Джаксън Пиърс
Червените шапчици (15)

Глава 13
Скарлет

— Не умея да играя боулинг.

— Е това вече си е проблем, тук, като гледам, всички са професионалисти — заяжда се Сайлъс и ми намига.

Залата — „Шамрок Лейнс“ — е огряна от мътни жълти лампи и от ярки неонови светлини в розово и зелено. Подът е захабен, избелелият мокет на леопардови шарки на места е протъркан до самия цимент и всички посетители сякаш са с мустаци. Дори и жените.

На масите до всяка писта са струпани халби бира, а грохотът от търкалящите се топки и разпръсваните кегли е почти оглушителен. Няколко лъскави изрусени момичета ми хвърлят особени погледи. Поглеждам ядно към Сайлъс и нагласям превръзката на окото си.

— Не им обръщай внимание, Лет — казва меко той.

— Не ме е грижа за тях — сопвам му се аз, — а за това, че сега трябваше да сме на лов. — Впрочем, не очаквам, че като му го кажа за милионен път, ще успея да го убедя.

Загърбвам зяпналите ме идиотки.

Роузи явно е във възторг, а от розовите светлини с поруменелите си бузи има още по-свеж и чаровен вид. Напоследък тя изобщо не прилича на мен. Доскоро си мислех, че изглежда по начина, по който бих изглеждала аз, ако не беше нападението, като изключим някоя и друга луничка. Сега вече не съм толкова сигурна. Аз например никога не поруменявам. А и не си представям, че лицето ми някога може да се озари от подобна радост. Мускулите й не се движат по същия начин като моите, нито очите й се стрелкат, за да преценят всеки звук и движение в стаята.

Сайлъс ни раздава по чифт червено-черни обувки за боулинг с почти отпрани подметки. Роузи взима своите и си проправя път към нашата писта — номер петнайсет. Надзъртам през рамото на Сайлъс, който си отваря портфейла.

— Я, ти си имал пари — установявам.

— Да, имам малко. Колкото за боулинг стигат.

— Ние и толкова нямаме — оплаквам се без особен смисъл. В последния момент обаче нещо в една от преградките на портфейла привлича вниманието ми. Нещо червено и странно. — Какво е това? — питам и преди той да успее да отговори, дръпвам хартийката. Оказва се хартиена роза, не съвсем симетрична и с леко недоизгладени ръбчета.

— Цвете — отвръща небрежно Сайлъс, прибира рестото си, измъква изделието от пръстите ми и го слага обратно в портфейла си.

— И откъде се взе това цвете? — питам, докато вървим към сестра ми.

Той се усмихва неочаквано сантиментално.

— Приятелски подарък.

— А, приятелски значи — подсмивам се аз и го плясвам с една от боулинговите обувки. — Впечатлена съм, Сайлъс, явно не си губиш времето. И къде заби новото гадже, тук, в Атланта, или още в Елисън?

— Казвам ти. Просто приятелски! — натъртва той и аз не настоявам повече.

Със Сайлъс винаги сме си споделяли почти всичко, но върволицата му от приятелки е нещо като тема табу. Не съм сигурна дали се стеснява да ми каже, или знае, че ще ми е неприятно да чуя за многобройните прекрасни момичета, които е пожелавал. „Сигурно е чудесно — си казвам — да имаш достатъчно време и да ловуваш, и да се влюбваш.“

Когато стигаме при Роузи, тя бучка с пръст клавиатурата, за да изпише на екрана за резултатите ЛЕТ, РОЗ, и САЙ. Поклащам глава към Сайлъс и се настанявам на пластмасовата седалка с цвят на морска пяна до сестра си. От едната ни страна играе подпийнала компания над четирийсетте, а от другата са неколцина по-млади мъже. Опитвам се да избегна погледите и на двете групи, което не е трудно при всички дразнители на сетивата, които предлага „Шамрок Лейнс“.

В далечния край на залата свири застаряваща алтернативна група. Тъкмо когато Роузи и Сайлъс си избират топки, тя подхваща доста съмнителна версия на популярна песен от осемдесетте. Ставам с въздишка и също отивам да си избера топка.

— Кой ще е първи? — питам.

— Сайлъс — отвръща грейнала Роузи.

Неволно усещам как и моето настроение се прояснява, разведрено от двамата ми най-близки хора, макар да се намираме в тази охлузена зала, вмирисана на цигари.

