Джаксън Пиърс
Червените шапчици (7)

Глава 5
Скарлет

Събуждам Роузи в шест сутринта. Тя изпълзява от леглото с подути и зачервени очи, а аз й давам зор, нетърпелива колкото може по-скоро да излезем на лов, за да довършим вълка, преди да е оставил подире си низ от мъртъвци.

— Яж — казвам, когато тя се свлича на кухненския стол.

Преди осем часа с нея е най-добре да се говори с едносрични думи. Побутвам към нея чиния препечени филийки със сладко от ягоди. Тя посяга разсеяно и взима една, аз опирам крак на кухненския плот и се навеждам напред.

Започвам загрявка, напрягам и отпускам мускулите на краката и ръцете си, подхвърлям брадвичката от ръка в ръка. Въпреки че още ме е яд, усещам как ме обзема вълнение. Ловуването не че е забавно, но е нещо съвсем правилно. Трябва да призная, че изпитвам безподобно удовлетворение да ходя на лов с Роузи. Чувствам се така, сякаш дългият списък от разлики помежду ни не съществува. Облечени сме еднакво, бием се с един и същ враг, побеждаваме заедно… Сякаш за малко аз се превръщам в нея, в онази, която не е насечена от белези, а тя от своя страна разбира какво става вътре в мен. Различно е от ловуването със Сайлъс — с него сме партньори, а не части от едно и също сърце.

— Стрих сижовете — проговаря най-сетне Роузи. Аз се обръщам към нея, вдигнала вежда. Тя прочиства гърло и се обляга на стола с препечената филийка в ръка. — Наострих си ножовете — повтаря и измъква от пояса си една от своите ками с кокалени дръжки.

Острието блести от лъчите на утринното слънце, надзърнало през кухненския прозорец.

— Кога? — питам.

— Снощи останах по до късно — отговаря тя. — Изгледах още веднъж филма, наострих ножовете и изпрах и двете ни наметки.

— Изглеждат чудесно — казвам искрено аз.

Знам, че от нейна страна това е жест за помирение, иначе Роузи не би жертвала съня си за нищо на света. Тя кимва с мощна прозявка.

Към седем и половина започва да проявява първи признаци на живот — върти ножовете между пръстите си, мята ги няколко пъти по мишената, която сме нарисували от вътрешната страна на входната врата. Тя така и не се научи да борави успешно с брадвичката, но трябва да призная, че е смъртоносна с ножовете. Хвърля всеки по няколко пъти, постепенно излиза от сънната си апатия.

Сестра ми пръсва по няколко пъти и двете ни с отвратителен бонбонено сладникав парфюм от пулверизатора, след това ми помага да закрепя с фиба косата си на една страна, така че да скрива липсващото ми око. Слага си тежък грим — тъмни сенки за очи, крещящо алено червило, ярък руж, — за да се направи неузнаваема за вълка. Изправяме се една срещу друга и мълчаливо се оглеждаме: оръжия, наметки, прически, грим, парфюм. Всички елементи на примамката. Роузи ми прави знак да се завъртя. Тя знае къде се намира всеки от белезите ми и придърпва облеклото ми така, че да скрие най-големите. Аз също я завъртам и проверявам дали деколтето й е достатъчно дълбоко, дали косата й се къдри на правилните места. Двете играем една и съща роля — само дето я изпълняваме по различен начин.

Колата на Сайлъс громоли пред къщата. Роузи ме изпреварва на външната врата и когато я отваря, лицето й грейва. Бързам да видя на какво толкова се хили. Хем въздишам, хем ми е смешно.

— Това, че сме на лов, не значи да не ни е приятно — провиква се дяволито Сайлъс.

Прозорците на колата му са изрисувани с червени и зелени ябълки и ябълкови дървета. На задното стъкло се мъдри надпис: „Много е добре, който ябълки бере“, това е мотото на фестивала, откакто се помня.

— Колко време пропиля да рисуваш тия ябълки? — питам, но изобщо не крия усмивката си.

Такъв е той, Сайлъс. Нищо чудно, че ми липсваше, колкото и да му бях ядосана, задето замина.

— Около половин час. Ценно време, което можех да отдам на лова — отговаря най-сериозно той.

— Да, да. Хайде да вървим, че парадът няма да тръгне без теб — дразня го аз.

Колата на Сайлъс е гореща и лепкава отвътре и от време на време дръпва напред като бегач на съдбоносната финална права. Бръмчим безмълвно по черния коларски път с отворени прозорци, през които долита неясният звук на птиче чуруликане.

