Джаксън Пиърс
Червените шапчици (14)

Глава 12
Роузи

През следващата седмица не ходя на курс. Всяка вечер готвя рамен и на другата сутрин дояждаме остатъците. Почти не излизаме от апартамента. Времето сякаш е спряло. През деня двете със Скарлет отместваме дивана и тренираме в хола. Тя го прави, защото твърди, че иначе ще изгубя форма. Аз го правя, защото мисля, че иначе ще изгуби разсъдъка си. Тя брои дните до следващото пълнолуние така, както осъденият на смърт брои крачките до електрическия стол.

Разбира се, аз също може да си изгубя ума. Влюбена съм в Сайлъс, а това е просто невъзможно. Скарлет няма време за любов, от къде на къде аз ще имам? Но ми става все по-трудно да не разкрия чувствата си пред него; докато Скарлет прекарва дните, приведена над записките си за фенрисите, той ме измъква навън, убеждава ме да се разхождаме из квартала, из околните улици или из целия град, докато потънем в потока на разговорите си. Опитвам се да не го докосвам не защото не искам, а защото се боя, че ако оставя ръката си да се допре до него или ако той неволно сложи ръка на кръста ми, няма да мога да спра. Ще искам да го докосна отново. И отново. Ще искам да ме вдигне на ръце така, както направи вечерта, когато се върна в Елисън. Вече го желая по начин, който предизвиква у мен едновременно възторг и страх.

И Скарлет знае.

Тоест не че е уведомена, но тя не е глупава — виждам я как често хвърля по някой мнителен поглед към Сайлъс и мен. Мисля, че си дава сметка как сплитаме нишките, които свързват трима ни заедно, само не знам дали разбира, че със Сайлъс сплитаме като едно цяло.

Но аз съм ловец и когато се върнем вкъщи от разходка и я видя как въси вежди в онази гримаса, която вече й е постоянна, ми става ясно, че нямам право да се поддам. Трябва да владея чувствата си. Дължа живота си на Скарлет и ако тя ми налага да го прекарам в преследване на фенриси и потенциални, то това е цената и ще я платя.

Във вторник с помощта на Сайлъс тя домъква още един грамаден куп книги от библиотеката. Някои са просто смехотворни — книги за върколаци и чудовища, митове… Започва да се държи отчаяно, препрочита отново и отново текстове, които няма как да ни помогнат да открием кой е Потенциалния. Успявам да я накарам да хапне нещо на закуска, но към обяд вече имам чувството, че ще превъртя. Енергията напира под кожата ми, изисква да направя нещо, каквото и да е, само да не оставам в този апартамент и секунда повече.

Сайлъс сочи с въздишка към банята, където Скарлет се къпе.

— По дяволите, само един вълк. Мисля, че ако можеше да убие поне един вълк, щеше да се отпусне. Дали мога да направя нещо, за да й помогна, нещо, за което не съм се сетил?

— Не — поклащам глава аз. — Не мисля. Нали знаеш каква е.

— Да — съгласява се тихо той, но в очите му се чете ново чувство на вина. — Обаче друг път не е била чак такава. Та тя вече е на ръба на адекватното държане. Дали пък… — той млъква и отива към кухненския бокс, свел замислено очи. — Дали не те отчуждавам от нея?

Примигвам удивено — да не би да ме пита какво изпитвам към него? Той си налива чаша вода, докато аз се мъча да намеря думи. След като не успявам, той продължава:

— Имам предвид, като ти казах за курсовете и прочее… Не искам тя да се чувства така, сякаш те губи. Щеше ми се просто да живнеш малко. Може би не трябваше да си пъхам носа там, където не ми е работа.

— О, не — отговарям веднага. — Не, Сайлъс. Това са си мои решения.

— Добре. И все пак… — той свива устни и прокарва пръсти по изпотената стена на чашата. — Не искам заради мен да си разваляте отношенията. Знам какво е да си от едната страна на барикадата, а братята и сестрите ти да те гледат накриво от другата. Не бих искал да ви го причиня. Не бих искал… да изгубя теб и Скарлет, ако трябва да бъда честен. Само вие сте ми останали… Тя е отслабнала, забелязала ли си?

— Всичко е наред, с Лет ще се оправим. Винаги сме се оправяли — казвам меко, макар да не съм сигурна, че говоря истината.

Не е наред да се надяваш, че сестра ти няма да е в стаята, когато си със Сайлъс; не е наред да я предаваш, да се измъкваш зад гърба й. Ако още възприемах Сайлъс само като приятел, щях да потърся утеха в прегръдката му, но с това клокочещо желание у мен се боя, че ще го прегърна прекалено силно, ще го докосна прекалено нежно. Как може нещата между сестра ми и мен да са наред, щом единственото, което желая, е да докосвам партньора й?

