Джаксън Пиърс
Червените шапчици (3)

Глава 1
Скарлет Марч

Той ме следва.

Крайно време беше. Трябваше да мина пет пъти покрай старата железопътна гара, преди да долови аромата на парфюма ми. Преструвам се, че не чувам приглушения звук от стъпки в мрака зад себе си, и загръщам по-плътно рамене с пурпурната си наметка. Потрепервам престорено, когато полъх на вятъра се втурва през лъскавата ми коса. Точно така… хайде, давай. Помисли колко силно искаш да ме разкъсаш. Представи си колко ще е вкусно сърцето ми.

Поспирам на ъгъла, първо, за да се уверя, че моят преследвач е все още зад мен, а също така и за да се престоря на объркана и уплашена. Нищо не разпалва така кръвта им, както изгубено младо момиче в опасен квартал на града. Мокрият паваж блести от уличните лампи, а аз избягвам светлината, доколкото мога. Ефектът напълно ще се провали, ако види грапавия, назъбен белег там, където би трябвало да е дясното ми око. Превръзката покрива част от него, но не може да го скрие целия. За щастие вълците обикновено са прекалено концентрирани върху червената наметка, за да ги е грижа за друго.

Правя рязък завой и поемам по тясна уличка. Преследвачът ми тръгва след мен. Тази част на града вони на вкиснала бира от ресторантите, които след залез се превръщат в барове, но аз съм почти сигурна, че човекът по петите ми е в състояние да различи мириса на парфюма ми през алкохолните изпарения. Ако може да се нарече човек. Щом станат чудовища, те постепенно губят човешката си същност. Тръгвам по-бързо. Това беше един от първите трикове, които научих. Бягай от животното и то ще те преследва.

Пръстите ми се плъзгат по излъсканата дръжка на брадвичката, която виси на кръста ми, скрита в гънките на наметката. Наметката служи за няколко цели: цветът на страстта, секса и похотта е магнетичен за вълците, а самата дреха крие оръжието за тяхната смърт. И може би най-важното, да я нося ми изглежда правилно, сякаш съм облякла униформа, която ме превръща в нещо повече от уплашено сираче.

— Госпожице! — подвиква преследвачът ми точно когато стигам другия край на уличката.

Падна ми.

Аз ахвам и се обръщам, внимавам червената качулка да не се смъкне от главата ми.

— Уплашихте ме — казвам и се хващам за сърцето, единствената част от тялото ми, останала недокосната от челюстите на фенриса^[1].

Ръцете ми са с белези, също както и лицето, но те са толкова малки, че разчитам в пристъпа си на глад той да не ги забележи. Лесно е да прикова вниманието на вълка към косата ми, дългите крака, стройното тяло, но криенето на белезите ми коства доста време и практика.

— Моля за извинение — казва той и се появява от уличката.

Изглежда нормален. Симпатичен дори — тъмнокестенява коса, квадратна челюст с леко набола брада, същинска футболна звезда от колежа. Носи светлосиня фланелка и дънки. Ако не знаех какъв е, можех да си помисля, че току-що излиза от някой от баровете. Естествено, това е част от илюзията. Трудно е да подмамваш млади момичета към гибел, ако имаш вид на психопат. Трябва да изглеждаш любезен, чист, спретнат. Покажи им се с хубава коса и модерни дрехи — и повечето момичета няма да се загледат, та да забележат, че зъбите ти са остри като на куче, или да осъзнаят, че онова, което свети в очите ти, е глад.

Той се оглежда наоколо. По ъглите на две-три преки от нас висят неколцина подозрителни типове, дребни мошеници и несъстояли се гангстери, пушат и си подвикват. Това не е добре — той не иска да ме убие на място, където може да го видят, а аз не искам да го нападна на място, където може да ми попречат. И вълците, и аз предпочитаме да дебнем жертвите си под прикритието на тъмнината, ако е възможно. Обаче винаги бих предпочела да убия вълк посред бял ден пред възможността да го оставя да се измъкне жив.

Той прави крачка към мен. Изглежда не по-възрастен от мен, най-много на двайсет и две, макар че, щом се променят, те повече не остаряват, така че е трудно да се каже със сигурност. Преобразят ли се веднъж, те са вечни — освен, разбира се, ако някой ги убие. Той се усмихва, белите му зъби проблясват в нощта. Нормално момиче би усетило привличане. Би изпитало желание да го докосне, да го целуне, би го пожелало. Нормалното глупаво и невежо момиче.