Накрая чакълът свършва и излизаме на павирана улица недалеч от мястото, където Сайлъс ми помогна преди няколко вечери. Опасните долнопробни кътчета на Елисън сякаш изчезват през деня — макар че за разлика от местните бандити вълците, които ние ловуваме, явно не се притесняват от дневната светлина, та общо взето, нещата не са чак толкова лъскави, колкото изглеждат. Покрай тротоарите са паркирани коли, майките водят деца в магазините, бащи и синове се отбиват в закусвалните, влюбени двойки се разхождат, хванати за ръце. Всичко е светло и приветливо. И ако имаме късмет, още днес ще прочистим света от поне един фенрис, който би могъл да промени тази картина.

Ябълковият фестивал се провежда в единствения парк в Елисън — обширен терен с леко култивирана гора с естествени пътеки и огромно място за пикник. Цялата околност е задръстена от автомобили и паркирането е кошмарно. Най-сетне успяваме да спрем между другите коли, нашарени също като возилото на Сайлъс. С Роузи слагаме наметките си, макар да не съм сигурна доколко ще се открояваме в това море от червено и зелено. Сайлъс мята на гръб оръфана черна раница. Брадвичката му е скрита вътре и само дръжката се подава през недозакопчания цип.

— Някаква идея откъде да започнем? — питам Сайлъс, докато се присъединяваме към група хора, които един полицай тъкмо превежда през улицата.

Момиченце с изрисувани на бузите ябълки почти минава през краката ми с велосипеда си на три колела. Извръщам се настрани, когато вдига към мен невинното си личице със сини очи и румени бузки. Не е редно да го плаша.

Той оглежда гъстата тълпа няколко пъти, преди да ми отговори.

— Може би да заобиколим отзад и да минем напряко през гората?

Взирам се в тази посока.

— Не, не става. Там наскоро построиха нов път и вълците го избягват.

Сайлъс ме поглежда.

— Защо изобщо ме питаш, след като не ми искаш мнението? — казва, но неволно се разсмива.

Аз се подхилвам и поклащам глава.

Той подбелва очи.

— Добре, тогава какво ще кажеш първо да минем през фестивала и после да изберем откъде да започнем.

— Защо? — питам.

— Защото обичам ябълки — отвръща той. Роузи се киска. — Защото така ще се ориентираме дали има място, откъдето е най-лесно да бъде отмъкнато някое момиче — казва вече по-сериозно той.

Зоната за пикник е пълна със сергии, на които се продават дървени ябълки, ябълково пюре, ябълково сладко. Неколцина мърляви типове с карнавални костюми приканват хората да съборят пирамида от зелени ябълки с дървена топка срещу нищожната цена от пет долара на хвърляне. Оглеждам ги внимателно… не, безобидни са.

Няколко жени, облекли фланелки с лъскави ябълкови мотиви, минават със смях покрай мен. Щом зърват белезите ми, всички поглеждат настрани. Мисля, че някои от тях ме познават — ако не по име, то най-малкото си спомнят „оня случай с момичето на Марч“. Официалната версия беше, че ни е нападнало побесняло куче. И досега ме досмешава, щом го чуя.

Сайлъс купува за трима ни карамелизирани ябълки с натрошени фъстъци. Парадът вече започва. Той се състои предимно от местни танцови клубове, които потропват степ по тревата, и напъпили девойки, които махат от открити коли, обаче хората аплодират с ентусиазъм. Сайлъс хваща Роузи за ръка, за да я изведе отпред, и тя се изчервява. Аз оставам назад, където по-лесно ще остана незабелязана — макар да не съм сигурна дали се крия от вълците, или от косите погледи на хората. Повечето от дебютантките в откритите автомобили са мои съученички. Ако нещата се бяха развили иначе, сега щях ли да съм една от тях? Поглеждам към краката си и се опитвам да си ги представя в обувки на токчета, да видя себе си в официална рокля, пърхаща сред приятелки, които не знаят за никакви вълци и лицата им са гладки и прекрасни. Нещата понякога се променят толкова ненадейно, толкова лесно.

Но не успявам, фенрисът трайно се е настанил в дъното на съзнанието ми. Освен това не ми е нужно да се обграждам с приятели, докато имам Роузи и Сайлъс. Другите само биха ми попречили да ловувам. Оглеждам се с въздишка наоколо и внезапно го зървам — перфектното място за фенриса. Зад сергиите са наредени маси за пикник, които стигат достатъчно навътре в гората, за да ги засенчва сводът от преплетени клони, и са достатъчно уединени, за да може да дръпне някое момиче или да го примами сред дърветата. Когато Сайлъс и Роузи се връщат, понесли с шепи от бонбоните, които дебютантките пръскат наоколо, аз им посочвам към масите.

— Какво мислиш? — питам Сайлъс.

Той кима и изсипва бонбоните си в чантата на Роузи.

— Наистина изглежда идеално. Ако искаш, ще заобиколя отзад по пътеката.

