Джаксън Пиърс
Червените шапчици (23)

Глава 21
Скарлет

Не знам къде да отида. Къде да отида, какво да правя, с кого да говоря. Аз не говоря с непознати; не си бъбря в магазините, нито обсъждам времето в асансьора. Така че бродя из града стоически, безмълвно, докато ниската сутрешна мъгла се стеле и забулва земята. Дори бездомните ме отбягват, сякаш пръскам зараза на прокажена. Бих опитала да ловувам, но донякъде се боя: глутницата на Стрелата знае кои сме и ако ми се нахвърлят вкупом, не съм сигурна дали бих имала силата или възможността да ги спра.

На следващия ден е същото.

И на по-следващия. Влизам в библиотеката и без особена надежда изписвам името на Портър на компютъра. Пак нищо. Спя в парка, сгушена под червените азалии, завита с наметката като с одеяло. Веднъж един полицай ми създаде проблем, но щом ме видя без превръзката на окото, буквално усетих как гърлото му пресъхна. Той кимна и рече занапред да си намеря друго място за спане, след което ме остави на мира. Бродя като изгубена, сепвам се всеки път, когато ми се стори, че виждам Роузи или Сайлъс. Случи ли се да попадна на двойка, подобна на тях, сърцето ми подскача. Не искам да ме открият, но въпреки че се ужасявам, същевременно и се надявам да ги видя как се смеят, държат се за ръце, вървят един до друг. Може да съм мазохистка, но ако ги видя заедно, ще изпитам болка, ревност и чувството, че съм предадена. Тази болка би била поне някаква емоция, която да прекърши тъпото мъртвешко усещане, дето ме изпълва от толкова дни.

На третия ден прекарвам повечето време, обикаляйки с метрото, докато не си давам сметка, че виждам как се прибират у дома същите хора, които часове по-рано бях видяла да излизат за работа, към парка или по магазините. На следващата спирка си налагам да сляза и тръгвам пеша. Когато излизам от подлеза на метрото, установявам, че не съм била в тази част на града досега, но за свое учудване съзирам табела, сочеща към старческия дом „Винсънт“ — мястото, където е настанен бащата на Сайлъс. Спирам за момент на ъгъла. Не съм говорила с никого от дни. Старият Рейнолдс винаги е бил добър към нас, грижеше се за нас след смъртта на Ома Марч, докато майка ни не се появи. Той знае за белезите ми и не се впечатлява от тях. Поне така беше преди алцхаймера. Сега сигурно изобщо не си спомня за мен. Какво ще стане, ако го уплаша? Ако се развика?

Но не издържам повече сама. Свивам покрай ъгъла и се насочвам към болницата, огромно здание в бяло и кремаво, явно строено в края на 60-те години. На пейките отвън седят сестри с розово-оранжеви престилки, бъбрят си и похапват кисело мляко от кофички. Още от тротоара усещам вездесъщия ужасен мирис на болница — лекарства, прясна боя и дезинфектанти. Сбръчквам нос и без да обръщам внимание на любопитните погледи на сестрите, влизам през яркобялата врата.

— Извинете… какво ще желаете? — пита девойката от рецепцията.

Фалшивата усмивка и меденият й гласец се стопяват, когато ме вижда, а огромното огледало зад гърба й ми показва, че белезите ми не са единствената причина. Косата ми прилича на свраче гнездо, а по дрехите ми са полепнали пръст и листа. Правя физиономия и с рязко движение опъвам конската си опашка, докато се приближавам към нея. Така е малко по-добре.

— Здравейте — казвам, но неизползваният ми глас излиза прегракнал. — Здравейте — започвам отново. — Идвам да видя Чарли Рейнолдс.

— А вашето име е? — пита тя, добила отново наперения си професионализъм.

— Скарлет Марч.

— Не ви виждам в списъка с посетители на господин Рейнолдс…

— Посещавам го от името на Сайлъс Рейнолдс — я лъжа. — Той нямаше възможност да дойде и ме помоли да видя как е баща му.

Момичето дъвче молива си една секунда, после свива рамене.

— Добре. Елате с мен. — Плъзва на гишето табелка с надпис „Затворено за 5 минути“ и ме повежда през болницата.

Минаваме покрай помещения, в които хора на инвалидни колички са подредени пред телевизори, чиито програми явно не ги интересуват особено. Помещения, пред които завесите са спуснати и се чува как вътре сестрите говорят на старите хора със същия търпелив тон, с който се говори на злояди деца: „Браво! Хайде сега още една хапка!“ Мръщя се и се мъча да не ги чувам.

— Ето тук е — казва момичето от рецепцията и отваря с картата си двукрилна врата.

Влизаме вътре и чувам как вратата щраква зад нас. За момент изпитвам желание да побягна.

Стаята е кафява. Напълно кафява. Кафява ламперия, кафяв килим, кафяви кожени мебели. Единственият друг цвят е на пациентите, повечето от които са облечени в морскозелени болнични пижами. На вратовете им има връвчици, на които са окачени табелки с имената им и друга по-важна информация. Те дори не ме удостояват с повторен поглед и макар да подозирам, че не го правят от учтивост, все пак съм благодарна.

