Джаксън Пиърс
Червените шапчици (25)

Глава 23
Скарлет

По-бързо, по-бързо, трябва да тичам по-бързо. Залитам, докато взема завоите, краката ми тежат като олово. Едва успявам да мисля за посоката. Трябваше да взема метрото, но изобщо не ми мина през ума в обзелата ме сляпа паника. Може вече да съм закъсняла. Според думите на фенриса не им оставаше много време да го преобразят, а оттогава минаха дни. Ами ако губи душата си сега, точно в този момент? Потенциалния е бил под носа ми, през цялото време пред очите ми! Потенциалния. Сайлъс. Потенциалния е мой приятел.

Или е бил мой приятел. Може вече да не е — след случилото се между него и Роузи. Не знам какви сме сега, но нещо ме тласка напред. Гърдите ме болят, би трябвало да се спра, аз сякаш дишам огън, а не кислород. Най-сетне започват да се появяват познати улици. Потта се стича в окото ми на всеки няколко крачки и ме заслепява, а мократа риза е залепнала за тялото ми. Вече съм близо, остава само още една пряка. Господи, а той дори не знае. Няма представа, че може да стане чудовище.

Пробивам си път през скупчените дрипльовци на ъгъла, влизам във входа и тичам нагоре по стълбите, крещя името на Сайлъс с малкото сила, останала в дробовете ми. Няколко врати се отварят и от тях надничат навъсени хора, но аз не им обръщам внимание. Нямам ключ от жилището. Моля те, бъди тук. Вземам последните няколко стъпала и блъсвам с рамо вратата. За късмет тя поддава с лекота, отваря се и се удря с трясък в стената отзад.

— Сайлъс! — провиквам се в апартамента.

Никакъв отговор. Втурвам се вътре, поемам си на пресекулки въздух в отчаян опит да възстановя дишането си, а паниката ми нараства. Няма го, отвели са го. А Роузи? Къде е Роузи…

— Лет?

Обръщам се и виждам Сайлъс отвън на площадката. Той забелязва разбитата врата и обръща въпросителен поглед към мен.

— Добре ли си? Боже, къде ли не те търсихме…

— Покажи ми китките си — нареждам му аз.

Посягам към брадвичката си, а сърцето ми се сковава от страх.

— Но защо…

— Покажи ги веднага! — крясвам.

Той се поколебава, после обръща двете си ръце. На китките му няма нищо. Аз кимам и придърпвам лицето му към себе си, взирам се в очите му. Те са сиво-сини, нито помен от жълто. Въздъхвам с облекчение. Не се е променил. Засега.

— Лет, плашиш ме — казва предпазливо Сайлъс. — Какво става?

Аз прекосявам бавно стаята и сядам безсилно на масата, подпирам челото си с длани. Сайлъс се приближава до мен и слага ръка на рамото ми.

— Лет? — казва тихо.

— Ти си бил — вдигам глава към него, едва дишам. — През цялото време си бил ти, Сайлъс.

— Какво съм бил? — пита той.

— Потенциалния. Ти си Потенциалния.

Сайлъс не помръдва, дори не мигва. Аз преглъщам и кимам да потвърдя думите си.

— Не е възможно — казва той. — Имам петима братя и три сестри. Аз съм деветото дете.

— Не. Днес говорих с баща ти — поклащам горчиво глава, припомняйки си окаяното състояние на стария Рейнолдс. — Той ме взе за твоята майка и ми разказа всякакви неща. Каза ми за… чичо ти Джейкъб. Той не ти е чичо, а е първият син на баща ти. Двамата със Силия не са имали брак, когато се е родил, затова са го дали на баба ти и дядо ти да го отгледат. Така че ти си десетото дете и седмият им син.

— Но тогава аз… Не, Лет, трябва да имаш някаква грешка. — Гласът му трепери, а лицето му е добило бледозеленикавия оттенък на цветовете на магнолията.

— Сайлъс, чуй ме — казвам меко. — Няма съмнение, че си ти. Миналия месец навърши двайсет и една. Седмият син на седмия син си. Ти си Потенциалния. — Хващам ръката му, понеже не знам какво друго да направя.

Какво да му кажа, за да го успокоя?

Когато накрая проговаря, гласът му е далечен, сякаш не говори на мен.

— Те не са ми казали нищо. Защо не са ми казали?

— Мисля, че не са искали да те тревожат. Затова са се стараели да те отвеждат някъде на всеки твой седми рожден ден.

— Да, плажът. Но тогава… О, боже — поглежда ме в очите, после се взира в белезите ми един по един. — Лет, това означава, че аз съм бил причината да дойдат в Елисън. Аз съм причината ти да…

— Да — прошепвам в отговор. — Трябвало е да напуснеш града в същия ден, когато дойде вълкът. Баща ти е знаел, че ако се движиш, вълците няма да успеят да те усетят и да те проследят. Те дори не са знаели как изглеждаш, защото никога по-рано не са те виждали. До онази вечер пред залата за боулинг. Тогава допуснахме да те видят, да разберат кой си и да се измъкнат живи.

Сайлъс ме хваща с другата ръка и лицето му изведнъж става умолително като на уплашено малко момче.

— Лет, какво да правя сега? — пита той. — Ако те… ако дойдат за мен, ще дойдат и при всички онези, които обичам, при Роузи, при теб… — млъква и вероятно осъзнава с известно облекчение, че останалите му роднини са извън опасност — поне докато продължават да не му говорят.