Сайлъс има тази удивителна способност за миг да се превръща от ловящ бонбони веселяк в съсредоточен ловец. Понякога дори му завиждам за това, моето съзнание винаги е обсебено от лова.

— Добре — отвръщам.

С Роузи се промъкваме през навалицата и покрай една от сергиите за ябълково сладко.

Насочваме се бавно към масите за пикник. Аз сядам на пейката и изправям рамене, та гърдите ми да изпъкнат, а Роузи се настанява върху масата с прораснал по плота мъх и се подпира назад на дланите си.

— Дръж си главата наведена — напомням.

— Знам — казва тя и поклаща нозе. След дълга пауза въздъхва. — Веднъж идвахме тук с мама.

— Как си спомняш?

Майка ни беше с нас — преди наркотиците — само през първите пет години от живота на Роузи. Никога не се задържаше на едно място за по-дълго време, затова Ома Марч й викаше Ruhelose^[1]. Разбира се, тя я наричаше също и уличница, когато беше особено ядосана. И двете думи отговаряха на истината.

Роузи свива рамене и се привежда напред. Аз оглеждам тълпата и й хвърлям многозначителен поглед — тук сме, за да ловуваме, — та тя размята съблазнително къдрици, преди да ми отговори. Хайде, вълчо, не ти ли изглеждаме апетитни?

— Помня, че колата, с която дойдохме, беше украсена като на Сайлъс — казва сестра ми. — Помня също, че мама накачи хартиени ябълки по цялата ми блуза.

— Браво на теб — казвам.

Наистина беше точно така. Тогава не позволих на майка ни да окичи и мен и после съжалявах, като видях, че всички други деца на фестивала са издокарани по този начин.

В гората зад нас изпуква клонка и двете за миг се споглеждаме.

След това започваме да се смеем. Високо. Ведър, щастлив смях на нищо неподозиращи момичета. Смехът на Роузи за примамване на вълци не е по-различен от обичайното й кискане, но аз трябва да изтънявам глас и вместо характерното си подсмиване да се кикотя на висок глас. Да, вълчо, ние сме глупави, лигави малки момичета. Ела ни изяж. Още една клонка изпуква. Навеждам глава, така че косата да се разпилее пред лицето ми, и надничам между кичурите да зърна Сайлъс, който обикаля по паркинга. Добре, всичко е естествено.

Роузи отново се обляга назад на масата и кръстосва крак връз крак като момиче от журнал. Сред дърветата вече се чуват тежки равномерни стъпки, които наближават, мачкайки вейки и листа. Ние се преструваме, че не сме чули, че не забелязваме движенията на идващия мъж. Аз се изправям с приведена глава и оставям вятъра да повдигне краищата на наметката ми, да отвее парфюмираното ми ухание към гората.

— Най-сетне цивилизация! — провиква се тържествуващ мъжки глас.

С Роузи си разменяме скрити усмивки.

Излезлият от гората прилича на младеж от колежански клуб. Косата му е пясъчноруса, очите — хлътнали и широко разположени, тялото — широкоплещесто и масивно. Той подскача към нас, щастливо ухилен. Мъча се да го огледам през косата си, без той да вижда очната превръзка и белезите ми. Има нещо странно в него — мирише на фенрис и някак усещам вълчето присъствие наблизо, но от друга страна, очите му са зачервени, сякаш наскоро е плакал. Вълците не плачат — бездушното същество няма за какво да жали.

— Ти пък откъде се взе? — питам през смях.

В моменти като този често се преструвам на Роузи, макар никога да не съм й го казвала. Аз може да съм по-добрият ловец от двете, но тя без всякакво съмнение е по-добрата примамка. Поглеждам ноктите на мъжа. Не са нокти на хищник, но затова пък по крачола му забелязвам снопчета от мазна козина на фенрис.

— Без да искам, изгубих пътеката — отвръща той, усмихнат с момчешко очарование. — Вече си мислех, че никога няма да се измъкна от тая гора.

— Щеше да изпуснеш цялото ябълково празненство — казвам ведро.

Той кима с гладен вид, бадемовидните му очи просветват. Сигурно е фенрис — явно просто съм сбъркала за насълзените очи.

— Знам и нямаше да си го простя. Всъщност се отклоних от пътя, защото тръгнах подир малка сърничка — реших, че се е загубила в гората.

О, не. Номерът с малкото животинче. Едва не въздъхвам от досада.

— Сърничка? — изписква Роузи, макар да долавям нотка на сарказъм в гласа й.

Тя се обръща към него, като му позволява да види лицето й само за част от секундата, за да не стане прекалено подозрителен защо аз крия своето. Затаявам дъх, очаквам да я разпознае въпреки дебелия слой грим. Роузи ме поглежда за миг и поклаща глава — леко движение, толкова незабележимо, че надали някой, освен мен би го забелязал. Това не е фенрисът, който е изпуснала вчера. Този е нов.

