Джаксън Пиърс
Червените шапчици (10)

Глава 8
Роузи

— Няма как да знаем дали са били същите фенриси, които си видяла в парка, Скарлет. Това е голям град, господ знае колко глутници бродят в него — повтарям сигурно за милионен път.

Още когато Скарлет нахлу в апартамента в два през нощта и захвърли брадвичката си на пода с такъв трясък, че наркоманът през два-три етажа изрева гневно, разбрах, че нещо не е наред.

Сайлъс си разтрива врата, мята злобни погледи към дивана и кима. За щастие, когато се прибра снощи, бях твърде уморена, за да му обърна внимание, но все пак успях да го зърна тъкмо когато си сваляше фланелката на лунната светлина. Гледката се запечата в съзнанието ми и трябва да призная, че не беше никак неприятна.

Хайде, Роузи, събери си ума.

— Те са, знам, че са те. Сякаш някой нарочно иска да ме накаже. — Скарлет удря с вестника по изрисуваната с графити маса.

„Три момичета убити. Зловещата поредица продължава“, гласи крещящото заглавие.

— Не бъди глупава — казва Сайлъс с тон, който само той може да си позволи пред сестра ми. — Тук просто имат повече възможности за плячка. Преди ти беше единствената стръв на километри наоколо, а тук постоянно са като на шведска маса.

— Дойдохме да изтребим колкото се може повече зверове, а аз не съм в състояние да примамя дори един-единствен вълк! Какво трябва да предприема? — сопва му се тя.

Душевадеца й изсъсква, задето го е събудила.

— Да бъдеш десертът? — свива рамене Сайлъс.

— Не ставам — отсича Скарлет. Тя въздиша и стяга косата си с ластик, захлупва лицето си в дланите и застива, сякаш води тежка вътрешна битка. Накрая поглежда към мен. — Ти ще си десертът, Роузи.

— Какво? — подскачам аз.

Не само че е необичайно за Скарлет да предложи аз да върша нещо толкова опасно, но и ако съм единствената примамка, това би означавало, че няма да имам право на нито една грешка. Не искам дори да си помисля как ще реагира сестра ми, ако изпусна още един фенрис.

— Така трябва — пояснява делово тя. — Няма защо да се заблуждаваме, Роузи, ти ще си много по-апетитна, отколкото аз бих могла да бъда. Не мога да се състезавам с пеперудките — и като вижда озадачените ни погледи, тя махва с ръка към прозореца. — Момичетата, онези момичета с русите коси и блестулките по дрехите. Аз не мога да се меря с тях, но ти, Роузи… ти можеш. Ти си единственото, което имаме. Само момиче винаги е по-лесна плячка, отколкото две. Ние ще се крием, ще ги причакваме да те доближат и тогава ще ги нападаме. — Думите й са тихи, но категорични, сякаш е водила дълга борба със себе си, докато решението назрее в нея.

— А защо мислиш, че това ще ми допадне? — питам кисело аз и сядам на дивана, послужил за легло на Сайлъс и за щастие вече е застлан с чист чаршаф. — Значи идеята ти е да ходя без ножове, без никаква защита?

Скарлет прехапва устна.

— Така ще изглеждаш по… ще си по-успешна примамка. Аз не мога да го направя, налага се да бъдеш ти. Няма да допусна да ти се случи нищо лошо, Роузи — добавя ненужно тя.

— Разбира се — отвръщам бързо, обзета от съкрушително чувство на вина. — Разбира се, Скарлет. Ще направя всичко, което трябва. Това е мое задължение — добавям и виждам как насреща ми Сайлъс вдига с любопитство вежди.

Скарлет се изправя и с въздишка се запътва към вратата, която води към терасата на покрива. Вече се бях качвала там, но се върнах веднага обратно — това бе само някаква площадка от дъски и шперплат, скована на две на три върху стрехата. На нея обаче сигурно ще й хареса за наблюдателница. Тя затваря след себе си, но вратата бавно се открехва отново и ние чуваме предпазливите й стъпки и тихи ругатни, докато се качва по разнебитените стълби.

Отвън църковната камбана удря веднъж; тя бие на кръгъл час, но отбелязва и всеки четвърт час, което още повече пречи на съня.

— Значи аз ще съм десертът — казвам начумерено и ставам да прибера остатъците от закуската.

— Хайде да отидем да си вземем кафе, ще се поразсееш — отвръща Сайлъс успокоително, като вижда как си го изкарвам на плика с хляб, завързвайки яростно отвора му на възел.

— Не обичам кафе — муся се, без да го поглеждам.

Той протяга ръце и ги полага върху моите. По кожата ми полазват мравки. Той продължава нежно, без да откъсва очи от лицето ми:

— Тогава ще ти вземем мляко с какао. Но нека излезем оттук, преди да си направила хляба на пихтия.

Въздишам и го поглеждам. Странно как може да се превръща от „просто Сайлъс“ в Сайлъс само за секунди. Оставям хляба и го следвам навън, а мрачното настроение и пърхащото чувство се борят в мен за надмощие.

