Джаксън Пиърс
Червените шапчици (16)

Глава 14
Роузи

— Нищо — Въздъхва Скарлет. — Това е. Изчетох всички книги от библиотеката, които имат нещо общо с върколаци или фенриси. Разпечатах близо сто страници от интернет — и там нищо. Нищо.

Тя поглежда навън през прозореца. Небето е забулено в тежки дъждовни облаци, през които в апартамента се процежда хладна бледосиня светлина. Аз използвам някои от старите й записки, за да сгъвам хартиени жаби, като се надявам да не ме попита къде съм се научила да ги правя.

От вечерта в боулинг залата са минали три дни. Отначало Скарлет изглеждаше щастлива, че сме успели да убием поне два фенриса, но после стана още по-настървена, по-мотивирана да открие Потенциалния и да се изправи отново лице в лице с Водача на Стрелите. А аз се събуждам нощем, плувнала в пот от гледката на ноктите му пред лицето си, с усещането, че не мога да сторя нищо, освен да поема удара. Ако не беше Сайлъс…

— Времето ни изтича — казва тя, става да си налее чаша вода и рови в натрошените остатъци бисквити с вид на животинки. Сякаш за да я подразни, часовникът на църквата бие четвърт час. — Не може да няма още нещо, което да направим. Онази вечер щяхме да унищожим цялата група от боулинга, ако не се беше намесил Водача им. Може би трябва пак да опитаме нещо подобно.

— Но не и с глутницата на Стрелата — намесва се Сайлъс от дивана, където се е излегнал и си подхвърля топка за тенис. — Водача им без съмнение е предупредил всички за нас тримата. А и нали решихме, че ще ловуваме най-вече за да съберем информация за Потенциалния?

— Не можем просто да пренебрегнем цяла глутница — възразява енергично Скарлет с нотка на отчаяние в гласа. — А и остават Камбаните, Монетите… Техните водачи не знаят кои сме.

— Да, и вероятно вече се присъединяват постепенно към Стрелите — казва мрачно Сайлъс, изтегля се нагоре и сяда на дивана. — Не виждаш ли, че се организират. За тях е по-добре да се слеят в обща глутница и да намерят Потенциалния, отколкото да си останат разединени и да го изпуснат. Една обединена глутница ще е много по-трудна за побеждаване, отколкото три.

— И тогава какво, Сайлъс? Имаш ли някакво предложение? — сопва се Скарлет и удря дъното на чашата си в плота толкова силно, че Душевадеца избягва от стаята.

Сайлъс въздиша.

— Не знам, Скарлет. Нямам за цел да те дразня, само казвам, че сме тук от три седмици и единственото, което знаем, е, че Потенциалния е конкретен човек, че може да се преобрази само в конкретен период от време и че подходящата за него лунна фаза настъпва веднъж на седем години. Това са половината хора на планетата и цялата тази работа с „пълнолунието след рождения ден“ не ни помага с нищо, освен ако не планираш да започнем да се промъкваме по рождените дни на хората. Това не е лъжица за нашата уста, Лет. Може би трябва да се концентрираме върху лова, а не върху възможността да ги примамваме чрез Потенциалния — казва Сайлъс с твърдия тон, който, изглежда, пази специално за Скарлет.

— И как точно ще ловуваме, Сайлъс? Роузи ще примами сама всички вълци в града ли? Дори не биха усетили разликата в бройката си, ако нямаме Потенциалния!

— А усещаха ли я по-рано? Преди този Потенциален да влезе в играта, ти беше доволна да ловиш отделни заблудени вълци — отвръща Сайлъс.

Той не се бои да спори с нея — но пък и тя не се бои да спори с него.

— Със знанието идва отговорността! — отсича Скарлет с пламнало от яд лице. — След като знаем, че можем да използваме Потенциалния, наше задължение е да го сторим. Ние не се измъкваме по лесния начин, Сайлъс.