Все едно, ще трябва да умре. Поглеждам го пак, русолявата му коса се роши от лекия ветрец. Кой знае на колко години се е преобразил. Не изглежда много по-възрастен от Сайлъс. Предполагам, че рядко остава гладен с този свеж вид и чаровен глас. Също толкова успешен е в примамването на жертвите си, колкото и Роузи.

— Искате ли да ви заведа при нея, момичета? Мислех да се обадя в лесничейството, но ако желаете, ще ви я покажа.

— Искам, искам, да вървим! — Роузи ми кима енергично.

Когато ставаме, мъжът облизва устни, после се обръща и тръгва назад сред дърветата. Ние го следваме на няколко крачки.

— Колко надалече е сърничката? — питам жизнерадостно.

— О, съвсем близо е — усмихва се широко той.

Как още не е започнал да се променя? Обикновено не успяват да удържат маскировката си толкова дълго. Надзъртам да видя знака на глутницата върху китката му, но той се движи и не успявам. Той преглъща някак притеснено. Не, вълците никога не се притесняват. Нещо не е наред.

Звуците на Ябълковия фестивал почти заглъхват сред шумовете на гората. Само от време на време до ушите ни долита клаксонът на някоя кола от парада. Вслушвам се, за да се концентрирам. Пукане на съчки, подсвирващи птици, тихо ромолене на поточето, което минава през парка. Трябва да поглеждам надясно всеки път, когато фенрисът се обръща назад, за да не види липсващото ми око.

Навлизаме още по-навътре и той най-сетне спира.

— Ето я тук! — виква странно високо; завърта се към нас и сочи нещо върху посипаната с листа земя.

Роузи възкликва ужасена. Аз също, но при мен се получава малко пресилено.

Нещо у мен винаги бди за нещата, които фенрисът би направил, за да накара дадено момиче да страда, да трепери или да плаче, преди да го нападне. Мъжът сочи към нещо, което почти не прилича на сърничка. Това е труп, окървавен и изкормен. Розовите черва са се разпръснали наоколо като червеи, езикът е прехапан между зъбите, сивите очи са безжизнени. Телцето е разкъсано почти наполовина и всички белези са от вълк: кожата е съдрана като парцал, а краката са препънати под корема на сърничката като прекършени клони. Роузи притиска устата си с ръка и май този път не играе — изглежда така, сякаш наистина й се гади.

— Казах, ето я! — повтаря мъжът.

Гласът му трепери.

Убила съм десетки и десетки вълци през живота си, но никога не съм чула гласът на някой от тях да трепери. Поглеждам го, вече без да се притеснявам, че лицето ми е открито и той може да види белезите ми. И внезапно започвам да осъзнавам откъде са се взели сълзите в очите му. Това не е вълк, а човек. Обикновен глупав човек, който умолително се е вторачил в нещо точно над рамото ми.

— Само две? — произнася зад гърба ми нисък гърлен глас. — Казах пет.

С Роузи се извръщаме. Този фенрис е по-млад, с разчорлена коса и окъсани дънки. Роузи привежда глава и това ми казва всичко, което трябва да знам: звярът е същият, с когото се е сражавала вчера, той не бива да я разпознае.

Заставам пред сестра си, за да привлека вниманието върху себе си. Искам да се бием по нашите правила, когато ние решим, че е дошъл моментът, а не когато вълкът пожелае.

— И едната е повредена — процежда фенрисът, оглеждайки лицето ми с погнуса.

Главата му се е преобразила наполовина, той има вид на човек, чиито лицеви кости са били строшени и после набързо слепени отново.

— Моля ви — проплаква мъжът зад нас със задавен от вълнение глас. — Опитах се, но се изгубих в гората. Само две успях да намеря за половин час.

— Значи не те е грижа за нея? — казва ехидно фенрисът.

Отначало не мога да разбера за кого говори, но после я забелязвам: млада жена с коса като царевична свила, трепереща до дънера на едно дърво. Тя седи, пъхнала колене под фестивалната си тениска, сякаш фланелката може да я предпази от чудовището.

— Напротив!

— Не достатъчно, за да спечелиш свободата й — свива рамене фенрисът.

Ноктите му се удължават, очите му потъмняват. Мъжът зад нас започва пак да хлипа.

Старият Рейнолдс ни е казвал, че вълците понякога го правят: изнудват хората, когато са прекалено слаби, за да си набавят всичката плячка, която им е необходима. Та нима някой не би пожертвал чужди хора заради близките си, които обича? Явно Роузи жестоко го е омаломощила вчера, щом иска пет момичета. За пръв път се изправям пред фенрис, който държи заложник, тъй че преценявам вълка внимателно, обмисляйки атаката.

