Джаксън Пиърс
Червените шапчици (6)

Глава 4
Роузи

От цялото семейство майка ми е единствената, която се е научила да шофира, и при всичките и недостатъци трябва да призная, че донякъде й се възхищавам затова. Ома Марч беше твърдо убедена, че колите са пари на вятъра и след като тя си отиде, Скарлет също възприе това виждане, така че аз съм привикнала да изминавам дълги разстояния пеша. Центърът на Елисън е само на половин час път с кола, но на поне два часа пеша и с автобус. Та крача по чакълестия път с две платнени пазарски торби — от горчив опит знам, че найлоновите понякога се късат при по-дълго носене.

Хълмовете и пасищата, заобикалящи нашата къща, са самото определение за „шир“. Всичко се е ширнало до безкрай — дърветата преливат в горите, хълмовете — в хоризонта, планините — в облаците. Изглежда, че нищо не свършва, сякаш сме кацнали върху най-облата част на земята. Когато по телевизията има предавания за градове, пустини или шеметни върхове, чувството е почти сякаш тези места е невъзможно да съществуват — нищо не може да е толкова назъбено, толкова равно или пък толкова остро. Няколкото ми откъслечни посещения в Атланта бяха дори още по-странни, сякаш се озовавах в книжка с приказки, която нямаше как да е истинска.

Подритвам камъче с върха на обувката си. Вече съм преполовила пътя до автобусната спирка. В редките случаи, когато отива в Елисън, Скарлет предпочита да ходи пеш, а не с автобуса. Казва, че като остане толкова дълго сред хора, те постепенно започват да я заглеждат. Веднъж някой дори й беше пъхнал визитка на кабинет за пластична хирургия. Хората не разбират, че Скарлет е тази, която е, именно заради белезите, заради ухапванията, раните и болката.

Като малки със сестра ми бяхме убедени, че първоначално сме били едно същество в корема на майка си. Вярвахме, че по някаква причина едната ни половина е решила да се роди, а другата е предпочела да остане. Тъй че сърцето ни е трябвало да се раздели на две, за да може Скарлет да излезе, докато аз съм се осмелила да се покажа на бял свят едва по-късно. За малките ни глави с къси плитчици това имаше смисъл — то обясняваше защо, когато тичахме през тревите или танцувахме и се въртяхме доста дълго в кръг, губехме представа коя коя е и започваше да ни се струва, че помежду ни има някаква фина жива връзка, едно общо сърце, поддържащо еднакъв ритъм, изпомпващо една и съща кръв. Но всичко това беше преди нападението. Сега сърцата ни се свързват само когато ловуваме, когато Скарлет ме погледне с онова прекрасно вълнение, по-могъщо от всичките й белези, и после се втурне след вълка така, сякаш животът й зависи от неговата смърт. Аз винаги я следвам, понеже само тогава сърцата ни бият в идеална хармония, само тогава съм сигурна без никакво съмнение, че двете сме едно цяло, разделено на две.

Най-сетне стигам до спирката и поглеждам часовника си. Точно навреме, стига днес автобусът да се движи по разписание. Сядам върху тревиста бабуна и търся детелина с четири листа, с върха на единия от ножовете си ровя между стръкчетата. Чудя се какво ли прави Сайлъс в голямата си празна къща. Може да отида да го навестя… но автобусът пристига сред облак от прах и изгорели газове и отвява тази моя идея. Шофьорката ми отваря вратата и ме поглежда с любопитство. Забелязала съм, че всеки път се чуди откъде съм се взела, ала никога не пита. Непосредствено след нападението хората се притесняваха за нас, но присъствието на майка ни и на стария Рейнолдс беше достатъчно, за да ги успокои. Предполагам, и досега си мислят, че някой от тях ни наглежда. Ако изобщо мислят за нас.

Вътре има само няколко пътници и аз си избирам място по-назад. Четвърт час по-късно високите треви отстъпват място на прясно разорани ниви, следват разпръснати жилищни постройки и накрая сме в централната част на Елисън. Автобусът спира рязко, въздушната спирачка надава вопъл, после шофьорката отваря вратата и се обляга назад на седалката. Възрастна жена с плетиво слиза с накуцване, подир нея двойка пътници с вид на планинари, а най-сетне и аз също стъпвам на нагрятата улица.

Градът в никакъв случай не кипи от живот, но все пак няколко семейства бутат детски колички, а групички от жени на средна възраст разглеждат витрините. Елисън е от местата, където хората идват, за да се докоснат до късче от истинската Америка, макар след залез-слънце цялото градче да добива доста съмнителен облик. Ресторантите се превръщат в барове, кафенетата стават танцувални клубове и, разбира се, чудовищата излизат от бърлогите си.