Сайлъс тръгва с непохватна засилка и запраща топката директно в улея. След него хвърля Роузи, а после и аз. Успявам да съборя три кегли, с което не пропускам да натрия носа на Сайлъс. Той си поръчва халба бира, от която отпива след всеки пореден неуспешен опит. После на телевизионните екрани се появява текстът на песента и цялата зала се опитва да пее заедно с бандата. За пръв път от безкрайно много време почти не мисля за лов, сякаш самата мисъл, подплашена от ярките розови светлини, се е свряла някъде в дъното на съзнанието ми, където се спотайва, дебнеща, но мълчалива.

— Забавляваш ли се? — пита Роузи със загрижен вид: напоследък все така ме гледа.

— Да, забавлявам се — усмихвам се аз. — Но недей да казваш на Сайлъс, че съвсем ще се впрегне.

— Така си мислиш — прекъсва ме Сайлъс с триумфираща усмивка. — Току-що направих спеър^[1], скъпи дами.

— Сега ще ти покажа как става — отвръща Роузи, изплезва му се и отива да си вземе топката от машината.

От съседната писта еква смях, когато един от младите мъже хвърля топката между краката си и тя поема бавно по пътеката, въртейки се около оста си. Неколцина от тях зяпат сестра ми. Особено един, който е по-висок от другите, с паднала над очите тъмнокестенява коса и стройно тяло. С една дума, оттук виждам, че е красив въпреки всички примигващи светлини и разсейващи звуци. Изпитвам едновременно завист и покровителствено чувство към Роузи, докато той мести поглед между нея и Сайлъс. Вероятно се опитва да отгатне дали не са гаджета. Засмивам се безмълвно при тази мисъл и присвивам око, за да огледам по-добре приятелите му. Те всички са доста привлекателни, с модни прически като на рок звезди и стилно облечени.

Момент. Сърцето ми забива ускорено, докато отивам към пътеката, за да хвърля на свой ред. Действително ли съм видяла това, което ми се стори? Затварям за миг окото си, за да се отърся от проблясващите светлини. Отзад Роузи ме насърчава от мястото си. Високият мъж от съседната писта се кани да хвърля едновременно с мен. Задържам топката и го изчаквам. Звуците от залата заглъхват. Съзнанието ми се избистря, окото ми се присвива, светлините наоколо помръкват. Мъжът изнася ръката си напред и освобождава топката, която полита с грохот към кеглите. И я виждам — ясно очертана черна стрела, изобразена върху избледняла рисунка на камбана. В следващия момент тя изчезва, скрита под широката верижка на часовника му.

— Хайде, Лет, хвърляй! — чувам Сайлъс да вика, когато звуците в залата се съживяват.

Запращам вяло топката по пътеката и се обръщам към сестра ми и Сайлъс, без дори да погледна накъде отива.

Няма нужда да казвам нищо. Те ме виждат и лицата им посърват. Преструвам се, че зяпам към снекбара, за да огледам добре всеки от мъжете. Фенриси, всички до един. Някои са с дълги ръкави, така че не мога да зърна знаците на глутниците им, но съм сигурна. Била съм толкова глупава — явно шумът и светлините са ме разсеяли. През цялото време сме се намирали на метри от зверовете.

Вълци, казвам само с устни на Сайлъс и Роузи, докато се връщам на мястото си. Сайлъс стисва зъби и кимва, без да ги погледне, а Роузи извръща лице натам. В следващия момент се усмихва сладко, вероятно срещнала очите на някой от мъжете.

Сайлъс и Роузи се споглеждат и помежду им прехвърча негласна споделена тъга. Те са искали да се позабавляват тази вечер и си мислят, че съм неспособна да ги разбера. Но целта ни е преди всичко.

— Изкарайте ги на паркинга. Аз ще чакам там — казва бързо Сайлъс.

Той става и се преобува така, че да привлече внимание. После прекосява леопардовия мокет и излиза навън. Високият фенрис го наблюдава как си тръгва, след което с уж небрежен вид се обръща към сестра ми и мен, следи всяко наше движение, дебне, жадува. Поглеждам многозначително Роузи.

— Аз ли? — пита тя.