— Госпожица Марч е тук за господин Рейнолдс — провиква се моята водачка през цялата стая към як санитар, който прилича повече на бияч от заведение, отколкото на болничен служител.

Той кимва с усмивка и сочи към няколко инвалидни колички в дъното на стаята.

Към стария Рейнолдс.

Момичето от рецепцията ми придърпва стол, но аз стоя като истукан, вперила поглед в него. Дали и хората, които ме зяпат, се чувстват по същия начин? Отпускам се бавно на стола, гледам със страхопочитание бащата на Сайлъс. Времето е стопило някога гордия, силен мъж: китките му са крехки, шията изтъняла, устните отпуснати и влажни. Той оглежда стаята с безпокойство, сякаш търси нещо конкретно, но така и не успява да го открие. Той е от малцината, които не носят болнична пижама, но със сивото памучно долнище от анцуг и бялата тениска изглежда още по-невзрачен и ясно се открояват старческите петна по кожата му.

— Господин Рейнолдс? — извиква рецепционистката толкова силно, че ще ми спука тъпанчетата. Той подскача леко на инвалидния стол и се обръща към нея. — Господин Рейнолдс, вижте, госпожица Марч е дошла да ви види. Нали е чудесно?

Той я поглежда гневно. Подсмихвам се тихомълком. Познавам този поглед, някога той обикновено беше придружен от думите: „Дете, ти тъпо ли си, или какво?“ Сестрата сякаш се разгневява за миг, но после се усмихва и си тръгва.

Старият Рейнолдс обръща колеблив поглед към мен. Извръщам глава така, че да не вижда липсващото ми око. Той се усмихва и протяга суха ръка към лицето ми. Улавям пръстите му, меки като гюдерия.

— Силия — изграчва той, гласът му е доста по-тънък, отколкото го помня. — Силия, колко се радвам да те видя, момичето ми.

Отнема ми малко време, докато отговоря, след като отминат стъписването и горчивината. Този човек не ме познава. Като малка той ми измайстори люлеещо се конче, той помогна на Ома Марч да ме научи да карам колело, нито веднъж не се сбърчи лице пред моите белези, но сега не ме познава. Колко ли по-тежко трябва да е за Сайлъс.

— Аз не съм Силия — казвам меко. — Аз съм Скарлет, чичо Чарли, Скарлет Марч.

Той се взира в мен за момент, после кимва.

— Да, Силия, мила моя.

Въздишам, облягам се назад на стола, без да изпускам сбръчканите пръсти на стария Рейнолдс. Силия беше неговата жена, любовта му още от училище, майката на Сайлъс, която бе починала, когато той беше осемгодишен. Как може да ме обърка с тази, която е обичал? Аз изобщо не приличам на нея. Тя беше руса, красива, нежна и деликатна… Преглъщам мъчително и поклащам глава. Беше грешка да идвам. Дори изразът в очите му не е този, който ми трябва — той няма нищо общо с бащинската фигура, която помня, с човека, от когото тъй отчаяно се нуждая от съвет, а прилича по-скоро на уплашено момче.

— Трябва вече да вървя — казвам дрезгаво.

— О, не, Силия, моля те — старият Рейнолдс слага другата си ръка върху моята и не ме пуска. Поглежда ме с пълни с болка очи. — Ние не го направихме нарочно, грешката не беше наша; просто така се случи.

— Знам — отговарям бързо, без да имам представа за какво говори. — Знам, че беше така.

— Там ще му бъде добре. Родителите ми ще го отгледат. Всичко ще бъде наред.

— Сигурна съм, да. — Опитвам се да стана, но хватката на стареца е удивително силна.

Той поглажда с палец опакото на китката ми.

— Силия, моля те. Няма друг начин. Никога няма да ни позволят да се оженим, ако го задържим.

Въздъхвам и решавам да угодя на стария човек.

— Кого да задържим, чичо Чарли?

Той посяга и докосва с пръсти краищата на косата ми, явно безразличен към полепналите по нея листенца и трева.

— Нашия Джейкъб. Нашето момченце. Той ще бъде щастлив, Силия. Всички ще сме щастливи.

Мълча, колелцата в мозъка ми се въртят, мъча се да свържа нещата.

— Нашия Джейкъб? — Джейкъб, доколкото знам, беше брат на стария Рейнолдс и чичо на Сайлъс. Явно нещо не съм доразбрала. Дръпвам косата си от ръката му. — Чичо Чарли — казвам с висок глас, досадно наподобяващ тона на девойката от рецепцията. — Мисля, че си се объркал. Хайде да поговорим за нещо друго. Защо не ми разкажеш пак историята как Сайлъс се заклещил горе на дървото? Знам, че обичаш да я разказваш. — Опитвам се да се усмихна топло, но явно не успявам, защото вместо да се усмихне в отговор, старият Рейнолдс изведнъж присвива очи.

Лицето му се променя, отпуска се, озарява се, после пак се отпуска. Той снема ръката си от моята и с изненадваща пъргавина придвижва количката си толкова близо, че ръкохватките й се опират в коленете ми.

