Джаксън Пиърс
Червените шапчици (36)

Глава 34
Роузи

Скарлет не иска да ходи в болница. Което всъщност не е за учудване, като се има предвид сложната история, която трябва да измислим, за да обясним как и тримата сме пострадали толкова жестоко.

— Едни кучета се сбиха и трябваше да ги разтърваваме — обяснява тя от името на всички ни на медицинската сестра в спешното, която гледа втрещена разкъсаните й, окървавени рамене.

— Кучетата не ни обичат особено — додава Сайлъс, притиснал раната на гърдите си.

Той хвърля поглед към изгарянията по краката ми. Мисля, че някои от мехурите ще оставят белези, но не знам отсега. Сестрата се обажда по вътрешния телефон, след което очите й се плъзват от пресните рани към старите белези на Скарлет.

— Кучетата направо ме мразят — казва заядливо Скарлет.

Горката сестра изглежда облекчена, когато санитарите се появяват и ни повеждат по коридора.

Докторът ми дава мехлем за изгарянията и клати глава, докато му обяснявам, че нито един от нас няма здравна осигуровка. Скарлет е най-зле от трима ни. Лекарите омотават раменете й с бинтове, докато заприличва на ръгбист, но когато й казват, че ще трябва да остане един-два дни в болницата, тя категорично отказва. Навън вече се зазорява, когато се изнизваме, без да си платим. Първите бледолилави лъчи на слънцето си проправят път в небето, хвърлят хладни сини отблясъци от тревата и бетонните сгради.

Сайлъс спира такси — лукс, който трудно можем да си позволим, но който чувстваме, че заслужаваме. Известно време се носим безмълвно по почти пустите улици. Той поема ръката ми в своята и аз го поглеждам предано.

— Нали знаеш, Роузи…

Думите са предназначени само за мен, но ми е ясно, че Скарлет също ги чува.

— Когато… когато стана на двайсет и осем, сещаш се какво означава това. Ще е опасно да бъдеш с мен.

— Да не искаш да кажеш, че и на двайсет и осем все още ще ме обичаш? — питам, без изобщо да знам дали се шегувам, или не.

Очите на Сайлъс се разширяват смутено. Той поглежда за миг навън през прозореца на колата и когато се обръща отново към мен, в сиво-сините му ириси свети прекрасна искреност.

— Роузи… аз те обичам. И сега, и когато стана на двайсет и осем, или на трийсет и пет… обичам те.

— Добре тогава — въздъхвам аз.

— Но аз съм…

Поставям пръст върху меките му, красиво извити устни.

— Казах, добре.

Сайлъс затваря очи и кима с облекчение. Той е прав — вероятно би трябвало да се замисля какво ще означава всичко това след седем години, какво означава сега, колко близко бяхме до много по-различна съдба, но всички мои страхове се разтапят в едно-единствено топло чувство, което изпитвам и в душата си, и в тялото си: завършеност. И разбира се, освен нея също чувството за крайно и невероятно изтощение. Хващам със свободната си ръка китката на Скарлет.

— Доволна ли си? — я питам на монотонния фон на сутрешния блок по радиото.

Шофьорът прави рязък завой и аз се облягам върху раненото й рамо. Тя примигва от болка, но кима.

— Мисля, че да. Фенрисите са мъртви. Водача също. Засега — казва тя с удовлетворена въздишка. За пръв път от седмици насам изглежда спокойна, сякаш съзнанието й не е обсебено от лова. — И сме в безопасност.

— Може ли вече да се върнем у дома? — питам с надежда, а в главата ми се мяркат нашата къща, високите треви и улиците, по които почти няма боклуци, само са прашни.

Сестра ми ме поглежда, а крайчетата на бинтовете потрепват край лицето й, сякаш си е вързала кърпа.

— Мисля, че е крайно време.