Кръстосвам ръце на гърдите си и се облягам назад на кухненския плот. Да, забелязала съм, че е отслабнала, забелязала съм и тъмните кръгове под очите й, също и как се върти и мята нощем в леглото. Мисълта за вълците я терзае, докато аз лежа будна и бленувам за момчето, което е само на няколко метра от мен… Аз съм ужасен човек.

— Извинявай, Роузи — казва Сайлъс, видял тъгата в очите ми.

Поклащам глава, опитвам да я пропъдя тъгата, но явно не успявам да го разубедя. След кратко колебание той се обляга на плота до мен, движи се бавно, сякаш изчаква да се увери, че всяко негово движение е приемливо, желано.

— Ей — мълви и докосва с два пръста ръката ми.

Всичко започва като приятелски жест. Стисвам устни, той плъзва дланта си нагоре по ръката и по рамото ми. За миг спира и макар да не съм сигурна, мисля, че и той като мен осъзнава, че допирът вече е много повече от приятелски — мисъл, от която ми се завива свят, но моята ръка неволно се вдига към кръста му. Затварям очи и поемам въздух. Чувствам дъха на Сайлъс върху челото си, долавям равномерния му пулс. Устните му са толкова близо, че ако бях по-смела, спокойно бих могла да извия глава и да го целуна. Едва задържам въздишката, затаявам дъх, а ми се иска да го изпусна и да се притисна истински в него…

Шумът от душа на Скарлет секва. Сайлъс дръпва ръка, а аз отново се облягам на мястото си, зашеметена от рязката промяна.

— Така… — казва Сайлъс със стреснат вид. После ме поглежда. — Е, май ще се връщаме към изучаване на вълци и потенциални… към важните неща. — Той врътва глава, сякаш се отърсва от невидима мъгла.

Прехапвам устна. Искам да се махна оттук. Трябва да се махна, преди пулсиращото желание да ме е унищожило. Няма начин Скарлет да не усети какво става, освен ако веднага не избягам, докато умът ми се охлади. Само за малко — да речем, до магазина. Сайлъс може да й помага с проучванията. И без това не ни е по джоба да продължаваме с поръчките на китайска храна. Поглеждам очите на Сайлъс, петна небесен цвят в сивотата на апартамента.

— Излизам за малко — казвам и се втурвам към вратата.

— Чакай — прошепва остро той. Притичва до дивана и ми подхвърля колана с ножовете. — За всеки случай.

Хващам го с една ръка и го препасвам на кръста си. Сайлъс ми праща закачлива усмивка. Дали има представа как ми действа тя?

Успявам и аз да му се поусмихна и излизам. Навън поемам дълбоко дъх. От колко дни не съм излизала? Свеж въздух и мирис на цигарен дим. Напускам бързо нашия занемарен квартал и се насочвам към супермаркета, опипвам банкнотите в джоба си. Само няколко покупки и се връщам.

Хладният вятър ме удря в лицето, разрошва косата ми. Стигам до кръстовището, свирят клаксони, пешеходният светофар светва зелено и пресичам бързо между спрелите таксита. Може би само кратък курс, все пак вълците са окупирали ежедневието ни от толкова време. Лицето на Сайлъс изплува в съзнанието ми насърчаващо, окуражително.

Съвсем кратък курс, за не повече от трийсет минути.

Центърът по изкуствата е на няколко пресечки и аз тичам; ако се фокусирам върху своя бяг и заобикалянето на хора и препятствия по пътя, може да игнорирам искрицата вина, която проблясва в съзнанието ми. Нахълтвам вътре и подавам картата си на усмихнатата жена зад гишето.

— Кой курс? — пита тя.

— Хм… — оглеждам списъка: Украса на торти, Екзотични танци, Борсова търговия…

— Рисуване на модел — избирам бързо. — Чакайте… трябва ли да си нося рисувален комплект?

— Не, пособията са включени в цената. Стая номер три, вероятно всеки момент ще започне. Имаш ли осемнайсет години, миличка?

— Ами да — отвръщам веднага.

Жената кимва и се навежда отново над бюрото.

Всъщност съм на шестнайсет, не е кой знае колко голяма разлика. Скарлет е на осемнайсет, което значи, че Сайлъс е на… ужас. Къде е тръгнал на неговата възраст да се занимава с момиченце като мен? Влизам и сядам на едно от двете останали свободни места, съвсем близо до сложения насред стаята стол. Около мен оживено бъбрят жени, повечето на средна възраст, но аз почти не ги чувам. Може би тълкувам погрешно отношенията ни със Сайлъс… може би пърхащото усещане е само от моя страна.