— Скарлет. Малката Скарлет Марч — промълвява. Лицето му добива израза на добър загрижен дядо. Той стисва устни и се навежда на една страна, за да огледа превръзката на окото ми. — Горкото ми дете. Как са раните ти, заздравяват ли?

— Добре са, чичо Чарли. Отдавна заздравяха. — Поне сега вече ме познава.

— О, миличката ми. И всичко това заради мен… — той замлъква.

— Не е вярно! Ти никога нямаше да успееш да стигнеш навреме — казвам притеснено.

След нападението старият Рейнолдс почти никога не говореше за случилото се. Да съживявам спомена сега и да оставям стария човек да се измъчва от чувство за вина беше непростимо.

— Естествено, че заради мен. — Той поклаща глава и търка с пръсти слепоочията си.

Когато вдига отново поглед към мен, очите му са зачервени, в тях набъбват сълзи. Аз се дръпвам уплашено на стола.

— Не, чичо Чарли, ти се помъчи да дойдеш…

— Ти и мъничката Роузи и… о, боже, клетата Леони! — Той нарича Ома Марч с малкото й име, почти хлипа. — Ние се опитахме — продължава. — Направихме всичко по силите си; само с един ден забавихме заминаването си онази година. Един-единствен ден и те нямаше да дойдат! Това беше ключът — да го местим непрестанно, за да не могат да го открият навреме.

— Те… — преглъщам. Не, няма начин думите му да значат онова, което започвам да си мисля. — Чичо Чарли? Трябва да ми обясниш какво имаш предвид. Моля те.

Старият Рейнолдс поклаща глава така, сякаш е нещо очевидно, нещо, което би трябвало да знам, и после изразът му се променя отново.

— О, Силия. Нека го заведем пак на брега на морето, както онзи път, когато навърши седем. Там не могат да ни открият. Ще се съберем всички на залива за целия месец. Ще вземем дори Джейкъб… Ще приберем и тризначките от училище… Всичките ни деца.

— Искаш да кажеш, че… Сайлъс.

— Ще ги заведем там, ще останем за рождения му ден. Сайлъс е твърде крехък, за да го обременяваме с подобно познание. — Той махва небрежно с ръка към прозореца и се обляга назад, сякаш пред погледа му има друга стая. — Просто трябва да го местим. Докато се движи, вълците не могат да го намерят.

Аз съм като втрещена. Разбира се. Колко глупава съм била, та да не се сетя.

— Значи Джейкъб е твой син — едва успявам да прошепна. — И тогава Сайлъс е седмият син на седмия син, нали?

— Мислехме, че ще е момиче, Силия! Момиче и той — като трите близначки. Така ни казаха докторите, но са сгрешили. Ала ние можем да го опазим, можем да заминаваме всички заедно на всеки седми негов рожден ден, да го крием, докато лунната фаза мине… Така никога няма да го открият, любов моя. Никога.

— Значи… затова фенрисите са дошли в Елисън, така ли? Сайлъс е ставал на четиринайсет по онова време, когато беше нападението. Сайлъс е бил Потенциален. — Аз поемам дъх и затварям окото си. — Не. Сайлъс е Потенциалния. — Осъзнаването на този факт се стоварва върху мен като вълна, от която дъхът ми секва. Той току-що навърши двайсет и една. Наистина, рожденият му ден мина, но това пълнолуние ще е първото след него. Моят Сайлъс… не, Сайлъс на Роузи. Той може да се превърне във фенрис. Да бъде следващото чудовище, с което ще се бия. Да загуби душата си. Можеше дори вече да я е загубил, ако не бяхме дошли от Елисън чак тук и не бяхме сновали из целия град след това… Сайлъс. Той е. Примамката, която търсех през цялото време. Отварям пак окото си и поглеждам стария човек. — Чичо Чарли, Сайлъс знае ли? Казал ли си му?

Той обръща лице към мен и отново е с дядовския вид.

— Скарлет. Малката Скарлет Марч. Как са раните ти, заздравяват ли?

— Фенрисът, чичо Чарли! — сопвам се настойчиво аз. Якият санитар се изправя и ме поглежда с интерес. — Сайлъс знае ли, че е Потенциален?

— Ти откъде знаеш за Сайлъс… — лицето на стареца пребледнява като платно.

— Знае ли? — почти изкрещявам аз.

— Не, не, не знае. Никой, освен нас със Силия… О, Скарлет. Виж какво ти причинихме. А Леони! Милата Леони, тя тежи на съвестта ни. Закъсняхме само с ден; останахме в Елисън един ден повече, докато отмине бурята. Леони, моята приятелка… — старият Рейнолдс заравя лице в дланите си и плаче със сухи старчески хлипания, които приличат повече на давене за въздух, отколкото на ридания.

— Някакъв проблем ли има, госпожице? — пита санитарят, който се приближава с широка и силна крачка.

— Не, не — отвръщам, скачам и се отдръпвам от стария Рейнолдс. — Но вече ще тръгвам. — Трябва да предупредя Сайлъс; трябва да кажа на Роузи.

Обръщам се и побягвам от болницата, вятърът пищи в ушите ми, а сърцето ми препуска в гърдите.