Какво си мисли, аз ли да ги омайвам, след като вече са ме видели с шантавата превръзка на окото и огромния белег? Как не. Тя вижда, че не й отговарям, се изправя. Издиша полека, като актьор, който се готви да излезе на сцена, после се усмихва, отмята коса и изприпква на пръсти да вземе розовата си топка. Когато хвърля, се навежда ниско, превивайки гръб, при което всички извивки на тялото й се открояват на фона на зелените неонови светлини с форма на детелини^[2]. Фенрисите я гледат похотливо. У мен отново започва да се надига ревност, но бързо я потискам.

— Добро хвърляне — казва високият и смигва на Роузи, докато тя се връща на мястото си.

Аз ставам да хвърля на свой ред, внимавам да не пропусна нищо от разговора.

— Често ли идвате тук? — пита тя.

— Доста често — отвръща фенрисът с дрезгав, но мелодичен глас. Човек никога не би допуснал, че е опасен. — А ти? — пита на свой ред и помръдва бицепс, демонстрирайки татуираната върху него бодлива тел.

— Не… за пръв път ми е.

— Девственица значи — закача я фенрисът. Останалите се кикотят. Той изглежда главният в тази групичка, макар нещо да ми подсказва, че не може да е Водач. Роузи пуска скромна усмивчица. — И на колко години си, миличка? — пита той с ослепителна усмивка: със същите зъби възнамерява да я разкъса след няколко минути.

— На шестнайсет.

— Достатъчно голяма, за да караш! Знаеш ли, тук отвън имам паркирана една страхотна кола. Чисто нов червен кабриолет.

— Ей, човече — казва му полугласно един от останалите, — нали знаеш, че тази вечер не бива да…

— Спокойно, приятел, върви да хвърляш, че ти дойде редът — отвръща пренебрежително високият.

Неколцина от компанията се обръщат да видят групичка от по-млади тийнейджърки, които тъкмо минават покрай тях.

— А ти на колко си? — пита бързо Роузи, за да привлече обратно вниманието им.

Тя се поизтяга на стола и започва да върти кичур коса на пръста си.

— На двайсет и осем — отвръща със самодоволна усмивка той и пъха ръце в джобовете си, навярно за да скрие започващата трансформация.

Очите му са така нежни, така пълни с топлина… Гадост.

— Не си ли прекалено голям, за да искаш да ми покажеш… колата си? — вдига вежда Роузи.

Фенрисът пуска гладна усмивка.

— Не и за да покажа на млада дама какво означава да си прекара приятно. Възрастта означава само едно: че имам повече… опит.

Двайсет и осем. Може наистина да има богат опит. Ще ми се да имаше начин да се познава колко време фенрисът е бил вълк, а не просто на каква възраст се е преобразил. Двайсет и осем не ми говори нищо, нито пък четиринайсет или четирийсет и девет. Числата минават пред очите ми като забодени върху дъска. Двайсет и осем. Четиринайсет.

Двайсет и една. Четирийсет и девет. Седем години. Те могат да се променят през седем години.

— Това е. Това е — прошепвам. Сърцето ми препуска, на устните ми дори разцъфтява лека усмивка. Роузи ме поглежда въпросително и аз се привеждам до нея. — Годините им са кратни на седем — прошепвам пак. — Потенциалните се преобразяват на рождените си дни през седем години, във фаза на пълнолуние… — премислям за секунда, мозъкът ми щрака пъргаво, припомням си подробности от некролога на Джоузеф Удлийф. — След рождените си дни. Във фаза на пълнолуние след рождените си дни. Джоузеф току-що е бил навършил четиринайсет. Ето кога се превръщат от обикновени хора в Потенциални — щом навършат точната възраст. Това е.

Роузи кима едва забележимо и долавям в очите й да блясва удивление, почти невидимо заради светлините на заведението.

— Е, искаш ли да видиш колата? — пита фенрисът с татуираната бодлива тел и сочи с глава към изхода.

Роузи се усмихва свенливо и свива рамене. Точно така, Роузи, точно така, накарай го да те пожелае. В гърдите си усещам някаква топлина, някаква енергия, каквато не съм чувствала, откакто напуснахме Елисън. Крачка по-близо до откриването на Потенциалния, цяла тумба фенриси подръка… Отново сме ловци.

— Стига, човече, знаеш, че не бива… — обажда се друг от компанията.

Сервитьорката оставя нова кана с бира на масата им, но техните очи са приковани към Роузи. Неколцина крият ръце в джобовете си, очевидно за да скрият ноктите, които са започнали да се издължават.

