дава да ловувам сама. Просто няма угаждане.

— Не знаех, че ловът е започнал толкова да те влече — отбелязва Сайлъс, в гласа му звучи истинско учудване.

— Не че ме влече чак дотам — давам заден ход, — но нали разбираш, след като прекарвам толкова часове в тренировки всеки ден, можеше вече да ме пуска и сама. Ако ще живея живот на ловец, бих искала да започна… нали разбираш, да ловувам.

— Ъхъ — отвръща Сайлъс, макар да съм сигурна, че не е разбрал нищо от моето бръщолевене. — Виж, не че я подкрепям да краде плячката ти, но признавам, че като си представя малката Роузи Марч да броди сама навън и да убива вълци, и на мен ми се иска да те предпазя. — Той прави пауза, подбира внимателно думите си. — Макар и вече да не си точно малката Роузи Марч.

Аз търся погледа му, опитвам се да вникна в смисъла на казаното, на промяната в тона му. Но тъкмо когато събирам кураж и понечвам да отворя уста, над главите ни забучават тръбите от душа на горния етаж. Обръщам се обратно към печката, излязла от транса си. Пак прекалено много анализирам нещата както винаги.

— Та какво готвиш? — пита той, вече с обичайния си глас.

— Ами… руло от кайма. — Много секси ястие, няма що.

— Мирише чудесно — отбелязва любезно Сайлъс.

Поглеждам го през рамо и се усмихвам. С крайчеца на окото си забелязвам сиво петно да профучава от стълбището към дивана във всекидневната, придружено от подрънкване на звънчета.

— Това моят архивраг ли е? — пита Сайлъс, извърнал глава по посока на звука.

— Да, Душевадеца^[1].

— Интересно дали все още ме мрази.

Котаракът пристъпва към ръба на дивана, кръглите му бледозелени очи светят в полумрака. Сякаш в отговор на въпроса на Сайлъс той прелита с един скок в скута му, където се свива и започва да мърка гръмогласно.

— Не, приятелю, тия не ми минават вече — казва твърдо Сайлъс.

Той посяга да го отмести, но още щом дланта му докосва пухкавата козина, котаракът забива остри нокти в бедрата му. Сайлъс примигва и надава лек стон.

— Имаш ли нужда от помощ? — питам, като се мъча да сдържа смеха си.

— Няма да е зле — отвръща напрегнато той.

Отивам и сграбчвам котарака в прегръдката си. Той моментално се размеква на гърдите ми и трие муцуна в лицето ми, мирише на котешка трева.

— Благодаря — въздъхва облекчено Сайлъс. — Вълци мога да ловувам, но не и да се справя с един котарак. Много мъжествено, няма що.

— Няма да кажа на никого — успокоявам го с лека усмивка, той също ми се усмихва.

Таймерът на печката писука зад гърба ми и аз бързам да извадя секси ястието си от фурната.

Скарлет слиза надолу по стълбите, освежена от душа. Ако не се изкъпеш веднага след лова, миризмата на фенриса сякаш попива в кожата ти и не изветрява със седмици. Косата й е отметната назад и превръзката на окото е махната. На мястото на окото минава дълъг диагонален белег, който започва над челото й и стига чак до високата й скула. Тя никога няма да го признае, но аз знам, че белегът я потиска. Всъщност не помня да е махала превръзката пред другиго, освен пред мен и Сайлъс. Тя ми хвърля нещо като извинителен поглед, но аз се правя, че не виждам.

— Да пусна ли телевизора? — пита Сайлъс и тя кима.

Той включва малкия ни телевизор на канала с новините така, сякаш никога не си е тръгвал оттук.

Започваме да се храним. Скарлет гледа съсредоточено предаването, докато не приключва репортажът за нарасналия брой на убийствата в Атланта. Макар фенрисите да съществуват от векове, повечето хора изобщо не подозират за тях. И все пак от новинарските емисии може да се научи неочаквано много за действията им. Докато за някого серия от убийства или странно изчезване може да изглеждат като дело на неизвестен маниак, за нас това очевидно е небрежност на фенрис. Истината е, че нападенията на фенриси, дегизирани като човешки същества, като правило изобщо не стигат до новините, освен ако момичето не е било особено красиво или семейството й — особено богато. Те просто влизат в статистиката като поредния случай на изчезнала млада жена.