Отбивам се първо в бакалията, там купувам яйца, мляко и фиде за рамен, трябват ми също брашно и сладкарски шоколад, за да опека курабийки за филмовата ни вечер. Следва видеотеката, а после и аптеката. Ще ми се да взема „Сватбата на най-добрия ми приятел“, но не искам да съм чак толкова жестока към Скарлет. В „Принцесата булка“ поне ще й допаднат бойните сцени.

Аптеката в Елисън по-рано беше малко семейно магазинче, но преди няколко години CVS^[1] лепнаха върху старата дървена фасада грамадното си червено лого и не след дълго го превърнаха в нещо като минимаркет с плъзгащи се врати и клиентски карти.

Минавам през секцията за превързочни материали и после се насочвам право към касата. Чудя се как продавачите още не са се обадили в полицията заради мен. Кой друг купува единайсет пакета марля на всеки две седмици? Но има няколко основни неща, без които ловецът не може: кислородна вода, разграждащи се хирургични конци и много марля, фенрисът умее да се цели в местата, които кървят най-много, тъй че е животоспасяващо да имаш под ръка нещо, с което да притиснеш раната. Бъркам в джоба си за двете смачкани двайсетдоларови банкноти.

Взрив от гръмогласен кикот отвлича вниманието ми, докато вървя към касата — до щанда с козметика са се скупчили няколко момичета на моята възраст. Те хвърлят кокетни погледи към касиера, докато пробват розови и пурпурни шишенца с лак за нокти, оглеждат изпънатите си пръсти срещу светлината и се хилят. Разпознавам една от тях — Сара Уоръл. Бяхме приятелки в прогимназията, преди да напусна училище няколко години след нападението. Не можех да оставя Скарлет вкъщи сама да тренира за сраженията с вълците, затова една година просто не се върнах в клас след лятната ваканция. Казах на приятелките си, че ще се явявам като частна ученичка, а после известно време отбивахме атаките на загрижени родители и социални служители, които идваха да ни проверяват. Помъчих се да запазя контактите си, но приятелите удивително бързо се превръщат в непознати, когато учебниците и училищните събития отпаднат от разговорите.

Задържам се при ароматизираните сапуни по-дълго от необходимото, слушам разговора им.

— Този няма да подхожда на мънистата на роклята — казва оживено едно момиче с перфектно направени кичури на кестенявата коса.

— Не е нужно да подхожда. Ето, пробвай този, казва се „Втори меден месец“. О, или „Хавайска орхидея“! — предлага Сара, като нагласява очилата си.

Наблюдавам известно време внимателно момичето с кичурите, опитвам се да отгатна как изглежда тази рокля и къде ще я носи. Не е за абитуриентски бал — краят на учебната година още е далече. Представям си ги и четирите с дълги до земята рокли с цвят на хавайска орхидея в бална зала като от приказката за Пепеляшка. Ако нещата се бяха развили различно, дали сега и аз щях да обсъждам лакове за нокти?

Сара посяга към „Втория меден месец“ и погледите ни се срещат. По трепването на лицето й разбирам, че ме е познала. Може би трябва да кажа нещо. Да я попитам как е, дали ме помни, за какво събитие се подготвят. Усмихвам й се леко, изчаквам да видя дали ще разчупи леда и ще ми махне, или нещо подобно. Но не, просто и тя ми се усмихва, както вероятно би реагирала на всяка усмивка, и се връща към дискусията с приятелките си. Опитвам се да ангажирам вниманието си със сапуните, но продължавам да ги слушам — дори като шепот гласовете им достигат до мен.

— Мисля, че ходеше на училище с нас — казва тихо русата вляво от Сара. Другите отговарят нещо приглушено, после тя продължава: — Не помня. Но искам да имам като нейната коса. Мислите ли, че използва от шампоаните за обем?

— Сигурна съм. Макар че някой би трябвало да й обърне внимание относно дрехите. Кой носи такова розово? Да, сестра й беше онова момиче, дето го обезобразиха! — прошепва Сара, отговаряйки на нечий въпрос.

Обезобразеното момиче и неговата сестра. Знам, че би трябвало да се почувствам зле за Скарлет, която бе принизена до най-ниското стъпало, но ме залива вълна на самосъжаление. Обръщам се, за да не ги чувам повече. Какво ме е грижа за тяхното мнение? Те се интересуват от дрехи, партита и други глупави, суетни неща. Прокарвам ръка по редиците сапуни, преди да избера един с коралов цвят и силен дъх на цветя. Хвърлям го в кошницата си, където той издрънчава в бутилките с кислородна вода и кутиите с марля. Силните аромати се харесват на фенрисите. Те ги привличат, разпалват глада им. Фенрисът не се интересува дали си с лак „Втори меден месец“, чувам сякаш глас като на Скарлет. Напразни старания, хвърлени на вятъра.

Грабвам още няколко опаковки сапун, когато внезапно ме обгръща чист, тръпчив дървесен аромат, надделява над дъха на цветя. Познавам този аромат, макар той да не е от онези, които биха привлекли фенриса. Затаявам дъх, боя се да заговоря първа.