— Хайде да вървим — подканва я фенрисът с бодливата тел, толкова е чаровен.

— Добре, но за малко. И искам сестра ми да дойде с мен. Нали се сещате, да ме пази от вас, момчета — кикоти се глуповато Роузи, тя играе безупречно ролята си.

Правя се, че не забелязвам презрителната физиономия, с която фенрисът ме оглежда, превръзката и всичко останало.

— Разбира се — отвръща той с престорена сърдечност и й подава ръка.

Роузи промушва ръка под неговата, излъчва гърди и отмята коса. Аз тръгвам подире им, а останалата глутница ни следва, един се отбива да каже на служителя да не изтрива резултатите от пътеките ни. Сигурно смятат да изкарат още няколко игри, след като си направят угощението с нас.

Фенрисът води сестра ми покрай машините за дъвки и за топчета с изненади, покрай група кльощави тийнейджъри (а те бързат да скрият джойнтовете, които пушат, докато минаваме). Когато отваря външната врата, ни лъхва хладен въздух. Не виждам Сайлъс, но съм сигурна, че е тук и ни наблюдава. Глутницата ме игнорира, всички се скупчват зад сестра ми, докато високият бъбри нещо за двигатели и конски сили. Той посочва нещо отпред.

И изведнъж се смръзва. Другите също се заковават на място и някои привеждат глави като нахокани псета. Не че колата, към която сочи високият, не е впечатляваща. Тя е лъскава и ослепително червена, все едно стриптийзьорка посред паркинг, пълен с бежови и сребристи монахини. Въпросът не е в колата.

А във фенриса пред нея.

 

 

Чудовището е в човешки облик, но очите му са по-студени и звероподобни от очите на всеки фенрис, който някога съм виждала. Облечен е в бяла риза с дълъг ръкав, но тя не скрива масивните му бицепси, нито татуировките, опасали гърдите му. Челюстта му е здрава, квадратна и макар че стои абсолютно и напълно неподвижно, яростта просто извира от него. Той накланя глава встрани и поглежда фенриса с бодливата тел с жестока садистична усмивка. Подпрял се е на колата и виждам знака на китката му: стрела. Черна стрела с корона около нея. Водача на глутницата на Стрелата.

— Забавляваме се тази вечер? — пита Водача, поглаждайки небрежно ноктите на ръката си.

Глутницата потръпва. Чудовища, а и те са ужасени. Пристъпвам по-близо до сестра си и долавям страха й, почти осезаем през стоящите помежду ни вълци. Не се бой, Роузи. Аз съм тук. Стисвам по-здраво брадвичката, а с другата ръка улавям дръжката на ножа. Сайлъс е тук. Ние сме ловци, ще те пазим. За мое учудване посред цялата каша изведнъж изпитвам нещо подобно на облекчение. Възможността да защитя сестра си ме кара отново да се почувствам силна, отново почти наред.

— Само кратка почивка. После пак тръгваме да го търсим — отговаря веднага фенрисът с бодливата тел и кимва, сякаш да подсили достоверността на думите си.

От боулинг залата се изсипва група шумни тийнейджъри. Когато ни виждат, те изведнъж притихват и после бързо се пръсват по колите си без дълги сбогувания — явно дори за тях е очевидно, че нещо опасно назрява във въздуха.

Водача се ухилва и това е смразяващо.

— Така, така. Защото на мен ми изглежда, че вие, момчета, сте го ударили на живот. Бира, боулинг, хубави мацки — той обхожда с поглед тялото на сестра ми. Виждам как тя потръпва и не съм сигурна дали продължава да играе, или е наистина. — Виж какво, очевидно си нов при Стрелите. Но съм сигурен, че дори и при Камбаните заповедта си е заповед.

— Това да не е… брат ти, или нещо такова? — пита с плах гласец Роузи.

Само така, Роузи, продължавай да говориш. Продължавай, докато измисля как да надвия главатаря на глутницата на негов терен и с неговите вълци зад гърба му.

— Нещо такова — казва Водача. — Той щеше да ти показва колата, нали?

Роузи кимва.

— Защо не дойдеш тогава да разгледаш това бижу?