Сайлъс измърморва нещо под носа си. Сестра ми се разпалва още повече, буквално кипва.

— Какво каза? — пита тя със заплашителен глас и разбирам, че е чула повече от мен.

Минава ми през ума да се намеся по време на паузата, но не съм сигурна, че мога: чия страна ще взема? На сестра си, с която съм едно цяло, или на момчето, което обичам? Така че стисвам устни.

— Няма значение — поклаща глава Сайлъс и се пресяга за една книга.

— Кажи ми!

Сайлъс изпъшква и я поглежда.

— Лет, може би това е твоя работа. Което не означава, че е и моя. — Докато го казва, очите му за миг се отместват към мен, но аз поглеждам встрани.

Не бих могла да кажа подобно нещо на сестра си. За щастие гневът на Скарлет изригва, преди да е забелязала погледа му.

— Не е твоя? Не е твоя? — извисява глас. — Знаеш ли какво? Чудесно! Върви си в Сан Франциско и се забавлявай. — Тя фучи и думите капят като отрова от езика й. — Но тяхната кръв ще бъде по ръцете ти, Сайлъс. На всички момичета, които си можел да спасиш, но не си пожелал. Надявам се техният живот да си заслужава колкото твой урок по китара. Надявам се да мислиш как се чувстват техните майки, бащи и сестри. Не знам дали ще имаш очи да им кажеш, че техните малки момичета са умрели, защото ти си искал да се научиш как да дрънкаш на шибаната си китара Twinkle, Twinkle, Little Star.

— Стига, Лет… — обажда се Сайлъс и виждам как раздразнението на лицето му се превръща в израз на вина.

Скарлет го възпира с длан и поклаща глава, сетне поглежда към мен.

— Роузи, явно оставаме само двете с теб.

Думите й са предназначени за него, но ме прерязват като нож.

Кимам, не смея да погледна към Сайлъс и примигвам, сдържайки сълзите си. Скарлет се врътва, грабва брадвичката си, излиза и тряска вратата, която отскача от касата и се отваря отново.

За момент настъпва тишина. Преглъщам буцата в гърлото си и отивам до мивката, хвърлям вътре чиниите от закуска с такава сила, че чувам как една от тях се пуква. Аз трябва да ловувам. Тя е моя сестра. Трябва да ловувам: всеки ден момичета биват убивани, изяждани — аз мога да спра това.

— Роузи — казва Сайлъс с въздишка.

— Не — отсичам. — Не биваше да й го казваш, Сайлъс. Тя е права, това е наша работа.

— Роузи, знаеш, че и ти като мен не желаеш да прекараш целия си живот в преследване и проучване на вълците. Не искам да наранявам Скарлет, но просто не мога да живея по нейния начин… нито пък ти можеш — казва Сайлъс.

Не мога да разбера дали ми се оправдава заради Скарлет, или се опитва да убеди мен.

— Тя е моя сестра! — изкрещявам с пламнало лице; сигурна съм, че съвсем скоро ядът ми ще се излее в сълзи.

— Да, твоя сестра — повтаря Сайлъс. Очите му са дълбоки и блестящи, два обсидиана в синкаво осветената стая. — А не ти. Ти си отделна личност, Роузи. — Думите му не са гальовни, по-скоро са непреклонни.

Засмивам се саркастично и няколко сълзи се отронват от миглите ми, търкулват се по лицето ми и цопват в мръсната вода в мивката.

— Ние имаме едно сърце — прошепвам и отмятам коса от мокрото си лице.

Едно сърце, разкъсано на две, за да остана аз по-дълго в безопасност вътре в майка ни, а тя да затули със своето тяло моето. Нейното тяло пред моето, за да съм в безопасност, вместо да се изправя пред пастта на чудовището. Винаги нейното тяло пред моето, така че тя да е наранена, посечена, раздрана на парчета, а аз да виждам и с двете очи и да мисля за живот извън лова.