— Девойките явно обсъждат сестрите Марч — казва Сайлъс, приведен толкова близо до мен, че усещам дъха му на рамото си.

Странно искрящо чувство избухва в мен и аз се обръщам, неволно забивам кошницата в хълбока му. Няколко ластични бинта се изтърколват на пода и момичетата се откъсват от своя проблем за лаковете, за да се изкискат по мой адрес. Браво на теб, Роузи. Усещам как се изчервявам, докато се навеждам, за да събера бинтовете, а когато ръката ми докосва крака на Сайлъс, усещам как пламвам чак до шията. Успокой се. Това е просто Сайлъс. Изправям се и пускам една насилена усмивка, която се надявам, че не изглежда чак толкова глупава, колкото ми се струва.

Сайлъс ми се усмихва в отговор, очите му блестят и той посяга да поеме кошницата от ръката ми.

— Седмични запаси?

— Може да изкараме и цял месец с тях — отвръщам и се запътвам към касата.

Той ме следва с кошницата. Дишам бавно, опитвам да си върна нормалния ритъм на сърцето, а касиерът прекарва пакетите марля един след друг през четеца.

— Какво те води в града? — питам.

— Ами уроци по китара. Докато бях при чичо Джейкъб, се захванах да експериментирам с нови неща. Още преди да замина, исках да се запиша да уча китара, но така и не се наканих. Затова тази сутрин се стегнах и ето ме тук. Току-що приключих първия си урок.

— Виж ти, страхотно — и подавам на касиера двете двайсетачки.

Сайлъс се смее с нисък гърлен глас. Сара и приятелките й зяпат към нас, оглеждат го, сякаш е някакво блюдо със сладкиши, а мен — като че ли се канят да ме бият. Той дори не им обръща внимание, очите му са приковани в мен.

— Не чак толкова. След час и половина само дето пръстите адски ме болят и мога да свиря началото на Twinkle, Twinkle, Little Star^[2]. При това бавно.

Сайлъс поема торбите с покупките ми и двамата излизаме от магазина. Сега улицата е по-оживена; хора с тениски, върху които е изписано името на град Елисън, окачват червени и зелени ленти по уличните лампи, това е подготовката за Ябълковия фестивал този уикенд.

— И все пак — подемам отново. — Уроци по китара. Иска ми се и аз да правех нещо подобно.

— В какъв смисъл? — пита той, докато чакаме на светофара.

Свивам рамене и извъртам лице към него.

— Просто нещо. Имам предвид, нещо различно от лова и от цялата тази върколашка история.

Сайлъс се засмива отново.

— Да, разбирам… и аз никога не съм си падал чак толкова по горите и върколаците, просто тези неща си вървят със семейството ми открай време. Колкото до лова… приятен ми е, но това не значи, че съм вързан за него. Върша това, защото така е правилно. Докато уроците по китара са за забавление.

— Предполагам… — сбърчвам чело аз.

Не мога да се сетя за никакъв аргумент, който да не показва Скарлет в лоша светлина, затова си затварям устата. Сайлъс кима към зеления светофар и леко слага ръка на кръста ми, за да ме подкани да пресечем. Докосването му запраща тръпки нагоре по гръбнака ми и отново ме обзема онова замаяно усещане. Тръгвай, Роузи, тръгвай. Не бъди глупава.

Когато стигаме до отсрещния тротоар, Сайлъс посочва с ръка няколко преки по-надолу.

— Мога да те закарам вкъщи, ако нямаш нищо против да изчакаш час-два. Трябва да прескоча до електрическата компания, да уредя да ми пуснат отново тока.

— Ами аз… — да прекарам два часа със Сайлъс в офиса на електрическата компания, а после още половин час по пътя към дома?

Разбира се, че искам. Искам, и още как. Но за какво ще си говорим? Колко време ще мине, преди да започна да се хиля като идиот? Аз мога да примамя фенрис — знам как да поклащам бедра, да се усмихвам похотливо, да пърхам с мигли, — но нямам представа как да не изглеждам като лигав имбецил пред Сайлъс Рейнолдс. Всъщност рядко виждам мъже, които не са фенриси. Откъде бих могла да се науча как да се държа?

— Не, няма проблем, ще хвана автобуса — отвръщам.

И май долавям как лицето му леко помръква.

— Добре, тогава поне да те изпратя до спирката? — пита той с нотка на надежда в гласа.

Аз кимам малко прекалено охотно.

Стигаме до края на улицата и заставаме под табелката на автобусната спирка. Измисли нещо да кажеш, Роузи. Каквото и да е.

— Довечера заповядай пак на вечеря у нас — изтърсвам.

Сайлъс поклаща глава.