— Хубаво момиче като вас не бива да се разхожда толкова късно само — казва спокойно той, но аз чувам задъхването в гласа му, докато погледът му се плъзга по червената наметка.

Забелязвам как космите по ръцете му започват да растат; прекалено е гладен, за да може да овладява още дълго преобразяването си. Никога не бих убила фенрис, ако не се е преобразил. Има риск да убия истински човек, да хвърля някого в същата агония, през която минахме със сестра ми. Тогава ще съм просто убийца, така че, макар досега да не съм бъркала, винаги изчаквам.

Престъпвам от крак на крак, преструвам се на притеснена.

— Изгубих се — лъжа го. Криволича по уличката, поклащам бедра. — Трябваше да се срещна тук с един приятел…

Още малко и ще се скрием зад поредицата от заложни къщи на пресечната улица. Той се смее с дълбок ръмжащ смях.

— Изгубили сте се значи — казва и пристъпва към мен. — Позволете ми тогава да ви покажа пътя.

Той ми протяга ръка. Поглеждам надолу и виждам на китката му черен белег, подобен на татуировка, безупречно изображение на монета. Член на глутницата на Монетата чак тук? Странно. Правя още крачка назад. Вече съм скрита от погледите на хората, както ще бъде скрит и той, ако се приближи още съвсем малко.

— Аз… ще се оправя — мънкам.

Той се ухилва. Смята, че ме плаши, и това му доставя удоволствие. Не е достатъчно само да убиваш и изяждаш момичетата. Първо трябва да ги уплашиш. Обръщам му гръб и се забързвам, наметката ми се издува от вятъра, за да го подмамва. Хайде, последвай ме. Време е да умреш.

— Ей, чакайте — виква той.

Гласът му сега е нисък, почти гърлен. Той се бори с преобразяването, но гладът му надделява — някак мога да го почувствам. Жаждата му за кръв надвисва във въздуха като мъгла. Иска да ме разкъса на парчета, да забие зъби в гърлото ми. Аз спирам, оставям качулката да се свлече и къдрите ми да се развеят от вятъра. Чувам го как стене от отвратителна наслада, докато стискам познатата извивка на дръжката на брадвичката. Не се обръщай, изчакай още малко. Той все още не се е преобразил и ако види белезите на лицето ми, ще бъда разкрита. Не бива да рискувам да побегне и да се измъкне — той трябва да умре. Заслужава да умре.

— Искам да кажа само — той се дави с думите, трансформацията вече засяга гласовите му струни, — че някой може да остане с погрешно впечатление: хубаво момиче като вас, застанало само на този ъгъл…

Устните ми се изкривяват в усмивка, докато вадя брадвичката от колана си. Чува се шумолене, когато дрехите му се свличат на земята, след това потракването на нокти по настилката.

— Не се притеснявам — отвръщам, неспособна да удържа лукавата си усмивчица. — Не съм такова момиче.

Когато се обръщам, зад мен вече няма човек, а само чудовище. Някои ги наричат върколаци или хора вълци, но всъщност те са много повече от вълци. Козината на този фенрис е тъмна и лъскава, избледнява надолу към петнистата сива кожа на огромните лапи. Той ръмжи и привежда длъгнестата си муцуна към земята, челюстта му се напряга и жълтеникавите зъби потракват. Уличната лампа осветява масивното му туловище и хвърля сянка, която стига досами нозете ми. Вдигам равнодушно вежда срещу него и очите му срещат проблясващата брадвичка в ръката ми.

Той скача.

Аз съм готова.

Мощните плещи го изстрелват във въздуха към мен, от гърлото му се изтръгва звук като грохот от разбиващи се скали. Аз се снишавам напред и встрани. Той прелита над мен, но се извива обратно посред скока. В последния възможен миг замахвам с брадвичката. Острието се плъзга и порязва предния му крак, след това се извъртам наляво и още преди да е стъпил на земята, успявам да я забия дълбоко в бедрото му. Опръсква ме кръв.

Фенрисът надава вой и се строполява на паважа зад мен. Опитай пак, вълчо. Недей да бягаш. След като веднъж си започнал битка, не бива да ги оставиш да избягат. От изразходваната енергия гладът им става неутолим и те започват да убиват два пъти повече от преди. Краят може да бъде само един — смъртта на вълка. Този обаче не е от бягащите. Все още иска да ме разкъса.

Очите му се присвиват, от устата му капят лиги. Той стъпва към мен, мускулите на раменете му се издуват на всяка крачка. Черните му бърни оголват зъби.

