Джаксън Пиърс
Червените шапчици (28)

Глава 26
Роузи

Писъците й ме карат да скоча, макар да знам, че не мога да й помогна.

Момиче е, възрастта му трудно бих определила от риданията и молбите. Тя изпищява отново и аз се хвърлям върху металната врата, давейки се от ужас.

— Моля ви, моля ви, ще направя каквото поискате. Няма да кажа на никого какви сте, обещавам — умолява ги тя, а думите й почти не се разбират заради плача.

Чувам познатото пращене и пукот: вълците се преобразяват. Представям си ужасните гримаси на неестествено големите им усти.

— Моля ви — хлипа тя.

Когато я нападат, започвам да пищя до прегракване, за да не чувам звуците, с които я разкъсват.

Беше лято и ръцете пустите ни бяха постоянно изцапани и лепкави от ядене на сладоледени близалки и къпини. Във въздуха се носеше остър мирис от клопките за листоядни бръмбари^[1]. Старият Рейнолдс поръси с бензин въглищата върху скарата и после ги запали, за да пече голям куп месо за хамбургери. Ома Марч метна карирана покривка върху масата, която братята Рейнолдс лично бяха изработили, и продължи да снове между двора и кухнята, носейки купите със салата и нарязаните праскови.

— Пак ти гониш — викна победоносно Сайлъс и ме бутна на тревата.

Аз се разкиснах, станах и хукнах подир него, братята му и Скарлет. Това беше някаква разновидност на гоненицата, при която най-вече се събаряхме взаимно на земята.

— По-бързо, Роузи, трябва да тичаш по-бързо! — викна ми Скарлет.

Аз бях най-малката и поради това най-бавната от всички.

Скоро започнах да се дразня, че не мога да хвана никого. Братята на Сайлъс претичваха край мен и ми протягаха ръце само за да ги дръпнат изпод носа ми, когато се хвърля да ги хвана, и да ме съборят пак на тревата. Накрая и това им омръзна и вече само чакаха да стигна на сантиметри от тях, за да отскочат встрани като скакалци с дългите си крака. Тогава се насочих към сестра си. Знаех как играе тази игра и можех да предугадя движенията й.

Затичах се след нея, дългите ни черни коси се развяваха еднакво, сякаш сме едно и също момиче на различна възраст.

Тя беше по-бърза от мен, но точно когато вече щях да се предам и да се разцивря, тя най-сетне се строполи артистично на земята и аз я пипнах по рамото.

— Браво, Роузи! — викна тя, а аз със сетни сили се дотътрих до пейката при масата за пикник, която ни служеше за „къща“, за да си поема дъх.

Старият Рейнолдс ме погледна с усмивка и пръсна още малко бензин върху въглените, които се разпалиха, изригвайки спираловиден черен дим към лазурносиньото небе.

Събуждам се толкова внезапно, че почти се стряскам, когато наместо зелена трева и синьо небе виждам заобикалящия ме мрак. Поклащам глава и пулсиращата болка ме пронизва отново, но стисвам устни, за да не издам нито звук — все пак отвън продължава да се чува сумтящото сънно дишане на фенрисите. Колко ли време ще мине, преди да се поддадат на глада си и да нахълтат, за да ме разкъсат? Сигурна съм, че ме подушват през металната врата и ако дори един отстъпи на изкушението, цялата глутница веднага ще го последва. Вратата, заключена или не, няма да ме опази от всички тези зверове, които видях отвън.

Свивам колене до гърдите си, подпирам чело върху ръцете си и си мисля за Сайлъс. Какво ли прави той? Къде ли мисли, че съм отишла? Може би е решил, че просто съм го зарязала и съм тръгнала да търся Скарлет? Надявам се, че не, защото не бих могла да го направя. Вдишвам бавно и се опитвам да си представя, че съм с него, че ръцете му ме прегръщат, че мога да усетя как дъхът му гали шията ми, а леко наболата му брада ме гъделичка по бузата. Но е трудно да си представя каквото и да било в тази воняща дупка и очите ми започват да парят. Така и нямах възможност дори да му кажа, че го обичам…

Не. Мисли, Роузи, мисли. Скарлет нямаше да плаче на твое място, а щеше да намери изход. Спри да мислиш за Сайлъс, за оригами и за отбиването ви в закусвални. Мисли как да избягаш. Затварям отново очи, но вместо да търся блян, който да ме отнесе надалеч, се съсредоточавам върху една личност. Сестра ми, другата половина от моето сърце. Тя е единственият човек, когото познавам, който може безпогрешно да намери път през заключена врата и гладна глутница от фенриси.

Мисли като Скарлет. Намествам се в нейното съзнание, докато почти започвам да усещам белезите й по кожата си, прилива на енергия, който я обзема по време на лов. Начина, по който се е чувствала, когато фенрисът я нападна. Начина, по който се е чувствала, когато мама ни напусна за последен път. Начина, по който се чувства, когато ловува. Аз съм Скарлет. Аз съм уверена, аз съм способна и няма да чакам да ме спасяват дървосекачи или ловци. Ще избягам.

Концентрирам се върху нейните вкусове, докато закопнявам за пиле гун бао — макар че тук може да играе роля и собственият ми глад, тъй като не съм яла вече не помня откога. Усещането по изгрев-слънце, за което ми е разказвала, когато къщата е обляна в синя светлина, потънала в спокойствие и тишина. Философията… тук ми е малко по-трудно, тъй като никога не съм я харесвала колкото нея. По-точно имаше една история, която тя ми разказваше всеки път, когато поставях под съмнение лова, историята на Ома Марч за децата в пещерата, които излезли и видели слънцето. Как светлината отначало ги заслепила, но после те се научили да я приемат, защото разбрали, че тя е истината. Точно както ние със Скарлет трябваше да възприемем съществуването на фенрисите, когато разбрахме, че са истински, а не сенки по пещерните стени.

Скарлет обичаше тази приказка и твърдеше, че останалият свят живее в пещера и възприема сенките като истина. Само хората, които знаят за фенрисите, са в състояние да видят нещата такива, каквито са. А има и такива като г-н Кълър, които виждат светлината, но предпочитат да вярват в сенките, да вярват, че синовете им са просто умопомрачени, а не чудовища. Самата аз, честно казано, не помня някога да не съм знаела за фенрисите. Скарлет помни времето отпреди нападението, но за мен то се губи в мъгла, спомените ми са по-скоро плод на нейните носталгични разкази, отколкото на моята действителна памет.

А може би съм нейната противоположност. Може би вълците са моите сенки, а искам да повярвам, че те са част от мен, център на моето съществуване, както е за Скарлет. Но сега, когато вече съм видяла своята светлина и знам какво означава да си нормално момиче, какво е усещането да си целувана, да си обичана — как бих могла да се върна обратно при сенките?

Отварям очи и се сепвам. Разбира се. Планът започва постепенно да се оформя в съзнанието ми, по-скоро е като лек прилив, отколкото като заливаща ме вълна. Аз съм уверена, аз съм способна и няма да чакам да ме спасяват дървосекачи или ловци. Ще избягам.