— Много бих искал, но имам друга програма. Стари познанства от училище, такива работи. Очаква ме изискана вечеря в „Бъргър Кинг“ — казва саркастично. — Но ако поканата важи за друга вечер…

— Важи, разбира се. Среща с гадже, ясно — дразня го аз, надявайки се да не усети колко се е стъжнил гласът ми.

Естествено, че има среща. Сайлъс винаги е имал срещи. За разлика от братята и сестрите си, както и от Скарлет и мен, той успя да завърши гимназия и до последната година никога не е страдал от недостиг на дамска компания. Скарлет неизменно се вбесяваше от това, че той се шляе по гаджета, вместо да ходи на лов с нея.

— Не, изобщо не е среща с гадже — натъртва той, сякаш много държи да му повярвам. — С приятел от училище. Казва се Джейсън. Роузи, не мислиш ли, че ако имах среща с момиче, щях да избера някое по-приятно място от „Бъргър Кинг“?

Смея се с облекчение.

— Не знам. Преди да заминеш за Сан Франциско, винаги си имал приятелки.

— Не съвсем. Изгубих връзка със съучениците си година по-рано, след като завършихме и всички те постъпиха в колежи. Не си ли ме чувала как вия от самота нощно време? — побутва ме с рамо той.

— О — казвам тъпо аз. Явно не бях забелязала, но пък и по-рано никога не ме е занимавало как е Сайлъс Рейнолдс. — И защо загубихте връзка?

— Не знам — отвръща Сайлъс. — Явно не сме имали нищо общо.

Аз вдигам вежди.

— Напълно те разбирам.

— За щастие, изглежда, имам достатъчно общо със сестрите Марч, за да карам някак… дори без семейство и приятели.

— Е, ние сме ти приятели — възкликвам.

— А и семейство… един вид — добавя бързо той. Автобусът се задава иззад ъгъла и наближава с грохот към нас. — Така или иначе, Роузи, трябва да призная, че много повече те бива в готвенето от „Бъргър Кинг“, та донякъде съжалявам, че срещата ми, която всъщност не е среща, е тъкмо тази вечер. По-точно, че е с друг… в смисъл… както и да е.

Аз се усмихвам. Спирачките на автобуса изскърцват, вратата се отваря и вълната от климатика духва косата ми назад.

— Има за какво да съжаляваш, защото ще правя шоколадови курабийки. Иначе вечерята е само рамен — супа с фиде, така че почти нищо не губиш.

— Курабийки? По дяволите… — но го стряска нетърпеливият поглед на шофьорката. — Значи доскоро, нали, Роузи?

— Да — казвам тихо и внимавам да не се спъна, докато се качвам в автобуса.

Настанявам се на седалка близо до климатика и затварям очи, за да не го зяпам, докато потегляме.

 

 

Мога да готвя само осем неща, ако не броим сандвичите и супата рамен. Едно от тях е месното руло. Друго например са шоколадовите курабийки на Ома Марч. Натрошавам шоколада в една от нейните зелени стъклени купи и разбърквам съставките. Харесва ми да използвам кухненските й прибори — така се чувствам някак по-близо до нея. Скарлет не се мярка никаква, подозирам, че пак е излязла да тича. Май иска да стане бърза като фенрисите. Успех.

Привеждам се над фурната, за да видя как се пекат курабийките. Направила съм прекалено много. Толкова много, че вероятно ще мога да занеса някакво количество на Сайлъс.

Дали ще изглежда странно? Голяма работа, да занесеш малко курабийки на стар семеен приятел. Да, направи го още сега, преди да си се отказала.

Таймерът на фурната звънка, аз изсипвам тавата с горещи курабийки в кошницата и ги загръщам с кърпа. Вероятно няма да останат топли, но така поне изглеждат по-добре. Отбивам се в банята, за да си вчеша косата зад ушите и да си оправя ризата. Това е просто Сайлъс, напомням си.

Докато вървя към къщата му, едновременно се плаша и се надявам, че ще чуя колата му да се задава по пътя зад гърба ми. Той живее в гората, която започва някак неочаквано, пътят от слънчев и горещ изведнъж става сумрачен и хладен. Клоните се поклащат от вятъра и усещането е почти сякаш си под вода. Птичите гласове отекват от дърветата, всички с масивни стволове.

Къщата на Сайлъс изниква като замък, издигнат от самата природа. Гредите, обграждащи входната врата, целите са резбовани с реалистични изображения на мечки, зайци и костенурки, които сякаш някога са били живи животни, а сега са запечатани в дървото. Беше ги изработил един от братята на Сайлъс — Лукас, ако не греша, или пък Самюъл. Единия от тях го биваше с пушката, а другия — с длетото, но трудно можеше да се запомни кой кой е. Личи, че къщата първоначално е била малка, но после стаите са се разраснали и разклонили на височина и встрани. Това беше правилото на стария Рейнолдс — ако искаш собствена спалня, направи си я. Най-горните стаи имат широки веранди, надвиснали към клоните, от перилата на някои от тях висят прости люлки от автомобилни гуми. Дори сестрите на Сайлъс, от които не би се очаквало да станат дърводелци, бяха принудени да влачат трупи за своите стаи, преди да ги отпратят в интернат. Аз едва успях да се запозная с тях: след смъртта на съпругата си старият Рейнолдс се уплаши от перспективата да отгледа сам трите момичета.