Нов скок. Аз отстъпвам встрани, замахвам — и не улучвам. Той се приземява и пак се извърта към мен. Нямам време да замахна отново с брадвичката. Вдигам я пред себе си като щит и отпускам тяло. Когато фенрисът се сгромолясва върху мен, се удрям в каменната настилка. Болката е силна, но от самата тежест на тялото му острието на брадвичката се забива в гърдите му. Опирам крака в корема на звяра и ритам силно нагоре, запращам го зад себе си. Скачам първа. С гримаса преодолявам световъртежа. По гърба ми се стича кръв от ожулването. Хайде, стегни се.

Примигвам. Вълкът е изчезнал. Не, не е изчезнал — все още го подушвам. Задържам дъха си и напрягам слух.

Чакай. Той е тук. Чакай.

Фенрисът ме блъсва със силата на автобус. Откъм дясната, сляпата ми страна. Ноктите му пробиват кожата на хълбока ми. Остра, силна болка замъглява погледа ми и изкарва сълзи от окото ми. Отново се удрям в земята и изтървавам брадвичката. Тежестта на вълка ме затиска, дишането му е тежко и затруднено. Не се съпротивлявам — това само ги радва. Кръвта от раната на гърдите му прави локвичка върху стомаха ми, той тика муцуната си в лицето ми и аз виждам само едното му стръвно око.

Чакай. Той ще се отпусне. Ще направи грешка. Хванат ли те натясно, имаш само един шанс да се измъкнеш — трябва да си сигурен, че е правилният. Снопчета от козината му влизат в носа и устата ми, мазнината на кожата му се смесва с моята пот. Бих могла да опитам да достигна ловния нож на кръста си, но и двете ми ръце са затиснати от предните му лапи. Той се привежда още над мен, натискът върху дробовете ме задушава, давя се от дъха му, който влиза право в гърлото ми.

В нощта отеква плътен приглушен звук, толкова неочакван, че за миг разсейва и вълка, и мен. Стъпки? Преди някой от двама ни да успее да реагира, тежък удар отстрани отхвърля звяра от тялото ми и аз си поемам въздух като удавник. Ставай, ставай бързо. Претъркулвам се по корем. С крайчеца на здравото око зървам мъж, забулен от тъмнината, но с позната походка и върлинеста осанка. Той извръща поглед от мен към фенриса, който дебне на няколко метра встрани.

— Ще рече човек, че след всички тези години ще се научиш да не ги пускаш откъм сляпото си око — казва новодошлият.

Аз се ухилвам и се изправям. Вълкът се втурва с ръмжене, аз се навеждам встрани и когато скача, забивам острието на ловния нож в предния му крак. Той успява да откъсне част от наметката ми, докато отстъпва, препъва се.

— Щях да се справя с него — отвръщам. — Просто изчаквах момента.

Младежът се смее, сиво-сините му очи проблясват в тъмнината.

— И кога щеше да стане това, след като издълбаем „Скарлет Марч“ върху надгробната ти плоча? — киска се той.

Фенрисът отново настъпва, ръмжейки. Той знае, че вече е късно за бягство. Трябва да убие или да бъде убит. Аз сграбчвам брадвичката си от земята и заставам редом с младежа. Той облизва нервно устни. Кой знае откога не е ловувал, явно уменията му са позакърнели.

— Виж — подсмихвам се, — ако не ти стиска, мога да се преборя самостоятелно. В случай че не се чувстваш достатъчно мъж за тази работа.

Той присвива очи, но крайчецът на тънките му устни потрепва в усмивка. Обръщаме се към звяра, който е долепил корем до земята, погледът му е концентриран и свиреп. Младежът изважда два ножа от пояса си. Аз подхвърлям брадвичката в ръка.

— Ще нападне първо теб — казва младежът.

— Знам — отвръщам. — Ти трябва да го…

— Не бой се — казва той усмихнат.

Аз поклащам глава. Нищо не се е променило. Помежду ни няма нужда от думи, не и когато ловуваме заедно.

Вълкът се нахвърля точно когато ние правим първите крачки тичешком към него. Младежът стига до него пръв. Прави висок скок над извития му гръб и забива двата ножа в ребрата му. Това само по себе си е достатъчно, но аз не искам да го оставя да обере лаврите. Плъзвам се по паважа и мятам брадвичката. Тя прелита като ласо и потъва в гърдите му с тъпо хрущене.