Сайлъс се отпуска на стола до мен. Сега си давам сметка колко лесно ми се е струвало да използваме Потенциалния като стръв, преди да разбера, че това е той. Изглеждаше ми лесно да привличаме фенрисите и да ги убиваме… да си призная, донякъде и сега си го мисля. Но и се питам колко ще е тънка за него границата между това да примамва зверовете и да се превърне в един от тях. Той никога по-рано не е играл такава роля, за разлика от Роузи и мен…

Въздишам. Да въртиш дупе и да мяташ коси не е същото като да рискуваш душата си.

— Ще измислим нещо, Сайлъс. Къде е сестра ми?

— Аз… о, боже, ако се преобразя, аз ще я желая. Ще искам да я… — той отпуска глава на рамото ми, диша тежко и учестено, сякаш ще припадне.

Аз го галя по косата, както галя Роузи — по начина, който според нейните думи я успокоява.

— Сайлъс, къде е тя? — питам отново, повдигам главата му.

Той примигва и като че ли си възвръща донякъде здравия разум.

— Сигурно е излязла да те търси. Може да е до супермаркета.

За част от секундата ми идва да му се разкрещя. Как може да не знае къде е Роузи? Не му ли минава през ума, че тя се нуждае от защита? Но някак потискам импулса.

— Да вървим — казва той. — Трябва да я намерим, да се заключим тук вътре и да съставим план…

— Ти няма да ходиш никъде, Сайлъс — прекъсвам го твърдо. — Едно-единствено ухапване, само толкова ти трябва.

— Не — отвръща той, тръсва глава и скача. — Трябва да вървя. Не мога да я оставя ей така…

— Ако успеем да изчакаме още малко, вече няма да си им нужен. Лунната фаза приключва утре. Бихме могли дори да ги подмамим извън града — просто ще се качим в колата и ще караме, докато времето ти като Потенциален изтече…

— Аз я обичам! — крясва той и стоварва длани върху масата. — Ти знаеш, че я обичам, Лет. И ти е ясно, че не е възможно просто да чакам.

Всъщност не ми е ясно. Не знам какво е да си влюбен. Но не мога да отрека огъня в очите на Сайлъс, решително издадената му челюст и факта, че няма как да го удържа да не тръгне да я търси.

— Добре тогава — кимвам. — Но си вземи оръжията.

Сайлъс се обръща, грабва от кухненския плот ножовете и брадвата си и ги препасва. Притваряме що-годе разбитата врата и излизаме. Докато тичаме към супермаркета, постоянно се озъртам наоколо. Едно-единствено ухапване. Само толкова е нужно. Един фенрис, който да му се нахвърли, да гризне леко Сайлъс и да открадне душата му. Неволно потрепервам.

— Няма я тук — казва той още щом нахълтваме в магазина.

Притичваме покрай рафтовете, но виждаме само неколцина скучаещи клиенти.

— Къде може да е? — питам обезпокоено, когато излизаме навън през плъзгащите се врати.

— Нямам представа — отвръща той и разрошва нервно косата си.

Някакъв минувач в костюм се отърква в него. И двамата отскачаме назад, аз само дето не изваждам брадвичката. Но не, той е обикновен човек, тръгнал по работа. Споглеждаме се неловко.

— Мисли, Сайлъс. Възможно ли е да е отишла пак на онова място, където ходеше на уроци? — за миг ме жегва мисълта, че Сайлъс знае повече за навиците на Роузи, отколкото аз. Той поклаща глава. — Или в библиотеката? А може би е най-добре да се върнем вкъщи и да чакаме, докато…

— Не. Не мога да седя и да чакам… Трябва да я намерим. — Сайлъс престъпва неспокойно, лицето му лъщи изпотено на обедното слънце.

— Да вървим тогава — казвам аз. — Да проверим в парка. Може да е отишла да ловува.

— Да. Сигурно е там — отвръща той с пресилена увереност.

Двамата вървим мълчаливо по централната алея на парка Пиедмонт. Няма нищо, нито следа от нея; усещам как с всяка крачка самообладанието ме напуска. Тя е добре. Тревожиш се излишно. Тя е добре. Стигаме до заобиколения с цветя фонтан насред парка.

— Това не е ли…

Сайлъс не довършва. Той сочи с ръка, очите му ще изхвръкнат, челюстта му е като скована. По пътеката са разпилени хранителни продукти. От скъсана пазарска торбичка се стичат жълтъци, бутилка с мляко прокисва на слънцето. Затичваме се натам.

— Скарлет… — проговаря той с накъсан глас.

После кляка и прокарва длан над разпилените опаковки, сякаш се притеснява да не наруши спокойствието им.

— Не — казвам рязко аз. — Не… Аз трябваше да я пазя… — въртя око наоколо, търсейки отчаяно някакъв знак, че сестра ми е добре.

Всеки момент ще я видим да тича по алеята към нас.

— Лет — казва тихо Сайлъс с глас на човек, претърпял поражение.

Той отива до фонтана и вдига нещо от бордюра около водната площ. Взима го и бавно се връща при мен. Когато отваря шепа, изведнъж ми се свива сърцето.

Това е кичур от косата на сестра ми, вързан с ивица от червената й наметка. Под плата е втъкната красиво изписана бележка. Сайлъс я изважда и я разгъва. Надписът гласи:

„11 часа утре вечер, станция Сътън. Нея срещу теб.“