Колата на Сайлъс я няма пред къщата, но аз все пак почуквам на вратата. Никакъв отговор. Прокарвам длан по гърба на издяланата дървена мечка и слагам кошницата с курабийки на прага. Пооставам още секунда…

Тук има някой.

Чувам зад мен тихо дишане. Извъртам се и ръцете ми се стрелват към пояса с чувство на мигновена благодарност към Скарлет и нейната маниакалност винаги да си нося ножовете.

— Съжалявам, госпожице, не исках да ви уплаша — казва спокойно някакъв млад мъж.

Поглежда ме изпод тежките си клепачи и свива красиво оформените си устни. Той не е сам — зад него стои мълчаливо още един мъж на години, с изпито лице и посивяла коса, подобен на застаряваща филмова звезда. По-младият е облечен с артистично окъсана фланелка, а косата му е щръкнала като на рок музикант. Аз обаче съм мнителна — хората рядко идват толкова далече, освен ако не са инкасатори или фенриси.

— Не сте ме уплашили — излъгвам. Облягам се на един от дървените зайци и се опитвам да изглеждам естествено, обаче държа ръцете си близо до дръжките на ножовете. Ако наистина са фенриси, трябва да бъда подготвена. — Търсите ли някого?

— Може да се каже — отвръща младият. — Но в къщата май няма никого. — Той ми се усмихва любезно, прибира с ръка разрошената коса от челото си.

— Да, така изглежда — отвръщам предпазливо. — Защо не опитате по-късно?

— Да… да, това ще направим — казва по-възрастният. — Благодаря за помощта.

— Моля — отговарям малко припряно.

— Чакайте — пристъпва към мен по-младият, пъха стеснително ръце в джобовете си. — Дали поне да не ви изпратим до вкъщи? Тук изглежда малко опасно за само момиче.

— Ами… — поколебавам се. Очите му са красиви, със златист цвят, цвят на есенни листа. — Не, ще се оправя.

— Наистина, за нас няма да е проблем — намесва се по-възрастният.

Гласът му е плътен и гладък като гранит.

Стисвам зъби. На китката му забелязвам знак на глутница. Нещо кръгло, камбана може би? Татуировката на младия вероятно е скрита от кожените ленти с метални звезди, които носи на китките си, но не е ли и той от вълците? Никога не мога да ги разпозная незабавно, както умее Скарлет. Първо виждам човешкото същество и едва след това откривам вълка по белега на глутницата. А тя вижда вълка и само вълка.

— Добре. Разбира се, може да ме изпратите — отвръщам бодро.

Свивам рамене и отмятам коса, старая се да изглеждам безгрижна. Сега съм сама. Без Скарлет. Можеш да го направиш, Роузи. Сражавала си се с десетки вълци. Привлечи ги, подмами ги и после ги убий.

Слизам по стъпалата на къщата и поклащам бедра малко повече от обичайното; усмивката на по-стария фенрис става все по-отблъскваща, докато ме наблюдава. Реагирам точно както трябва — правя се на притеснена. Това подтиква животното да поеме инициативата, да ловува. Но когато младият прави крачка към мен, по ръцете ми полазват тръпки и аз наистина настръхвам.

— Защо сте дошли чак дотук пеша, още сте малка да шофирате ли? — пита той с по-гърлен глас от преди.

— На шестнайсет съм. А вие на колко сте? — отговарям, докато вървим заедно към пътя.

Старият фенрис се засмива гръмогласно, а очите на по-младия проблясват със злокобна игривост.

— На двайсет и една. А той е на четирийсет и девет.

— Голяма разлика за приятели — казвам.

Младият свива рамене, без да отвърне нищо. Стискам дръжките на ножовете толкова силно, че ръцете ми ще се схванат, но не мога да направя нищо, преди да са се преобразили.

Стигаме до пътя и се учудвам, че още не са предприели нищо. Ако ми се нахвърлят сега, ще се бием на открито. Не вярвам да искат да ме завлекат във високите треви, които обграждат тази част на шосето. За тях също е по-добре да ме нападнат тук, където не мога да се скрия.

— Госпожице? — обажда се единият от тях на няколко метра зад мен, гласът вече е толкова гърлен, че не мога да кажа кой от двамата.

Обръщам се рязко и виждам, че по-старият вълк е наполовина променен, елегантната посребрена коса е станала на мазни кичури сива козина, а сухите черти на лицето са се превърнали в мускулести челюсти и широко разположени охреножълти очи.