И двете с Роузи изстиваме. Тя не може да се бие с Водача, той не й е по силите. Аз правя крачка напред с отчаяно желание да се втурна при сестра си, макар че вероятно и аз няма да се справя с него. Във всеки случай не и в присъствието на всички тях. Те ще ме удържат достатъчно дълго, докато той й посегне. Докато видя как я убива… Дишай, Скарлет, дишай. Роузи сякаш се дръпва леко назад, все едно би предпочела да остане с не толкова страшния фенрис. Може би ще успея да ударя Водача с брадвичката с точно насочено хвърляне… но Роузи е до него, тя вече поема ръката му и може да улуча нея…

Водача повежда Роузи към колата с вид на горд родител. Вълците от глутницата престъпват от крак на крак, чакат заповед, фенрисът с бодливата тел остава заедно с тях.

— Боята е поръчкова, разбира се. Искаш ли да се повозиш? Мога да те разведа из града, сладурче. Да напазаруваме? Да вземем нещата от химическо чистене? Да купим някакво пиене? — нарежда Водача с цинична усмивка.

Той пристъпва по-близо до Роузи и е толкова висок, че за да види лицето му, тя трябва да гледа почти право нагоре. Забелязвам как ръцете й треперят. Но което е още по-лошо, забелязвам как Водача се наслаждава на нейния страх.

— А, няма нужда. Напазарувах сутринта — отвръща тя със своя глас, а не с престорения, и едвам се удържа да не изкрещи.

Търси лицето ми сред останалите, но преди да ме види, Водача я хваща за брадичката и я обръща към себе си. Ноктите му са дълги и пожълтели, очите му проблясват с охрен блясък на лунната светлина.

— Хайде сега, да не бъдем неучтиви — казва тихо той.

По врата му избиват снопчета рядка, остра козина.

Неуловимо размърдване наблизо привлича погледа ми. Не виждам кой е, но нещо в движението ми е познато. Сайлъс. Добре. Значи трима срещу… шест. И все пак.

— Ами просто… не обичам да се качвам в коли на непознати — смотолевя Роузи.

Водача притваря очи, сякаш пие от нейния ужас. Гневът започва да измества тревогата в сърцето ми, да ме изпълва със сила. Хайде, Роузи, ти командваш парада сега. Тя захваща ръце пред гърдите си с притеснен вид.

— Ами тогава да се опознаем по-добре — отвръща фенрисът и гласът му потъва в дрезгаво ръмжене.

Остър пукот нарушава тишината на нощта, когато гръбнакът му се извива напред, носът му се издължава в муцуна и той разтваря запенена паст в див гърлен вой.

След това се хвърля към Роузи, опитва се да я сграбчи с още получовешките си лапи.

Но сестра ми го изпреварва. Тя измъква бързо ножа и го плъзва през корема на вълка със замаха на художник, полагащ щрих със своята четка. Водача отскача назад и последните остатъци от човешкия му вид се стопяват, докато оглежда нанесените поражения. Щом вижда гъста кръв да струи през козината му, сбръчква муцуна със злобно ръмжене. Хвърля поглед към останалите от глутницата и те се свличат на колене, а гърбовете им се извиват с хрущене. Изваждам оръжията си — те като че ли не осъзнават, че съм зад тях.

Роузи измъква втория нож и се прицелва. Той излита от ръката й като звезда право към гърдите на Водача. Но Водача го отбива без усилие. Вдига ноктеста лапа към сестра ми и аз усещам как от гърлото ми изригва писък, когато разпознавам замахването отпреди седем години. Ударът ще извади окото на сестра ми. Втурвам се през все още трансформиращите се фенриси, въртя брадвичката, сякаш разчиствам клони от пътя си. Очите на Роузи се разширяват от ужас пред посегналите към лицето й закривени нокти. Стисвам зъби и устремявам цялото си тяло напред, загърбила останалите вълци, в отчаян напън да я стигна.

Над паркинга се разнася яростен крясък, човешки, но не по-малко свиреп от вълчия вой. Мятам поглед встрани: Сайлъс тича към Роузи с ловен нож в едната ръка и вдигната брадва в другата. В очите му гори гибелен пламък. Той замахва миг преди ноктите на Водача да докоснат лицето на Роузи и блъсва чудовището встрани.