И внезапно го зървам. Окото ми, съзнанието ми, гърлото ми — всичко пресъхва и ми причернява. Ясен, отчетлив знак на глутница върху дясната му китка. Знак, който познавам, знак, който съм виждала един-единствен път преди, само за кратък миг, върху китката на мъжа, който дойде в къщата на баба ми да продава портокали. Нещо могъщо се надига в мен и по кожата ми полазват тръпки. Не знам дали Роузи също го е забелязала, но точно когато нервите ми се изпъват докрай, тя като по телепатия хваща ръката ми. Издишвам бавно.

Член на глутницата на Стрелата отново в Елисън. Ловът за мен е нещо машинално — умът и тялото ми просто вършат онова, за което са създадени. Но знакът надига у мен буря от емоции, сърцето ми блъска от гняв, безсилие и болезнени спомени. Искам да го убия — не само него, цялата глутница. Най-много от всичко на света искам да ги накарам да си платят и това ме подтиква да действам веднага, преди да се е преобразил, замъглява преценката ми. Съсредоточи се, Скарлет. Спри тази глутница, за да не стори и на други онова, което стори на теб. Хленчещият мъж отзад прави стъпка към ужасеното момиче, но вълкът изсумтява остро и той замръзва на мястото си.

— Дължиш ми още три — казва фенрисът и се прокрадва към нас с дебнеща походка, повече вълча, отколкото човешка. — Но можем да започнем и с тези тук — добавя с мрачна усмивка. Хвърля ми отново отвратен поглед, след което се обръща към Роузи, която стои с наведена глава. — Не ти ли харесва сърничката, мила? — пита я фенрисът, гласът му е гальовен и ужасяващ. — Не бъди толкова лоша. Защо не я погалиш?

Той прави движение, прекалено бързо за човешко същество. Дясната му ръка — с татуировката — се стрелва и сграбчва Роузи за китката толкова силно, че после ще й остане синина. Тя изхленчва плахо и поглежда на другата страна.

— Хайде, погали я — повтаря напевно той и се привежда толкова близо до сестра ми, че дъхът му разрошва косата й. Стисва я още по-силно за китката и натиска ръката й надолу, към грозно извитата шия на животното. Роузи трепва от болка, което кара фенриса да се ухили и увеличава хилядократно яростта ми. Никой не бива да си позволява да наранява сестра ми. Пръстите й треперят, а той продължава да натиска, докато най-сетне ноктите й докосват козината на сърната. Едва тогава тя вдига глава и смело го поглежда в очите. — Ти! — изсъсква обвинително вълкът.

— Ей! — подвиквам аз. Фенрисът се обръща към мен и устните му се изкривяват в недоволна гримаса. — Не докосвай сестра ми — процеждам през зъби.

— Ще я докосна, и още как — ръмжи той. — А после ще те… — не довършва мисълта си, защото Роузи внезапно забива крак в чатала му, след което стоварва кроше в дясното му ухо.

Той надава стреснат вой, дишането му е тежко, хрипкаво, животинско. Посягам да измъкна брадвичката изпод наметката си, но преди да успея да замахна, той отскача извън обсега ми. Роузи изважда ножовете и фенрисът бързо мести очи от нея към мен и обратно.

Изведнъж се обръща и хуква да бяга.

С Роузи се впускаме след него, привеждайки се под надвисналите вейки на дърветата. Махвам й да заобиколи отдясно, докато аз се хвърлям отляво. Стъпките на фенриса все още звучат като бяг с два, а не с четири крака. Спускам се с пързаляне по зарината с влажни листа долчинка, сърцето блъска лудо в гърдите ми, тласка ме напред, по-бързо и по-бързо. Няма къде да се скрие, от едната страна е Сайлъс, от другата сме Роузи и аз. Той е мой — мой е, без значение колко са силни Стрелите. Бягам устремно, прескачам куп камъни и не спирам да оглеждам гората. Те са опитни в маскировката, но годините на ловуване са ме научили да разпознавам очертанията им сред падналата шума. Ето го. Вече е наполовина звяр. Виждам проскубана козина да изниква по гърба му изпод разкъсаната тениска. Той се обръща, вижда ме точно когато скачам към него от една надвиснала скала, жълтите му кучешки зъби се издължават.

Втурва се насреща ми с бързи тежки стъпки, задъхан от ярост. Прехвърлям брадвичката в дясната си ръка, поглеждам зад него и виждам Сайлъс да се носи към нас между дърветата, прелитайки над храстите, бърз като лисица. Роузи сигурно също е наблизо.

Отскачам встрани точно когато се нахвърля върху ми със смразяващ рев. Докато се обръща, запращам по него брадвичката. Тя го улучва отстрани и за миг успявам да зърна белите кости на ребрата. Той надава вой на болка и гняв, очите му са бесни. Хвърля се отново, но аз съм по-бърза от него и с рязък удар подсичам предните му крака. Дългата му муцуна се зарива в пръстта, а аз се навеждам бързо и грабвам брадвичката си от земята.