— О, боже… какво има? — заеквам аз.

— Приятелят ми не се чувства добре — отвръща младият фенрис и се доближава с надеждата да вкуси от моя страх. Доскоро привлекателното рокерско лице сега е разтеглено в стръвна усмивка, малко по-широка от естествената за човешко същество. Аз правя крачка назад и свивам ръце към кръста си, правя се, че треперя, докато скришом обхващам с пръсти ръкохватките на ножовете. — Сигурно е нещо от водата по тези места. Но знаеш ли кое ще подобри състоянието му?

— Кое? — питам плахо.

Младият фенрис се понася към мен като поток по пресъхнала земя. Носът му започва да обраства с козина и когато отваря уста, дъхът му вони с на разложение и смърт с такава сила, че почти се задавям. Той спира на две педи от мен и се навежда, траква с дългите си резци:

— Да те изяде, мила моя.

Той се променя с неуловимо движение, захвърля човешката си маскировка. Аз отскачам назад и измъквам едновременно ножовете, а старият вълк също се хвърля с вой напред. И двамата свеждат глави и ръмжат, с оголени зъби и вкопани в пръстта черни нокти.

Всичко застива — вълците, аз, вятърът. Никой не иска да направи първото движение.

В този момент от далечината долита познато боботене. Това е автобусът, който се връща по маршрута си. Двата фенриса и аз поглеждаме недоволни пътя. Никой не иска да се бие пред очите на пътниците; зверовете ще трябва да избират дали да разкъсат всички, или да избягат, а те мразят да бягат. Но не са и глупави.

Решението е взето — по-старият вълк се устремява към мен, оттласвайки се със задните крака. Аз се завъртам наляво, за да го избегна, протягам ръце така, че остриетата разцепват кожата му. Младият фенрис изръмжава нещо и другият му отвръща — разговор, който не разбирам. Възползвам се от разсейването и хвърлям по него ножа с точен прицел. Той се дръпва в последния миг, но все пак оръжието закача муцуната му достатъчно, за да разреже бузата и да оголи розовите мускули отдолу. Автобусът се чува все по-близо; всички знаем, че моментът е настъпил. Не мога да ги оставя да се измъкнат, Скарлет няма да ми го прости никога.

Докато по-старият вълк клати глава, сякаш да отръска болката, младият притичва напред. Стрелка се ту от едната, ту от другата ми страна и докато се старая да го следя, губя равновесие. Той ме блъсва отляво тъкмо когато съм се привела надясно, и аз се удрям в земята с такава сила, че камъчета от чакъла се забиват в лицето ми, а под бедрото си усещам дръжката на ножа, който бях хвърлила. Преобръщам се по корем и виждам младия да кръжи около мен с разтворени челюсти. Измъквам ножа изпод бедрото си и замахвам нагоре. Той го избягва на косъм. Сядам на земята, междувременно вторият вълк се присъединява към битката, а облакът прах от автобуса вече наближава към нас.

Ставай. Ставай. Скачам и нанасям на стария вълк ритник отстрани по главата, после се извръщам тъкмо навреме, за да забия пета в гърдите на другаря му, който скача към шията ми. Сиво-синият покрив на автобуса се показва над хълма. Хайде, сега или никога. В главата ми звучат наставленията на Скарлет. Ако избягат, ще огладняват все повече, ще трябва да ядат, някой ще умре. Извъртам се към стария вълк и запокитвам ножа към него с цялата си сила. Той се забива в гърдите му с гадно жвакане и звярът се претъркулва настрани.

Младият надава сърдит вой, погледът му се мята между мен, умиращия фенрис и автобуса. Автобусът след минута ще е при нас шофьорът може би вече ни вижда от кабината си. Звярът изтраква челюсти към мен, след което скача в тревата. Чувам как тежките му лапи газят бурените и храсталака. Дали да се втурна след него, дали да го търся… не. Не мога да го настигна, той или ще ми избяга, или ще ме причака и ще ме нападне от засада. Мисли, Роузи, мисли.

Автобусът започва да забавя и забелязвам, че в сянката му се движи син хечбек — колата на Сайлъс. Източвам до падналия фенрис и измъквам ножа от тялото му. Не мога да си тръгна, докато не съм сигурна, че съм го убила. Хайде, умирай най-сетне. Червеникавокафявите му очи са вперени в мен, бълват омраза. Шофьорката на автобуса ме забелязва и очите й се разширяват при вида на момиче с вдигнат над главата нож, приведено над проснат на земята звяр. Погледът ми се стрелка към колата на Сайлъс. Двамата се виждаме в един и същ момент.

