Джаксън Пиърс
Червените шапчици (22)

Глава 20
Роузи

Прибирам се у дома с възпалени от сълзите бузи. В апартамента ме посреща само Душевадеца, което впрочем не ме учудва. Наплисквам лицето си с вода и угасявам лампите, след което отнасям котарака на дивана с надеждата, че поне той ще ме утеши, докато някой, който и да е, се върне. Той обаче ми позволява да заровя лице в козината му само за малко, после се отскубва и подгонва някаква пълзяща по пода буболечка, чийто силует се откроява на фона на уличното осветление отвън.

Вратата се отваря. Сайлъс е. Очите ни се срещат в почти пълния мрак, устните му са стиснати. Думите са излишни. Усещам отново буца в гърлото. Сайлъс изхлузва обувките си и сяда до мен на дивана, отпуска глава в дланите си. Душевадеца притичва, гризва го по глезена и избягва. Той замахва неохотно по него.

— Нищо ли не стана? — питам най-сетне.

— Открих я, но тя не иска да дойде — отвръща тихо Сайлъс.

Лицето ми се стяга и се свивам на кълбо при страничната облегалка на дивана. Тя не иска да се върне у дома. Толкова много съм наранила другата половина на сърцето си.

Сайлъс въздъхва и се привежда над мен, поема ръцете ми в своите и се опитва да ме притегли, за да ме прегърне. Аз желая прегръдката му, искам да вдишвам аромата на кожата му, да плъзна длан нагоре по гърдите му, да почувствам топлината на тялото му. Но нещо ме спира, нещо по-силно дори от самото ми желание. Отдръпвам се и поклащам глава.

— Виж, аз…

Искам да му кажа, че не мога. Не мога да те докосвам по този начин точно сега, не мога да те прегърна, макар че тялото ми копнее да се притисне към твоето. Аз обичам сестра си, а това я нарани. Това я пропъди.

Сайлъс кимва тъжно.

— Няма проблем, Роузи. Защо тогава просто не поспим?

— Добре — заеквам аз. — А утре сутринта ще я намерим и ще се опитаме да я върнем у дома — казвам твърдо.

— Разбира се — отвръща Сайлъс.

Камбаните отвън бият дванайсет часа, макар да изглежда много по-късно от полунощ.

Гушвам отново котарака и повличам крака към нишата, която двете със Скарлет използваме за спалня. Зад гърба си чувам как Сайлъс се съблича и разгъва одеялото си. Дали ще може да заспи? За себе си знам, че няма смисъл дори да се опитвам. Пропълзявам в леглото, половината на Скарлет е болезнено празна. Придърпвам възглавницата й и заравям лице в нея, вдишвам аромата на косата й — той се различава от моя, макар и съвсем леко. Как бих могла да съществувам в свят, в който тя ме мрази? Сълзите напират отново и потичат, изгаря ме омраза към самата себе си. В един момент спирам да плача, защото в нишата ми се прокрадва светлина от улицата, когато Сайлъс безшумно дръпва завесата встрани. Той се обляга на стената, скръстил ръце върху голите си гърди, а косата пада пред очите му. После почти безшумно се промушва в тясното пространство между стената и леглото ми и сяда на пода в ъгъла, свил колене към гърдите си, и отпуска главата си до моята, гали кокалчетата на пръстите ми.

Аз се измъквам от леглото с увити около краката чаршафи и сядам в неговия скут, притискам лице към шията му. Той ме обхваща в прегръдката си, сякаш се бои да ме пусне. Знам, че трябва да се отдръпна, да се кача обратно в леглото от лоялност към сестра си. Но нещо ме приковава към него, нещо, което не ми дава да се откъсна от лекото вдигане и спадане на гърдите му или от ръцете му, които ме крепят, сякаш съм някакво безценно съкровище, докато устните му докосват челото ми.

Без да си проговорим, накрая заспиваме.