Остро свистене разцепва въздуха. Сякаш материализирал се от нищото, ножът на Роузи се озовава в хълбока на вълка, забит до дръжката. Поглеждам встрани и я виждам да си проправя път през храсталака. Замахвам с брадвичката, улучвам плешката на вълка. Той отскача и се опитва да избяга, раненото му тяло сякаш се заваля на всеки няколко крачки, но все още е по-бърз от човек или животно. Успява да подмине само десетина дървета, когато Сайлъс се подава иззад дебел дъб и му нанася силен ритник в челюстта. Вълкът се мята към него и успява да впие зъби в ръката му, но дотогава вече съм го настигнала. Сайлъс се присвива и отблъсква звяра от себе си, аз замахвам и забивам брадвичката дълбоко в гърба му. Белегът на глутницата все още личи под рядката козина на предната му лапа — черна стрела.

Образите се втурват в съзнанието ми: разширените очи на Ома Марч, сянката на вратата, тракането на ноктите по дървения под, допирът на Роузи, притиснала се в мен. Изваждам брадвичката и отново я забивам дълбоко в гърба на фенриса точно както бях замахвала с парчето огледало преди години. Вълкът реагира конвулсивно, мъчи се да се оттласне от мен, да си върне силите.

Аз не му позволявам.

Нахвърлям се отново, дърветата наоколо се размазват пред погледа ми. Искам да страда, да се почувства разкъсан на парчета, искам да извадя окото му, както един от неговата глутница бе извадил моето. Замахвам с острието към лицето му, но той се дръпва и ме удря с тежка ноктеста лапа. Устата ми се изпълва с кръв и някой — не съм сигурна дали Роузи или Сайлъс — ме хваща за наметката и се опитва да ме дръпне назад.

Не, не — аз се отскубвам и нападам отново. Вълкът бере душа, дишането му е тежко, но погледът му все така таи черна омраза и глад. Той се извръща и траква дълги челюсти към мен, опитва се да ме захапе през кръста. Избягвам зъбите му и го удрям с брадвичката изотдолу в гърдите. От гърлото му се изтръгва рев, но не, аз още не съм свършила. Глутницата на Стрелата не просто убива хората — тя изтръгва с мъчения всяка частица живот от жертвите си.

И аз ще сторя същото. Правя крачка напред, събирам остатъците от силите си за още един удар…

— Скарлет, стига! — отеква вик и Сайлъс се изправя пред мен. Той ме оттласва леко, но аз съм свръхизтощена, та толкова ми и трябва — и се свличам запъхтяна до дънера на най-близкото дърво. — Той умира. Недей рискува да те нарани умиращ фенрис.

Аз конвулсивно си поемам въздух и се оглеждам за сестра си. Тя се приближава отзад и слага ръка на рамото ми. Допирът й уталожва яростта, която все още бушува като вихрушка в сърцето ми. Вече убих вълка, убих още един от Стрелите. Това ми стига.

— Прав си — отвръщам най-сетне на Сайлъс и кимам. — Съжалявам, просто… — дори не знам какво да кажа.

Млъквам и надзъртам през рамото му натам, където фенрисът напразно се мъчи да се изправи. Вълкът вижда, че го гледам, изръмжава и хвърля към Роузи гладен поглед.

Сайлъс скача към него и изтръгва ножа на Роузи от хълбока му. Вълкът потръпва и козината по гърба му започва да се прибира обратно в кожата. Да се преобразява отново сега, броени мигове преди смъртта си? Защо ще похабява за това малкото сили, които са му останали? Пристъпвам към него, усещам ръката на Роузи в своята. Той щраква към нас кошмарна човешка уста, пълна с вълчи зъби. Сайлъс коленичи и опира острието на ножа в гърлото му.

— Защо глутницата на Стрелата ловува в Елисън? — го пита тихо.

Фенрисът се ухилва, устните му се разтягат много повече от човешките. През рядката козина на лицето му се стича кръв. Сайлъс притиска по-силно острието.

— Започва нова фаза — отвръща дрезгаво той, без да крие злокобната си усмивка.

И умира. Тялото му експлодира в сенки над застланата с шума земя, изчезва под падналите листа и клони, сякаш от ужас да не бъде видяно.

Някъде отдалече се чува клаксон на кола — парадът продължава.

— Къде се дянаха момчето и приятелката му? — нарушава мълчанието Роузи, поглежда назад между дърветата с жалостив вид, сякаш се надява те да се покажат отнякъде, за да може да ги успокои.

— Фенрисът, с който се бихме онази вечер, беше от Монетите — напомням на Сайлъс, пренебрегвайки въпроса на сестра си.