И тогава фенрисът изчезва. Той избухва в облак от черна сянка, която сякаш пищи на слънчевата светлина, преди да попие с негодувание в пръстта и камъните. Аз се мятам в гъстите треви в посока, обратна на младия вълк. Можех да го убия по-бързо, можех да довърша и двамата още в гората. Ами ако бях развалила прикритието ни? Ако шофьорката на автобуса ме беше познала и се обадеше на социалните служби? Всичко щеше да пропадне.

Скарлет ще ме убие.

Тревите свистят покрай мен и очите ми започват да сълзят както от яд, така и от болката от стеблата, които ме шибат в лицето. Клаксонът на Сайлъс свири зад мен и го чувам да ме вика, но не спирам. Прекалено съм засрамена дори да си помисля да го видя в момента. Той бърка за мен. Не съм пораснала изобщо, още съм същото глупаво момиченце отпреди една година.

Сърцето ми блъска в гърдите, а кожата ми лепне от пот, когато стигам отсрещния край на полето. Крача бавно към къщи, мъча се да овладея дишането си, бърша сълзите от бузите си. Би следвало да се гордея. Току-що съм убила първия си фенрис сама.

Освен това изпуснах още един, който сега се мъчи от глад, след като се е опитал да ме нападне.

Освен това допуснах да ме видят как ловувам.

Освен това съм жалка.

Промъквам се през задната врата и чувам с облекчение тъпите удари, с които Скарлет блъска боксовия чувал в превърнатото ни в тренировъчна зала мазе. Качвам се бързо по стълбите и се изхлузвам от мокрите и окървавени дрехи. След като най-после се озовавам под душа в банята, с Душевадеца, клекнал на пост на изтривалката пред вратата, се разплаквам. Приглушени, сподавени ридания на безсилие. Ще трябва да разкажа на Скарлет за фенриса, който изтървах. Да я предупредя за автобусната шофьорка и социалните служби, които може да потропат на вратата ни след някой и друг ден. Ще трябва да й кажа всичко и тогава тя ще ме нахока и ще настоява веднага да тръгнем на лов за втория фенрис. Изпитвам егоистичен яд, защото знам, че вечерта, за която взех филм и направих курабийки, сега ще отиде по дяволите. Боже, колко съм глупава.

Може да изчакам. Да не й казвам веднага. Да изгледаме филма довечера, да издебна, докато видя, че е в добро настроение, и после да излезем заедно на лов. Както сме правили винаги. Така гневът й ще се уталожи. Ако дойдат социалните, или ще се скрием, или Скарлет ще настоява, че мама е наблизо, ще ги залъжем… всичко ще се нареди.

— Роузи! — вика Скарлет. В гласа й има страх, примесен с ярост. Стисвам зъби. Сестра ми отваря със замах вратата на банята и се появява като мъглявина зад бялата завеса на душа. — Какво е станало? Добре ли си? — гласът й е толкова мрачен, че може да уплаши вълк.

— Скарлет, аз… — спирам водата и с въздишка посягам за хавлия.

Един глас прекъсва движението ми.

— Виж, Скарлет, успокой се, случи се нещо непредвидено…

Иззад ъгъла се показва Сайлъс. Аз замръзвам с протегната ръка на сантиметри от хавлията, тялото ми наполовина се подава извън завесата. Челюстта му увисва, страните му пламват и той незабавно извръща лице към коридора.

— Извинявай, Роузи — казва бързо.

После пъха ръце в джобовете си и се поклаща на ходилата си. Аз цялата се изчервявам, по кожата ми полазват тръпки както от студа, така и от онова пърхащо чувство, което ми причинява Сайлъс.

— Роузи, какво има? — процежда неумолимо Скарлет, явно безразлична към факта, че все още съм гола, а Сайлъс е толкова невероятно близо.

Тя грабва кърпа от рафта и я тиква в протегнатата ми ръка.

— Бях тръгнала да отнеса малко курабии на Сайлъс — мънкам, увивайки припряно хавлията около себе си. Не обръщам внимание на струйките вода, които се стичат от косата надолу по гърба ми, докато парата започва да се разсейва, оставяйки помещението мокро и задушно. Поглеждам за момент към гърба на Сайлъс и после пак към Скарлет. — Тъкмо ги оставях, когато два вълка ми се лепнаха. Мисля, че дебнеха заедно за плячка. Очистих по-стария, но…

— Продължавай — казва тя с метален глас.

— По-младият се измъкна — проронвам, вие ми се свят от чувството за вина.

Челюстта й се стяга.

— Измъкнал се е? — повтаря бавно и заплашително. — Не можа ли да го задържиш?

— Нямаше как. Той побягна, защото по пътя идваше автобус.

— Автобус? Значи сте се били… пред цял автобус хора? Видяха ли ви? — повишава тон тя.

— Ами… — очите ми се насълзяват и съм много благодарна, че Сайлъс е все още с гръб към мен. — Да. Шофьорката ме видя. А също и Сайлъс. Той се връщаше от града и караше след автобуса. Но старият вълк се разпадна почти веднага, а аз изтичах в тревата и никой не тръгна след мен…

— Шофьорката дори не спря автобуса — намесва се Сайлъс, без да поглежда към нас. — Продължи си нататък. Предполагам, не е повярвала на очите си.