Закусвалнята, в която ме води, е само на няколко преки; позанемарено, но традиционно изглеждащо място с черно-бели плочки и червени неонови надписи, гласящи неща като „Ябълков пай!“ и „Хрупкави картофени крокети!“. Сядаме в едно от сепаретата, сервитьорката с няколко липсващи зъба ни се усмихва и пита какво ще обичаме.

— Само чаша кафе за мен. За теб, Роузи?

— Мляко с какао — поглеждам го ехидно.

Сайлъс се смее, сервитьорката се оттегля. После тишина. Той подрежда солничките и пиперничките по масата, а аз се правя, че чета листовката, в която се разказва историята на закусвалнята. Чудничко.

— Е — подхвърлям малко по-шумно, отколкото съм очаквала, — май не успя да прекараш много време у вас? Едва се върна от Калифорния и сега се насади тук с нас двете.

Моят глас ли трепери така? Да, мисля, че е моят.

— Не бих казал чак, че съм се насадил — казва той с усмивка, която си е направо ослепителна. — Но иначе си права, имам нужда от малко ваканция. Повечето време в Сан Франциско хем тичах по задачи за чичо Джейкъб, хем се чувствах виновен, че съм ви оставил със Скарлет сам-самички в Елисън. Не съм имал ваканции от… май от седмия си рожден ден. Тогава татко ни заведе всички на усамотено крайбрежно място в Северна Каролина за цял месец.

— Страхотно — казвам с лека завист: аз никога не съм прекарвала истинска ваканция.

— Отначало да — засмива се Сайлъс. — Но като казвам усамотено, имам предвид наистина усамотен. Повярвай, ако нямаш друго забавление, освен седемте си братя и сестри, след първата седмица започва да ти втръсва.

— Напълно те разбирам — казвам с усмивка.

— Макар сега да си давам сметка — допълва Сайлъс, като поглежда през прозореца, — че ми липсват повече, отколкото съм очаквал. Има голяма разлика между това да не се виждам с тях заради разстоянията и да не се виждам с тях, защото ме мразят.

— Просто са разочаровани — казвам аз. — С времето ще им мине.

— Да, знам. Причината е, че те помнят татко такъв, какъвто беше навремето. Пълен с живот и енергия, човек, който си приказва с дървесните духове, и тъй нататък. Мислят си, че съм приел къщата от здрав човек. А аз не си позволявам да им кажа, че той всъщност ми я прехвърли, защото мен последен забрави. Отначало забрави всички тях, а после… и мен. — Сайлъс въздъхва и завърта салфетката върху масата.

— Всъщност той все едно… все едно вече го няма, а? — питам деликатно и слагам ръка върху неговата, за да остави на мира салфетката.

Погледите ни се срещат и внезапно си давам сметка, че се докосваме. Дръпвам си ръката, но той се усмихва и отговаря:

— Общо взето, да. Той само прилича на баща ми и има някои негови спомени от далечното минало. Не че братята и сестрите ми не ги е грижа, но са прекалено заети със своя си живот. Докато Джейкъб и аз… може би не сме чак толкова заети като тях.

— Толкова по-добре — казвам и се боря с желанието да сложа отново ръката си до неговата. Какво ми има, защо изобщо я дръпнах? — В смисъл: какво щеше да стане, ако беше продължил в колеж като останалите си съученици от гимназията? Кой щеше да се грижи за баща ти тогава? Разбира се — добавям веднага, — ние със Скарлет нямаше да го изоставим, но… не би било същото.

— Права си — отвръща Сайлъс, — животът ми щеше да е много по-различен, ако бях станал дървосекач като братята си или бях влязъл в колеж заедно с приятелите си. — Умълчава се за миг. — За мое щастие успях да избегна тези клопки и ето, сега се занимавам с лов на вълци.

— За щастие и на двама ни — отбелязвам с усмивка.

Сервитьорката се появява отново и слага пред нас кана с кафе, която има вид, сякаш е извадена от нашия мръсен апартамент. Поне чашата, в която е моето мляко с какао, изглежда поизплакната. Сайлъс си налива кафе, изсипва в него няколко пакетчета захар и променя темата:

— Между другото, видя ли Центъра по изкуствата?

— Не, къде?

— Преди малко минахме покрай него, точно до супермаркета. Казах ти за него, докато пътувахме насам. Просто влизаш вътре и се записваш. Имат най-различни курсове. Сигурно ще ползваш и отстъпка за ученици.

— Но аз не съм ученичка…

— Достатъчно млада си, за да предположат…

— … а и откъде ще намирам време да ходя на курсове по танци, след като сега ще бъда десерт?

— Вече започвам да съжалявам, че използвах тази метафора — ухилва се Сайлъс. — А и нека ти обясня нещо, Роузи. — Той отпива от кафето си и слепва устни, докато подбира думите. — Аз произхождам от много, много, много поколения дървосекачи. Всичките ми братя са адски талантливи. Всеки от тях си е построил сам стаята. За Бога, та Лукас дори си издяла цяла дървена вана в спалнята, с дървени маймуни, които наливат вода в нея.