Той отговаря първо на нея.

— Плюха си на петите още щом вълкът побягна. Мисля, че ще се оправят, щом си повярват, че всичко е било кошмар. Да, Скарлет, този беше от Стрелите, а предишният — от Монетите. Роузи, успя ли да видиш знака на вълка, който уби вчера?

— Мисля, че беше камбана. Но не съм сигурна — може да е бил монета.

— Не успя ли да видиш? — сопвам се аз.

— Съжалявам, бях заета с двамата едновременно. Ако бях имала възможност да се бия сама от по-рано може би щях да съм по-спокойна и да успея да им разгледам знаците — не ми остава длъжна Роузи.

— Роузи, по това различаваме глутниците! Как може да не ти мине през ума…

— Е де, успокойте се и двете! — намесва се Сайлъс.

Той избърсва ножа на Роузи в дънките си и й го подава, после се навежда и ми подхвърля окървавената брадвичка.

Поглеждам го свъсено и си я избърсвам в наметката.

— Стрела, камбана, монета. Представители на всяка глутница. Фаза… искаше да каже лунна фаза, нали? — разсъждавам аз, припомняйки си десетките истории на стария Рейнолдс.

— Да. И беше прав, след около седмица ще е пълнолуние, което означава… — Сайлъс не довършва.

— Означава, че са открили нов потенциален фенрис. Сигурно е някъде наблизо, току под носа ни.

Потенциалните фенриси са редки, но съществуват. Едно-единствено ухапване, колкото да се пробие кожата — само толкова бе нужно според думите на стария Рейнолдс, за да се превърне някой от тях в истинско чудовище. Потръпвам. Прекалено често съм си мислила какво ли е чувството да ти изтръгнат душата. Не е нещо, което ми се ще да си представям отново.

Никога не сме разбирали кое точно прави някого, мъж или момче, годен да бъде лишен от душата си и да стане фенрис. Наясно сме само, че е нещо много конкретно, случва се единствено в определени фази на луната и е достатъчно важно, за да накара вълците да напуснат териториите си и да го намерят. То ги привлича с непонятна сила, подобно на мирис, който хората не могат да доловят. Те не знаят точно къде или кой е човекът, когото търсят, но знаят, че съществува и претърсват цялата околност, за да го открият.

— Да — кимва намръщен Сайлъс. — Звучи логично. Иначе не виждам защо глутниците ще пращат членовете си чак дотук.

— Колко ли вълци може да са изпратили? — пита Роузи.

Двамата със Сайлъс едновременно свиваме рамене.

— Възможно най-много. Всяка глутница иска да го вземе при себе си. И понеже Потенциалните са толкова редки, бас държа, че всеки град в щата вече гъмжи от членове на всички глутници. А когато някоя от тях му хване дирите, броят им ще се утрои — обяснява Сайлъс, докато наближаваме отново масите за пикник.

— Страхотно — казва под носа си Роузи.

В големия град глутницата държи всеки фенрис изкъсо, за да не привлича внимание към себе си. Но когато вълкът е изпратен някъде сам, когато стотици вълци са изпратени някъде… кое ще им попречи да се гощават с всяко срещнато провинциално момиче?

— Значи просто ще ловуваме по-често? — пита Роузи, забелязала изражението ми. — Та ние и без това ловуваме през цялото време. Сигурно вече сме убили стотици…

— Деветдесет и три — отговарям и прокарвам длан по обраслия с мъх плот на масата. — Убили сме деветдесет и три.

Почти сто вълци, но за вековете, през които безсмъртните зверове са ловували, откривали са Потенциални и са ги превръщали в нови зверове, тези само деветдесет и три са нещо, от което ми се свива стомахът. Останалите фенриси надали изобщо усещат липсите.

Отърсвам се от обзелото ме безпомощно чувство и продължавам:

— Обзалагам се, че всички тези глутници са се насочили към Атланта — там е нараснал броят на убийствата, нали помните? Това са старите големи глутници — Камбаната, Стрелата, Монетата… но нищо чудно и по-малките да се присъединят. Глутницата на Врабчето се разраства, така че може и те да са изпратили от своите. Скоро целият регион ще гъмжи от вълци. Не е изключено дори да обединят сили, за да открият Потенциалния — мисля, че в крайна сметка за тях е по-важно да създадат нов фенрис, отколкото да го приберат именно в своята глутница. Няма начин да ги избием всичките.

— Ще ловуваме всеки ден. А и Сайлъс се върна и ще ни помага — казва окуражително Роузи, макар да долавям в гласа й нотка на недоволство от перспективата да ловуваме непрестанно.

Сайлъс също кима вяло, докато вървим към колата.