Опаковането на багажа ни е много по-лесно, отколкото на идване. Натъпкваме дрехите си в саковете, а почти всичко останало увиваме на денкове в чаршафите. Люляковият килим и останалите придобивки от магазина втора ръка оставяме за следващите наематели, които и да са те. Заминаваме сутринта. Докато слизаме по стълбите, Скарлет махва подигравателно за довиждане на наркомана от долния етаж. Качваме се в таратайката на Сайлъс, поп музиката гърми, а аз се привеждам към него и за да се спася от смъртоносната отваряща се врата, и за да отморя глава на рамото му.

Както може да се предполага, Елисън не се е променил особено. Вместо в цвят на студена стомана и сребро сградите тук са обагрени в жълто и бледозлатисто. Дърветата хвърлят шарени сенки върху колата. Въздухът е по-топъл, усещам го като обичливи ръце, които ме обгръщат и утешават. Най-хубаво е у дома.

Минават дни. Седмици. Със Сайлъс открадваме по някой и друг момент за нас. Целуваме се, докосваме се, милваме се всеки път, когато сестра ми не гледа. Аз искам да го прегърна и да се излежавам с него на дивана с часове, но Скарлет… Това, че знае за нас и не казва нищо, не й пречи, щом види, че се докосваме, да се прави на заета, или когато ни хване да се целуваме, да си намира повод да изхвърча уж по работа в двора.

— Рано или късно ще свикне, Роузи — уверява ме Сайлъс една вечер, докато гледаме как Скарлет вади в градината полуспаружените картофи.

Вече се здрачава и по двора подобно на коледни лампички проблясват светулки. Масата е сложена отвън — повечето от старите очукани купи на Ома Марч, пълни с всички нейни градински специалитети, които съм успяла да направя. Картофено пюре с масло, пълнени зелени пиперки, диня, нарязана на ароматни розови кубчета. Дори вкусът на храната тук е по-хубав, сякаш на онази, която ядяхме в града, й е липсвала някаква основна съставка.

— Готови ли сме за вечеря? — пита Скарлет и се надига, когато двамата с него излизаме от къщата и мрежестата врата против комари се хлопва след нас.

Тя свали бинтовете от раменете си преди седмици и сега нови лъскави белези изпъстрят кожата й, сякаш просто е изгоряла зле на слънцето. Моите крака са заздравели почти напълно и трябва да призная, че изпитвам известна гордост от няколкото останали петънца от изгарянията. Двамата със Сайлъс сядаме на излъсканата дървена пейка от едната страна на масата, а Скарлет се настанява срещу нас. Не говорим нищо, просто пълним чиниите си в мълчание. Скарлет се извръща да погледне луната зад гърба си. Тя виси в небето, пълна, налята и бяла. Когато се обръща отново, очите ни се срещат за миг.

И аз го виждам.

Знаех си, че ще се появи отново, само не знаех кога. Онзи поглед, онази потребност, която бях виждала и у майка ни. Но при нея тя беше за ходене по мъже, а при Скарлет — за лов. Не съм и очаквала, че ще се откаже, знаех, че е въпрос на време да започне да тренира отново, да броди нощем, да купува марля и ароматизирани сапуни, да използва новопридобитото ни познание за фенрисите, за да ги проследява и убива. Сега си давам сметка, че това не е болест, а страст, че тя изпитва необходимост да ловува, както художникът — да рисува, а певецът — да пее. Нещо, което е в кръвта и в сърцето й.

Нямаме нужда от думи. Оставям парчето диня, което съм хванала, а Скарлет бавно се изправя, понеже и двете знаем. Знаем, че светлината я има и е безсмислено да се преструваме, че сенките са истински. Прекрачвам с голите си крака пейката, а отсреща Скарлет повтаря действията ми като в огледало. Срещаме се в края на масата, прегръщаме се и вдишваме аромата на косите си, а Сайлъс ни гледа мълчалив и объркан.

Моята сестра има сърце на творец с брадвичка и превръзка на окото. А аз, както и двете знаем, имам сърце, което е безспорно и непоправимо различно.