— Маймуни?

— Не питай. Както и да е, аз също разбирам от занаята. Знам как да се оправям в гората, въртя брадвата по-добре от повечето хора, мога да накарам дърво да се хване там, където нищо друго не вирее, да се храня с горски плодове, да убивам всякакъв дивеч, знам за фенрисите още отпреди да съм проходил. Аз съм горски човек откъдето и да ме погледнеш. Но това не означава, че трябва да живея по този начин, както и че ти си добра в лова не означава да живееш живота на ловец. Ето защо може би ще ти бъде от полза да се откъсваш за по няколко часа от рутината, за да прецениш дали наистина това е за теб, или не.

Поклащам глава, смутена, че той изобщо допуска подобна възможност.

— Не мога просто така да спра, Сайлъс. Добре, да кажем, че взема няколко урока, и какво ще стане, ако реша, че мразя лова и искам да се откажа? Това не значи, че ще мога да си го позволя. Аз дължа живота си на Скарлет и ако тя иска да й се отплатя, ловувайки рамо до рамо с нея, така да бъде. Тя няма да го понесе, ако разбере, че се отказвам.

— Роузи — казва тихо Сайлъс. — Аз не те карам да зарежеш сестра си и да станеш професионална балерина.

Облягам се назад и скръствам ръце на гърдите си. Наблюдавам хората, които минават покрай огромната стъклена витрина. Наивници, ги нарича понякога Скарлет. Хора, които нямат представа какво вършим, каква цена плащаме за тях, каква цена е платила сестра ми за мен. Но дали наистина е възможно да правя и нещо друго?

Поглеждам пак към Сайлъс, който сипва още захар в кафето си.

— Добре. Съгласна съм. Един курс, но само защото може повече да нямам този шанс, когато се върнем в Елисън. И ако обещаеш да не казваш на Скарлет.

— Само ако ми позволиш аз да го платя — парира той.

— Сайлъс! — казвам заплашително.

Той свива рамене.

— Вие с Лет нямате пукната пара. А освен това, ако ти плащаш, тя ще забележи, че липсват пари.

— Добре — казвам небрежно.

— Супер! Да вървим да те запишем — той става и пуска на масата няколко смачкани долара.

Аз седя с увиснало чене:

— Сега ли?

— Защо да не е сега? Явно съм възприел операцията „Роузи се пробва в живота“ като лична мисия. Почти същото като „Сайлъс се пробва в живота“, така че не мога да остана безразличен.

Той протяга ръка към мен и аз, без да мисля, я поемам. Сърцето ми се разтуптява и ми се иска да го прегърна.

Боже, къде ми е умът? Издърпвам си ръката и се усмихвам смутено. Сайлъс също ми отвръща с почти овчедушна усмивка. Дали и той изпитва това замайващо усещане?

Връщаме се по обратния път и стигаме до въпросния център. Не е чудно, че съм го пропуснала на идване, представлява най-обикновен вход между кафене „Старбъкс“ и магазин от верига за евтини стоки тип „всичко по долар“. Сайлъс ми подава трийсет долара и остава да чака отвън, аз влизам във фоайето, което мирише натрапчиво на ароматизатор.

Не е редно. Аз съм ловец. Не бива да пилея пари за никакви курсове. Така се измъквам от отговорността към други момичета, момичета, които не подозират за съществуването на фенрисите. Заставам пред таблото, където са изброени предлаганите курсове, наистина има за всекиго по нещо. Икебана, танци, френски език, оригами, фъншуй… Почти се олюлявам от емоционалното напрежение.

Мога да избера което си поискам. Стомахът ми се свива от радостна възбуда.

Осъзнай се, Роузи. Избери нещо просто и не забравяй, че то няма да замени лова. Ловът е твоята отговорност, а това е само за забавление.

— Така, поредицата е от три курса по ваш избор. Започват от вторник и продължителността е четири седмици, после има една седмица почивка по ученическата тарифа дължите двайсет и осем долара — казва слабичката служителка и както чука по клавиатурата на компютъра си, ми пъха в ръката графика.

Подавам й парите. Скарлет ще побеснее…

— Това е членската ви карта, носете я със себе си.

Кимам и взимам картата. Тя ме поглежда изпитателно. Тръгвам си.

— Майчице — казвам, когато излизам навън.

Сайлъс се усмихва радостно.

— Направо те окрилява да се разкараш от дърварската… прощавай, от ловджийската глутница, нали?

Да. Да, така е. Но после те гложди чувството за вина.

— Сестра ми направо ще превърти. Разбираш ли, че умират хора? Че вълците може да разкъсат някого, докато съм тук…

— Стига, Роузи. Ти не си я зарязала. Просто си се записала за няколко урока. — Той ме побутва приятелски, но дори от лекия му допир пак ме пронизват тръпки през гръбнака.

Изгарям от желание да го хвана под ръка и с усилие се сдържам да не го направя.