В стаята влизат двама мъже, единият е възрастен и мустакат, а другият — млад, със светлокестенява коса, по долнище на анцуг и износена тениска. Всъщност младият доста прилича на Сайлъс… Боже, побъркана ли съм, или какво? Но наистина в лицето е като него, с пълни устни и леко чуплива коса, навита на къдрици около ушите… Отмествам поглед, за да не се вторача в него.

— Добре, дами, готови ли сме? — пита енергично мустакатият.

Настава шумно разлистване, докато всички разгръщаме огромните скицници на стативите пред себе си в търсене на чиста страница. Очертавам няколко леки линии върху белия лист, без да съм сигурна какво точно трябва да…

Младият си сваля тениската, разкривайки леко очертаните мускули на бледата си гръд. Вдигам вежда, а той подпъхва палци под ластика на анцуга. Долнището пада на пода с неусетно движение.

Отдолу няма нищо. Въобще.

Въгленът се изплъзва между пръстите ми, които внезапно са се изпотили. Младежът измъква нозе от дрехата на пода и се придвижва към центъра на стаята; флуоресцентните светлини се отразяват от гладкия му корем. Той се усмихва така, сякаш не е гол и сякаш аз по някакъв начин не съм успяла да се настаня на най-близкия до него стол. И сякаш не мога да видя… хм… всичко само на метър и нещо от мен, от което мозъкът ми започва да дава заето. За момент стисвам клепачи; след като толкова прилича на Сайлъс в лицето, интересно дали не прилича на него и във всичко останало.

— И така, дами, ще имате седемминутно позиране. Готови ли сте? — пита мустакатият и застава зад последния свободен статив. Женското присъствие в стаята кима усилено. Потръпвам. — Начало! — казва мъжът и натиска копчето на хронометъра.

Младежът застава в поза ала Давид на Микеланджело с тази разлика, че не гледа в пустотата с мраморни очи, а се е вторачил почти директно в мен.

Рисувай. От мен се очаква да рисувам. Грабвам ново парче въглен от поставката на статива и започвам трескаво да прокарвам контури по хартията. Не мога да не го гледам, иначе ще си помисли, че не го рисувам. Хвърлям откъслечни погледи, стараейки се да избягвам областта, която привлича като магнит очите ми. Започвам да изпитвам възбуда.

Колко ли време е минало? Положително са изтекли седем минути. Добавям още няколко щриха към гърдите на портрета си. Опитвам се да си представя как изглеждат гърдите на Сайлъс… Стоп! Стоп, стоп, стоп, стоп, стоп…

— Добре, достатъчно! — казва мустакатият; хронометърът в ръката му изпиука и дращенето на въглените по хартията секва. — Така, да благодарим на младия господин… Тааака… и: следващата поза!

Младежът извръща глава, така че виждам само кестенявата коса и тялото му профил, включително страничен изглед на… колко пъти ще трябва да рисувам нещото на този човек? Но по-лошото е, че сега, когато не виждам очите му, още повече прилича на Сайлъс. Същински Сайлъс, мога да се обзаложа. Възползвам се, че вече не е вперил поглед в мен, и го разглеждам по-дълго от необходимото.

До края на урока съм го изобразила върху осем посредствени скици, всяка от тях с празно петно в областта на чатала. След сеанса жените със стръвнишки погледи се скупчват да сравняват рисунките си, а младежът нахлузва долнището си и напуска стаята с учтиво кимване. Представям си го отново гол.

Когато урокът приключва, спринтирам към къщи, зарязвайки творбите си — как бих могла да ги обясня на Скарлет или Сайлъс? Спри да мислиш за Сайлъс, спри да мислиш за Сайлъс. Пътьом се отбивам в супермаркета и изпитвам облекчение, когато студеният въздух от сектора за замразени храни облива кожата ми. Хвърлям в количката сладолед, замразен грах — каквото и да е, стига да е студено. Докато чакам на касата, притискам опаковката замразен грах към врата си. Най-сетне шеметното чувство постепенно се уталожва и успявам за известно време да не мисля за голия мъж, който току-що гледах.

Бързам към апартамента, не знам колко дълго съм отсъствала. Още с отварянето на вратата изпускам граха на земята.

Сайлъс се хили насреща ми гол до кръста, леко загорелите му гърди проблясват смътно на светлината от мръсните прозорци. Панталонът му е спуснат неприлично ниско под кръста и неволно се сещам за урока по рисуване и как коремът на модела изглеждаше точно като корема на Сайлъс, следователно и всичко останало би трябвало да изглежда същото… Лицето ми пламва и неуверено си поемам дъх.