— Чакай, чакай — казва Скарлет, като се промушва край Сайлъс и крачи напред-назад по коридора. — Значи си оставила фенриса да се измъкне и отгоре на това са те видели? Даваш ли си сметка какво може да стане? — тя говори кротко, но се усеща как вътрешно ври и кипи.

— Ами… да — едва проронвам, а по бузите ми се стичат сълзи.

И накрая Скарлет избухва.

— Имаш ли представа какво може да си причинила, Роузи? Ами ако реши да се обади на ченгетата? Как ще им обясниш защо колиш същества насред шосето?

— Аз…

— Стига, Лет — продумва спокойно Сайлъс — Нали и без това щеше да я пускаш вече сама. Ето, справила се е. Не трябва ли да я поздравим?

Скарлет го поглежда изпепеляващо.

— Ама тя… и двамата сте… да остави фенрис да се измъкне! Сега броди някъде още по-гладен, освен дето има и да си отмъщава. Така че да, Сайлъс, да поздравим сестричката ми, че е обрекла някое нещастно, глупаво момиче на смърт!

Сайлъс не отговаря и аз не знам какво си мисли.

— Хайде. На лов. Веднага — командва Скарлет.

— Сега няма да го намериш, Скарлет. След битка като тази, на която го подложи Роузи, ще трябва да си почине. Ако питаш мен, бих казал, че ще тръгне утре сутринта — съобщава делово Сайлъс.

Скарлет премисля. Не й се ще да признае, че е прав, но винаги се е съобразявала с неговата преценка, когато става дума за лов. Вярва му, както никога не е вярвала на мен.

— И все пак убих един, Скарлет — мънкам с половин уста. — И то сама.

Лицето на Скарлет все още е напрегнато, но тя леко ми кимва. Приемам го като поздравление и трябва да призная, че за момента съм напълно удовлетворена дори от това.

— Тогава тръгваме утре сутрин — обръща се тя по-скоро към Сайлъс, отколкото към мен. — На зазоряване. Макар че как, по дяволите, ще ловуваме? Фенрисът вече познава Роузи, а моето лице не става за през деня. Нямаме примамка, освен ако не смяташ, че ти ще изглеждаш апетитен в рокля, Сайлъс.

— Първо — подхваща Сайлъс, — аз изглеждам чудесно в рокля. — Той се обръща, за да се подпре на вратата на банята, явно забравил, че аз все още съм по хавлия. Когато ме вижда, извръща очи и леко се изчервява. — И второ — продължава напрегнато, — ти си подмамила безброй фенриси, Скарлет. Утре е Ябълковият фестивал. Идеален момент за вълка да търси плячка, да не говорим пък колко момичета ще носят червено. Ще отидем там.

Скарлет кимва сухо. Известно време никой не помръдва и само водата продължава да се стича по гърба ми и да капе по пода на банята. Накрая Скарлет ми хвърля още един студен поглед, завърта се и се оттегля буреносно по коридора.

— Съжалявам, че ти докарах неприятности — прошепва виновно Сайлъс. Гласът му е единственият звук, освен потрепването на капките по плочките. — Притесних се, като видях как побягна, и после си дадох сметка, че това вероятно е бил първият ти самостоятелен лов…

Поклащам глава.

— Все някога трябваше да й кажа.

— Обаче — заявява той, все още отвърнал възпитано очи — мисля, че се справи чудесно.

— Благодаря, Сайлъс.

Погледът му най-сетне среща моя и той го задържа върху лицето ми. Загръщам малко по-плътно хавлията.

— Моля. И съжалявам, че нахълтах така. Не съм… видял нищо, честна дума.

— Няма страшно — подсмихвам се.

Погледите ни остават сключени и малката баня сякаш ни притиска. Прехапвам устна, изпитвам нещо като притеснение и очакване, а Сайлъс се навежда към мен, все едно да затвори пролуката помежду ни.

Но изведнъж прочиства гърло и поглежда надолу.

— Ами в такъв случай… предполагам, ще се видим утре? — казва бързо.

— А, да, разбира се — отговарям и се отърсвам от вцепенението си. — Приятно прекарване на срещата.

— Вярно, Джейсън… Май закъснявам, но ще почака.

Гласът на Сайлъс е леко напрегнат. Той остава още секунда, след това се обръща и си тръгва, затваря внимателно вратата след себе си. Чувам го как въздиша, преди да тръгне надолу по стълбите.

Аз се отпускам на ръба на ваната, заравям пръсти в мократа си коса. Срамът отново ме облива като вълна, изпълва вените ми с безмълвни писъци, облекчавани само от лекото пърхане в сърцето ми, останало след Сайлъс.