Джаксън Пиърс
Червените шапчици (32)

Глава 30
Роузи

Усещам как дебнат зад мен, как се приближават, макар че когато погледна назад, не ги виждам. Дробовете ми са пълни с пушек, но адреналинът продължава да ме тласка напред. Най-сетне започват да се появяват признаци на живот — няколко скитници и случайна кола с хидропневматично окачване се полюшва демонстративно по улицата. Наистина ли не чуват воя? Не си ли дават сметка, че са в опасност?

Не мога да тичам повече. Усещам как мехурите от изгарянията по краката ми се пукат и от съприкосновението с въздуха мокрите рани парят непоносимо. Краят на наметката ми е опърлен от пламъците и тя едва ми стига до кръста, а гърлото ми е пресъхнало, жадно за глътка вода. Не мога да ги надбягам. Надявам се да изгубят следата ми, минавам през всяка локва по пътя, докато се нося през улици и паркинги, но скоро ще трябва да спра. Воят на вълците сякаш отслабва, ала не съм сигурна дали е от разстоянието, или защото металните небостъргачи помежду ни заглушават звука. В далечината вече забелязвам характерния осмоъгълен купол над нашия апартамент. Да отида там? Сега? А къде другаде?

Скоро стигам до порутените сгради със заковани прозорци и разпознавам гърба на паркинга, където със Сайлъс се целунахме за първи път. Промушвам се през разкривената ограда, без да обръщам внимание на предупредителните знаци, пресичам някакъв заринат с боклуци двор със съборен фонтан и отдавна изсъхнали декоративни храсти. Да, най-сетне. Краката ми забавят темпо, макар че разумът ми диктува да продължа. Самото съзнание, че ми остава само да мина през дупката в телената мрежа, да пресека улицата и ще си бъда у дома, ми подсказва, че вече няма нужда да бързам. Дишай. В безопасност си. Промъквам се запъхтяна между ръждясалите коли, а псето от съседния двор се скъсва от лай.

И тогава ги чувам.