Аз съм толкова себична, толкова дребнава и себична. Навън трясва гръм, така внезапен и силен, че овехтелите черчевета на прозорците издрънчават. В далечината проблясват назъбените линии на светкавиците, сливат се с идеално правите черти на небостъргачите в центъра. Бурята наближава.

Обръщам се, за да нападна отново Сайлъс, да го питам как изобщо се осмелява да ми държи сметка защо се отказвам от всичко, за да ловувам със Скарлет. Но преди да видя каквото и да било, зървам валмо от сива козина да се изнизва навън. Изпускам приборите, които държа, с крясък:

— Оставили сме вратата отворена!

Втурвам се покрай Сайлъс, грабвайки пътьом наметката си от облегалката на стола. После се връщам с два големи скока, за да взема коша за пране — Душевадеца не може да бъде хванат с голи ръце, а само уловен в капан. Нахлузвам си наметката, докато тичам надолу, прескачайки по две стъпала наведнъж. Изскачам от входа на сградата навън, през цялото време викам името на Душевадеца като умопобъркана. Защо всяко нещо в този град има същия бледосив оттенък като неговата козина? Глупав, глупав, глупав котарак.

— Не може да е избягал надалече — притичва зад мен Сайлъс със загрижен вид.

Не отвръщам нищо, притеснена, че гласът ми ще изтънее в жалък фалцет. Наоколо има толкова много движение и нищо не е на моя страна: всичко е остри насечени форми, лакти, ъгли и автомобили със скърцащи спирачки. Никъде не забелязвам плавните провлачени движения на моята котка. Очите ми шарят през улицата към пустеещия парцел. Зад телената ограда мръдва сиво петно.

— Ето го! — виквам толкова рязко, че един куриер на велосипед насмалко да се залепи на пожарния кран.

Без да му обръщам внимание, претичвам на отсрещния тротоар, а наметката се ветрее на гърба ми. Снова покрай оградата, докато не намирам пролука. Сайлъс се появява до мен, взима коша от ръцете ми и повдига мрежата, за да мога да мина. После прехвърля коша през оградата и на свой ред се промушва.

Когато се изправя, мрежата пада с дрънчене зад гърба му. Тук вътре е някак по-тихо, сякаш гъстите бурени и ръждясалите коли, вкопани покрай оградата, спират шума откъм улицата. Сградите от двете страни изглеждат почти изоставени, старите им дървени балкони ни се зъбят от изронените тухлени стени, а тук-там забравено пране плющи на вятъра. Няколко тежки дъждовни капки падат върху косата ми. Аз коленича в прахоляка, надничам под грохналите автомобили. За миг се изправям стресната, когато помиярът от съседния двор започва да лае гневно по мен през оградата, блещи ми се злобно с жълтите си очи.

— Сигурна ли си, че беше тук? — крещи Сайлъс от отсрещния край на парцела, докато разгръща с ръце гигантските бурени.

Кимам, а гърлото ми горчи от ужасната черна буца страх, лепната под небцето ми. Отново викам Душевадеца по име.

А после просто се разплаквам.

Неговото име, името на Скарлет, на Сайлъс, всичко се излива от мен като отчаян поток от слепени звуци. Искам някой да подреди нещата, някой да ми помогне да не се чувствам така, сякаш умът и сърцето постоянно ме разкъсват в различни посоки. А най-много искам някой просто да ми каже какво да правя, да намери котката ми в дъжда и да върне поне някакво чувство за нормалност на всичко. Сайлъс се изправя и ме поглежда, вятърът развява косата край лицето му, а тениската му е изцапана с кал.

— Престани — казва твърдо той. Аз клатя глава — не мога да спра. — Хайде, Роузи. Ти владееш положението, нямаш нужда някой да те спасява — продължава той, четейки мислите ми. — Стига вече.