Когато по новините започват да говорят за някакъв политически секс скандал, Скарлет изключва телевизора и поглежда Сайлъс.

— След като вече се върна, искаш ли да започнеш отново да ловуваш с нас?

Въпросът звучи напрегнато и на мястото на Сайлъс аз бих се побояла да кажа не.

Не съм сигурна на какъв отговор се надявам. В миналото съм ходила хиляди пъти на лов с него, но тогава обикновено нещата се развиваха така, че аз оставах на заден план, докато той и Скарлет се биеха заедно, яростен вихър от сливащи се движения, които ми се струваха непостижими. Дали това щеше да се промени, както се бе променил Сайлъс?

Той свива рамене.

— Разбира се. Особено щом успяваш да ги намериш в малко градче като Елисън. Това вероятно означава, че в околните градове ги има в изобилие.

После Сайлъс започва да ни разказва за Сан Франциско с такова оживление, сякаш се опитва да запълни пространството с думи, преди да са натежали неловките моменти на тишина. Не знам защо ми се струва, че тези моменти витаят между нас, но всеки път, когато очите ми срещнат неговите, усещам как те дебнат да се вмъкнат помежду ни и да ме накарат да се изчервя. Избягвам взора му и когато не гледа към мен, крадешком поглеждам извитите му вежди, стегнатите му устни. Опитите да избегна неловкото усещане ме отвличат от чувството на завист, че той е видял други градове, пътувал е през цялата страна, вършил е различни неща, докато аз съм киснала тук, в Елисън.

— Можеш да пренощуваш у нас, ако искаш — предлага Скарлет и оставя празната си чиния до мивката. — Предполагам, че в твоята къща всичко е потънало в прахоляк.

Сайлъс се смее от сърце.

— През двете седмици, докато пътувах насам, спях в колата. А преди това — на дивана на Джейкъб. Уверявам те, прахолякът не е проблем. — Той става и прибира стола си до масата. — Благодаря за предложението, но трябва да вървя.

— Значи утре сме на лов? — пита Скарлет.

— Може би. Да си кажа право, мисля, че утре цял ден ще трябва да се оправям с къщата. Да наследиш такава грамадна къща изглежда чудесна идея, докато не си дадеш сметка, че трябва да стягаш покрива и всичко останало. Представям си как старият Рейнолдс си мре от смях в старческия дом, ако изобщо помни, че ми я даде.

Двете със Скарлет се усмихваме едновременно. Старият Рейнолдс — човекът, който се грижеше за нас, който научи Скарлет на всичко, което бе нужно, за да започне да ловува, човекът, който ни отгледа след нападението, когато майка ни отсъстваше — сега той беше с алцхаймер и едва разпознаваше хората, които отиваха да го посетят. Болезнена бе мисълта, че той, който представляваше истинска енциклопедия на информацията за фенрисите и за гората, сега не помнеше собственото си име. Но ние се усмихваме, както и Сайлъс, защото подобни неща ще те разплачат, ако не се отнасяш шеговито към тях.

Сайлъс се обръща към мен и продумва:

— Благодаря за вечерята, Роузи.

— Пак заповядай — отвръщам.

Той ни маха с ръка и си тръгва; след секунди чувам двигателя на колата му, която потегля по алеята. Скарлет сяда до мен и известно време не проговаря. Аз избягвам погледа й. Това, че съм леко замаяна от Сайлъс, не означава, че съм забравила колко съм й ядосана.

— Стига де, Роузи. Не ми се сърди.

Не отговарям нищо. Душевадеца скача в скута ми, аз го чеша под брадичката и той избухва в гръмогласно мъркане.

— Не можах да се удържа — казва чистосърдечно Скарлет и преплита пръсти.

Гласът й е по-мек от обичайния. Въздъхвам, оставям котарака на пода и се обръщам, за да отида в спалнята си. Сестра ми знае, че ще й простя. Че винаги ще й прощавам. Нямам друг избор. Това е едно от нещата, които просто са задължителни, когато някой ти е спасил живота.