В този момент Скарлет вкарва здрав ритник в корема на Сайлъс.

Той изпъшква и пада назад с гримаса.

— Остави си малко сили за довечера — успява да изрече, докато Скарлет му подава ръка, за да се изправи.

Косата й е вързана на стегната опашка, която сега подскача от смеха й.

— Все пак печеля — отвръща му развеселена.

По кожата й блестят капчици пот, стичат се надолу по широкия белег през корема й. Тя е подпъхнала фланелката си под спортния сутиен, както прави обикновено, когато тренира. С нейна помощ Сайлъс се изправя, потрива нежно стомаха си. Тя никога не тренира така с мен; и двамата не го правят. Още откакто започнаха да правят спаринги помежду си, година или две след нападението, те винаги се бият истински. Някога ревнувах по този повод, но сега това някак ме успокоява. Значи те все още са партньори, не са се отчуждили заради мен. Тримата продължаваме да сме един отбор.

— Беше се разконцентрирал — казва сестра ми на Сайлъс и бърше потта от врата си.

— Не е честно — отвръща с усмивка той. — Роузи влезе и ме разсея.

— Да бе — удря го тя леко по рамото, след което поглежда към мен. — Е, какво напазарува?

— Ами… — нужна ми е секунда, за да си събера мислите и да се сетя. — Купих сладолед. И грах.

— За вечеря? — учудва се тя.

Отзад Сайлъс ми прави знаци — да, кажи да, за вечеря.

— Да, реших, че малко зеленчуци и млечни продукти ще ни се отразят добре.

Тя не изглежда убедена, но се обръща, за да включи радиото, и отваря хладилника за минерална вода.

— Е, как беше в магазина? — ме пита Сайлъс толкова небрежно, че за миг не съм сигурна дали въпросът има скрит смисъл.

— Нормално — казвам, но усещам, как очите ми проблясват.

Сайлъс ми се усмихва, следва дълга глътка вода и косата пада над очите му. Не знам колко време бих могла да го гледам, ако не се боях, че Скарлет ще ме хване. Тя междувременно продължава да върти станциите на радиото, след което надрасква нещо върху листче хартия и въздъхва дълбоко.

— Още две жертви от вчера — отбелязва, с което прекъсва розовите ми мисли. После поклаща глава и се присъединява към нас на бар плота. Устата ми пресъхва от чувство за вина, когато тя продължава. — Две момичета. Без съмнение дело на фенриси. Станало е в другия край на града, открити са обезглавени. Като че ли там вълците са най-нагъсто, но се учудвам, че са оставили толкова много… следи. Дали това място няма нещо общо с Потенциалния?

— Не — казва Сайлъс и отмята косата от челото си. — Не ми звучи логично. Ако беше така, щяха да се събират на едно място, а не да кръстосват из целия град.

— Вярно — кимва Скарлет и записва мнението му върху измачкания лист от тетрадка, където събира подобни насоки.

Сетне грабва лъжица сладолед с обезсърчен вид.

— Значи още две? — казвам съвсем тихо.

— Да — отвръща Скарлет. — Май и двете под осемнайсет години.

— Две момичета на моята възраст — казвам бавно. Отпускам се върху един от кухненските столове и затварям за кратко очи. Още две момичета са загинали, а аз ходя по курсове. Скарлет тренира, проучва, мъчи се да помогне, а аз рисувам член. Но нищо. Ще си наваксам. — Кога тръгваме на лов довечера? — питам сестра си.

Скарлет ме поглежда с леко изненадан и много доволен вид, но отговаря:

— Всъщност няма да ходим. По този повод беше двубоят ни със Сайлъс. Той смята, че трябва да излизам повече…

— Абсолютно — намесва се Сайлъс.

— … така че ще идем на боулинг.

— На боулинг? — не мога да повярвам, че един път и аз да поискам да ловувам, а Скарлет има други планове.

— Да. Той каза, че ще тренира с мен само ако довечера отидем на боулинг. Но по пътя на връщане все пак ще ловуваме — добавя тя, насочила към него лъжицата си.

— Разбира се, разбира се. Обаче първо боулингът!

Тя го гледа строго още секунда, после обръща очи към мен.

— Ето, ти си свидетел.

Кимвам и се опитвам да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми. Дължа на сестра си всичко и сега тя най-сетне отстъпва, дава на всички ни отдиха, за който копнеех. Но едва след като аз си го откраднах.