Кимам, подсмърчам и без да се доближим един до друг, двамата се обръщаме и продължаваме търсенето. Дишам тежко, но вече не плача. Проправям си път през отпадъците, надзъртам в хваналите паяжини купета на старите фолксвагени и на места разклащам телената мрежа.

— Чакай! — виква Сайлъс и гласът му е последван от силна гръмотевица.

Изправям се бързо и го виждам да тича покрай далечната стена, където парцелът граничи с порутената жилищна сграда. Той се хвърля в гъстите бурени и изскача отново, преследвайки сивата сянка, която се стрелва между колите и пак изчезва в треволяка. Втурвам се натам и точно когато стигам до Сайлъс, нов гръм разцепва небесата и дъждът се отприщва с такава сила, че по лицата ни отхвърча мазилка от изронената сграда.

— Мини отляво — виквам му аз.

Сайлъс свива нататък, а аз се мятам направо, прескачам ръждив автомобилен двигател и стара машина за игра на флипер. Душевадеца изскача изпод машината, но още щом го улучват първите капки дъжд, хуква обратно към нея.

— Хвърли ми коша — вика Сайлъс, аз същевременно вече съм му го подхвърлила. Той го хваща и мълниеносно го захлупва на земята. Душевадеца остава отдолу, хванат миг преди да се шмугне обратно в убежището си. — Пипнах те! — възкликва триумфално Сайлъс, настъпил дъното на коша, за да го удържи, докато животното отдолу беснее и се блъска в стените.

Аз се смея от облекчение, а по бузите ми рукват сълзи.

— Боже, как те мразя, котарак такъв! — смея се и плача едновременно, докато отивам към тях. Целите ми дрехи са оплескани с кал, а косата ми виси на мокри кичури, но не ме е грижа за това. Надничам през пролуките на коша да видя Душевадеца, който ми се блещи отвътре и явно ме смята за предател. Изправям се и срещам погледа на Сайлъс. — Благодаря ти — промълвявам по-тихо, отколкото съм очаквала.

Нещо се надига вътре в мен, тръпне отмаляващо в гърдите ми.

— За нищо — отвръща той.

Очите му са приковани в моите, взорът му сякаш ме притегля. Той облизва неспокойно устни и прокарва пръсти през косата си. Душевадеца измяуква под коша, ядосан от пороя, дъждовните капки се задържат по миглите на Сайлъс и се стичат надолу по устните му. Защо ли се заглеждам в устните му? Прибирам косата си зад ушите, пороят постепенно удавя звуците на града оттатък оградата.

— Роузи — казва, по-скоро прошепва той.

Докосва върховете на пръстите ми и този път аз протягам ръка и вплитам пръсти в неговите. Сайлъс си поема дъх, сякаш иска да каже още нещо, но наместо това ме притегля към себе си, скъсявайки разстоянието помежду ни, докато накрая гърдите му докосват моите при всяко вдишване. Тялото му е топло и от чувството, че съм опряна в него и усещам топлината на кожата му, съм като зашеметена.

— Извинявай — изговаря тихо той, но не се отдръпва от мен.

— За кое?

— За това, което ще направя — казва с глас, мек като кадифе.

После откъсва пръсти от моите и посяга към лицето ми, избърсва с длан дъждовните капки по кожата ми. Вълнението се разлива от гърдите по цялото ми тяло, пулсира във вените ми, копнее да бъде освободено. Слагам ръце върху гърдите му, без да знам какво точно правя, а той най-сетне се навежда напред и нежно повдига брадичката ми.

Устните му докосват моите, отначало плахо, а после все по-жадно, а аз се вкопчвам във фланелката му, сякаш се държа, за да не бъда отнесена от бурята, разразила се над главите ни. Ръцете му се плъзват по гърба ми и едната се спуска до бедрото ми, докато другата ме притегля все по-плътно, имам чувството, че ще се разтворя в него, защото никога, никога нещата не са били толкова подредени.