Което означава, че е мой ред. Страхът и гневът се изпаряват и ме изпълва ледена увереност. Подхвърлям брадвичката върху дланта си и се обръщам назад към глутницата. Те всички са се преобразили и пълзят, долепили кореми към земята, а челюстите им тракат като мечи капани. Замахвам с ръка. Брадвичката улучва челюстта на най-близкия фенрис и я чувам как се троши. Останалите скачат едновременно към мен, но аз се въртя бясно, посичам всичко, до което успея да стигна. Водача надава вой зад гърба ми, обаче не поглеждам назад. Не мога да погледна назад.

— Тръгвайте! Тръгвайте! Имаме каквото ни е нужно! — ръмжи като обезумял Водача.

Той е главатарят на Стрелите… уплашил ли се е изведнъж? Няма значение, стига само да умре.

Подскачам високо и се стоварвам със силен удар с двата крака върху гърба на един от зверовете. Привеждам се, за да избегна друг, който в същия момент се хвърля към гърлото ми, и забивам брадвичката в този под краката си. Той почти моментално се разпада в сенки и аз стъпвам на земята. Обръщам се и зървам челюстите на още един пред лицето ми, после изведнъж конвулсивно се дръпват. Когато вълкът се строполясва, виждам, че зад него е сестра ми. Той също се разтапя в мрака и тя вдига от земята ножа си.

Отново еква вой — сигурна съм, че това е Водача. Извръщам се бързо, размахала оръжие, но за моя изненада останалите три фенриса започват да отстъпват. Главите им са приведени ниско и от гърлата им гъргори гръмотевично ръмжене, от което костите ми вибрират. Водача надава вой и усещам, че звукът долита някъде отдалеч като ехо. Един от фенрисите траква челюсти към мен, после се врътва и побягва. Не. Стига, не и това отново. Затичвам се към тях, но останалите го следват. Продължавам да ги гоня извън паркинга, през улицата, където на косъм се разминавам с няколко коли, тичам със сетни сили, а наметката се развява на гърба ми.

Те са бързи, много по-бързи от мен. Вече са само точки на хоризонта. Но… да, те се шмугват сред дърветата в парка. Следвам ги натам, накрая забавям крачки и спирам. Опирам ръце на коленете си и се мъча да си поема дъх, дробовете ми горят. По дяволите! Водача ни беше в ръцете…

Чувам стъпки и бързо се изправям, но е Сайлъс. Той се промъква сред дърветата като вода, с тихо шумолене по листата.

— Бяха много бързи — казва намръщен, когато стига до мен.

Кимам и двамата стоим един до друг, оглеждаме гората. Няма нищо — само звук на поклащащи се от вятъра клони и петна от лунна светлина, нашарили земята. Сайлъс се обръща към мен, затуля ме от лунните лъчи. Аз дръпвам превръзката от окото си, съсипва ме стичащата се под нея пот.

— Изпуснахме Водача. — Въздъхвам с досада. Този път бях толкова близо. Просто не бях достатъчно бърза, достатъчно силна. Преглъщам безсилния си яд. — Дали не би могъл да го проследиш?

Сайлъс се взира в тъмнината.

— Мога да опитам, но освен ако не са свърнали на обратно, вече отдавна трябва да сме ги изпуснали.

— Моля те — казвам, свела поглед.

Той полага нежно ръка на рамото ми.

— Нали ти казах, ще опитам. Няма нужда да ме молиш.

Той коленичи на земята, стрива бучици пръст, прокарва длан по стръкчетата трева. Навлизаме по-навътре в гората, ала след по-малко от четвърт час се обръща към мен и ме поглежда виновно.

— Съжалявам, Лет, но… е тъмно. Прекалено тъмно. Може би Лукас или баща ми биха успели да намерят дирята в тази тъмница, но аз не съм чак такъв горски човек като тях.

— Няма проблем — отвръщам, но тонът ми със сигурност казва обратното.

Ако не проследим дирята веднага, всичко губи смисъл. И двамата знаем, че до зазоряване вълците ще са изчезнали.

— Ще го намерим отново — заявява Сайлъс и повдига един надвиснал клон от дясната ми страна — моята сляпа страна; аз нямаше да го видя.

— Защо си толкова сигурен? — вдигам вежди.

Вече излизаме на пътя. Сайлъс се смее.

— Нали това ти е работата, Лет.

Свивам рамене: така е.

— Това ни е работа — поправям го и му хвърлям многозначителен поглед.

Той прави шеговито безпомощна физиономия и двамата се запътваме обратно към Роузи.