Фенрисът рухва на земята и аз пристъпвам към него, в очите му горят глад и омраза. Прави един-два неуспешни опита да захапе крака ми. Сега в него няма нищо човешко, нито вълче, просто умираща твар, звероподобна и отблъскваща. От вонята му на нещо средно между разложено месо и гниещи отпадъци ми се повдига. Вече ми се губи броят на фенрисите, които съм убила, но тази смрад ме трови всеки път.

— Кога се върна? И къде ти е брадвичката? — питам младежа, без да откъсвам очи от чудовището.

Най-добре е да изчакваш, докато се увериш, че са мъртви.

— Преди около час и не очаквах, че веднага ще се наложи да ловувам, затова съм без брадвичка. Как да предположа, че ще те намеря тук още преди да съм стигнал вкъщи. Знаеш ли какво, трябва да си намериш някакво хоби.

Поклащам глава, докато фенрисът изпуска последни хрипливи издихания. Езикът му увисва и той с агонизиращо ръмжене умира. Мъртвият фенрис се взривява в мрака, експлозия от тъмнина. Сенките заливат стените, паркираните коли, минават между стръковете трева подобно на катраненочерен фойерверк, който се разпръсква над света. Поглеждам към младежа.

— Радвам се да те видя, Сайлъс.

Сайлъс се подсмихва и избърсва кръвта на фенриса от остриетата на ножовете си, преди да ги пъхне в ножниците.

— И аз теб, Лет.

— Искаш да кажеш, да видиш истински ловец отново в действие — остроумнича аз.

Той пристъпва към мен и ме прегръща. Напрягам се. Обичам да бъда прегръщана, но не ми се случва често. Вероятно има нещо у еднооките момичета, което убива у хората желанието да ги докосват. Сайлъс обаче ме познава отпреди белезите. Прегръщам го и аз.

Сайлъс ме пуска и се мръщи на кървавите петна по дънките си.

— Някои подробности в лова не ми липсват особено — подмята той. — Добре ли си, между другото? — пита, като посочва раната на хълбока ми.

— Дреболия — махвам с ръка. — Искаш да кажеш, че през цялото време, докато беше в Сан Франциско, не си ловувал? — обърсвам острието на брадвичката в подгъва на наметката си; кръвта на фенриса едва личи върху червения плат.

— Извини ме, че си позволих да прекарам известно време с чичо си.

— Да, да — въздишам. Трудно ми е да си представя как човек може да не ловува толкова продължителни периоди от време, но винаги съм губила споровете на тази тема. — Как е чичо Джейкъб напоследък?

Сайлъс свива рамене.

— Добре. Като за четирийсетгодишен мъж, който живее практически като отшелник.

— Вината не е негова — отвръщам, докато крачим назад по уличката. — Братята и сестрите ти още ли са бесни, че баща ти му завеща всичките си пари?

— Ъхъ. И дори още повече, задето ми даде къщата тук — казва Сайлъс.

Той беше завършил гимназия, наместо да чиракува като дърводелец: нещо, което братята му намираха за крайно позорно, а сестрите му, трите близначки — за недостойно за мъж. Като се прибави и фактът, че старият Рейнолдс, преди да изпадне в деменция, бе разделил на него и на брат си Джейкъб цялото свое имущество под слънцето, наистина бяха в правото си да му имат зъб.

— Жалко — казвам.

Мъча се да си представя своя живот без сестра си, но е невъзможно. Ако нея я нямаше, животът ми щеше да приключи. Усмихвам се на Сайлъс, за да му изразя съчувствието си. Той кима.

В края на уличката е паркирана кола без тасове и предна броня. Шофьорската врата зее широко отворена. Задната седалка е затрупана със сакове и картонени чаши от закусвални.

— С тази бракма ли стигна до Калифорния? — мръщя се аз.

— И не само това, но успях дори да я карам с отработено олио, докато бях там.

— Толкова път и нито един фенрис през цялото време — въздъхвам.

Сайлъс се хили и обгръща раменете ми с ръка.

— Лет, наистина трябва да ти измислим хоби. Хайде, ще те откарам до вас.

Сядам до него в колата, като сривам на пода няколко празни бутилки от безалкохолно. Свалям прозореца още преди Сайлъс да е седнал на шофьорското място — може би защото не се возя често, но в колите ме хваща клаустрофобия. Сайлъс се вмъква до мен и човърка някакви жици, които стърчат под таблото. Колата неохотно пали.

— Какво ново насам? — пита Сайлъс. — Нямах представа, че глутниците пак са плъзнали из Елисън.