— Новата фаза започва идната събота — казва той, бърчи чело и брои дните на пръстите си. — Тогава ще има пълнолуние. Това означава, че до следващото пълнолуние в продължение на двайсет и девет дни, считано от събота, глутниците ще прииждат на пълчища, за да търсят Потенциалния. Господи, как ми се ще баща ми да знаеше повечко за тях.

И на мен ми се ще. Онова, което прави даден човек Потенциален, явно е някакъв безумен код, който само вълците могат да разгадаят. Да, ние знаем, че става дума за конкретен човек в конкретна лунна фаза, но без важните подробности няма как да предвидим появата му, да отгатнем къде е, нито да го открием преди чудовищата. Тоест все едно не знаем нищо.

Звуците на фестивала стават силни, натрапчиви и прекалено жизнерадостни за черните мисли, които са ме налегнали. Група дечурлига зяпат белезите ми. Едно момиченце е толкова захласнато, че изпуска връвчицата на яркозеления си балон, който полита и чезне в изнервящо синьото небе.

Качваме се в колата и няколко секунди седим мълчаливо в спарения въздух. После Сайлъс включва на задна скорост и изпълзява от паркинга. Започваме да се провираме между тълпите от хора в червено и зелено, хора, които нямат представа, че сред тях е имало чудовище. И че още чудовища са на път. Сайлъс дава мигач и най-сетне излизаме на шосето, далеч от фестивалната глъчка. Няма какво да направя. Не можем да убиваме вълците достатъчно бързо. Момичетата ще продължават да умират и ще се появи нов фенрис. Новите фенриси ловуват ежедневно и са по-силни, по-бързи и по-гладни от всички останали. Обзема ме чувство на безсилие.

— Значи просто ще загубим. Ще оставим момичетата да мрат, докато глутниците всеки ден пращат все повече вълци, за да търсят Потенциалния.

— Ами какво ще стане, ако… отидем там? — казва Сайлъс и свива рязко, за да избегне пресичащ пътя броненосец.

— Къде да отидем?

— В града. Да ги ловим, където са най-нагъсто. Там, където се стичат.

Да, това звучи смислено. Перфектният лов направо на място.

Перфектният лов. Прекалено перфектен.

— Няма как да стане, Сайлъс. Не можем просто да се вдигнем и да отидем в Атланта. Не можем дори да си наемем апартамент. Нямаме пукната пара — казвам, пресмятайки наум.

Когато пристигаме в къщата, се хвърлям на дивана и притискам с пръсти слепоочията си.

— Аз мога да плащам част от наема за апартамента — проговаря бавно Сайлъс, седнал на един от дървените столове в кухнята.

Вдигам вежди, а откъм Роузи се чува нещо като изненадано хлъцване.

— Значи искаш да се преместим в града? — питам направо.

— Не за постоянно, но за месец-два — защо не? Знам, че ако не отидеш, това ще те убие, Лет, а за мен… вие сте ми като семейство — изстрелва той, поглежда ту Роузи, ту мен. — Разбира се, не мога да плащам целия наем, но старият Рейнолдс все пак ми остави някакво наследство. А и старческият дом „Винсънт“, в който е настанен, е накрай града, така че междувременно ще мога да го посещавам.

Ставам от дивана, мислите ми препускат. Защо да не стане? Звучи толкова просто. Само не мога да повярвам, че Сайлъс, който заряза мен и лова, за да отиде в Сан Франциско, изведнъж проявява такава охота да напусне Елисън заради вълците. Но той го иска. Аз също. А Роузи ще дойде навсякъде, където съм аз.

— Ще ни трябват още пари. — Но ако продадем… погледът ми се плъзва към стаята на Ома Марч, после към Роузи. Сестра ми въздъхва и отмества очи, после ми кимва. Прави каквото смяташ за необходимо. Докато гледам към вратата на тази стая, някъде в съзнанието ми просветва мисъл: какво ли ще е чувството да унищожа водача на глутницата, която унищожи мен? — Добре — казвам тихо. Поглеждам Сайлъс. — Добре тогава. Да го направим.

Сайлъс кима.

— Имам един приятел, който може да ни даде под наем апартамента си. Не е кой знае какво, но поне ще е евтино.

— Добре е, че е евтино — отвръщам. — Кога ще можем да тръгнем?

Сега, когато решението е взето, ми се ще да стане колкото се може по-скоро. Едва потискам желанието да се върна в колата на Сайлъс и да потеглим веднага към града. Роузи прокарва пръсти през косата ми в опит да ме успокои.

— Не знам. Може би след около седмица, ако не ви е прекалено скоро. Добре е да го направим преди новата фаза да е напреднала и вълците наистина да са се настървили — казва Сайлъс.

— Не, не, след седмица е добре. — Поемам си дъх и се обръщам към Роузи, измъквам глава изпод пръстите й.

Безмълвно послание прехвърча помежду ни.

— След седмица — тихо се съгласява тя.