Джаксън Пиърс
Червените шапчици (31)

Глава 29
Скарлет

— Готов ли си да го направиш? — питам Сайлъс.

До времето на размяната остава един час. Скоро трябва да тръгваме.

— Да изгубя Роузи, а може би и душата си? — той поклаща глава и успява да изобрази крива усмивка. — Не съм съвсем сигурен.

— Не, наистина — казвам сериозно.

Сайлъс се изправя.

— Готов съм.

Той препасва ножовете на кръста си и взима брадвата. Аз заточвам острието на моята, загръщам се с наметката и за всеки случай взимам колана с ножовете на Роузи. Някой от трима ни сигурно ще има нужда от два допълнителни ножа тази вечер. Надявам се това да е Роузи.

Тя трябва да се измъкне жива. Сестра ми е моята главна задача. Ще се бия за Сайлъс, ще направя всичко, за да го спася, но ако се наложи, ще взема сестра си и ще избягам. Длъжна съм да я опазя. Не го казвам на Сайлъс, но съм сигурна, че той го знае и че би се съгласил с мен. Между партньорите някои неща са ясни без думи. И все пак с някаква злоба в мен продължавам да съм му бясна. Ако той не я обичаше, вълците нямаше да я отвлекат. Ако тя не беше влюбена, може би щеше да се съсредоточи как да им се противопостави, вместо да бленува по Сайлъс.

Ако Роузи беше като мен, сега щеше да е в безопасност.

Ако беше обладана от същия дух на отмъщение за смъртта на Ома Марч и за белязано тяло, от същия стремеж да победи вълците на всяка цена, щеше да е в безопасност.

Дали смъртта на Сайлъс би я стимулирала? Ако те й го отнемат, дали ловът би се превърнал в нейна страст, както е за мен?

Вероятно. За кратък миг си позволявам да си представя как ловуваме двете заедно без Сайлъс. Сестра ми и аз рамо до рамо, еднакво мотивирани, концентрирани и неумолими. Искрица желание трепва някъде дълбоко в мен.

Тръсвам глава. Съсредоточи се, Скарлет, си казвам и вкусът на вината отмива усещането от гнева. Забрави го. Спасяването на Роузи е единственото, което има значение, не твоят гняв, нито Сайлъс, нито отмъщението срещу глутницата на Стрелата, нито Потенциалния. Само Роузи.

Спускаме се по стълбището, крием, че ръцете и на двама ни треперят от безпокойство и страх. Отварям входната врата, надявам се, че изглеждам по-уверена, отколкото се чувствам, и ние поемаме в нощта.