Свивам рамене:

— Така е сравнително отскоро. Макар че този се е навъртал от доста време, струва ми се. Беше от глутницата на Монетата. Не съм виждала от Стрелите или от Камбаните.

Какви ли са глутниците по Западния бряг? Дали са толкова големи като тези на юг, толкова свирепи? Има ли кой да ги унищожава, както правя аз тук? Колко ли повече щях да постигна, ако бях в Калифорния, вместо в затънтеното градче в Джорджия. Не мога да повярвам, че нито веднъж не е ловувал…

— Между другото, благодаря, че ми честити рождения ден — прекъсва мислите ми Сайлъс.

— О, Сайлъс, забравих. Извинявай. Значи най-сетне порасна достатъчно, за да пиеш?

— Не е толкова вълнуващо, колкото очаквах — подсмихва се той.

Подминаваме края на града и се носим нататък в нощта. Няколко разпръснати фермерски къщи греят като звезди по околните хълмове, но с изключение на тях само единственият светещ фар на колата на Сайлъс разпръсва тъмнината. Проверявам още веднъж дали не е останала кръв по брадвичката и ножа ми, след което ги увивам в наметката. Свалям сенника и се намръщвам на отражението си в огледалото. Наплюнчвам пръсти и се опитвам да пригладя косата си, която сгърчи, сякаш са ме свалили от електрически стол.

— Е, изглежда Елисън не се е променил особено — отбелязва Сайлъс. — Ха, откога се грижиш толкова за прическата си?

— Отсега — отговарям бързо.

Оправям си ризата и напъхвам вързопа с оръжията си под седалката. Свиваме по черен път, ограден от високи треви. Свиренето на щурците се чува оглушително през отворените прозорци. Избърсвам потта от челото си.

— Чакай, ти… да не се опитваш да скриеш, че си била на лов?

Въздишам:

— Ами бях обещала на Роузи, че ще може да отиде за пръв път сама на лов, но този фенрис…

— Значи си присвоила лова на сестра си?

— Не! Искам да кажа, да, но беше за нейно добро. Този вълк беше по-труден, отколкото очаквах. Не знам… тя не е съвсем готова, а и аз трябваше да изляза, за да не се побъркам…

— Скарлет — подхваща със сериозен тон Сайлъс. Научи се да използва този тон още когато бяхме деца, за да ми напомня, че е по-голям от мен. И сега продължава да ме дразни точно колкото и тогава с единствената разлика, че вече няма как да го набутам в някоя локва заради това. — Тя би трябвало да ти е партньор.

— Не, тя ми е сестра. Ти беше мой партньор, преди да си вдигнеш чукалата и да ни изоставиш…

— И още съм. Просто ме нямаше известно време… Обаче не, няма да започвам отново този спор. Защо и Роузи да не може да ти бъде партньор?

— Няма да чакам сестра ми да се върне от пазар, докато фенрисите убиват хора наляво и надясно — сопвам се аз, същевременно хващаме дясното разклонение на пътя, водещо към къщата на Ома Марч. Без значение от колко години е мъртва за мен това винаги ще е нейната къща. Лявото разклонение води към къщата на Сайлъс. Единственото друго нещо наблизо е краят на огромното пасище за добитък. — Това е наша отговорност — добавям. — Ние знаем как да ги убиваме. Наша работа е да спасяваме живота на хората. А не да си взимаме почивни дни или да караме едногодишни ваканции в Калифорния.

— Ох — изпъшква Сайлъс, но аз виждам, че думите ми не го нараняват. За съжаление е много трудно човек да го раздразни. — Искам само да кажа — продължава той, — че не може вечно да държиш Роузи заключена у дома.

Въздъхвам с досада, а къщата се появява в далечината, осветена като оазис в тъмното.

— Тя просто още не е готова — пояснявам. — И нямам желание да свърши като мен.

Сайлъс кима с разбиране и прокарва пръст по белезите на ръката ми. Въздухът отвън е напоен с аромат на жасмин. Известно време се возим мълчаливо.

Най-сетне колата стига до края на хрущящия чакълест път. Входната врата на къщата се отваря, запраща през двора дълга ивица светлина.

— Виж ти — казва тихо Сайлъс и гаси двигателя. Проследявам погледа му през предното стъкло. Роузи стои на прага със скръстени ръце и искрящи от гняв очи. — Роузи изглежда… различна.

— Да. „Различна“ в смисъл на бясна — поемам си дълбоко дъх и отварям вратата на колата. — Изчакай тук за малко.