Джаксън Пиърс
Червените шапчици (27)

Глава 25
Скарлет

Сайлъс удря стената с юмрук. Кокалчетата му се разкървавяват, но той явно не усеща.

— Защо не са ми казали — повтаря той за милионен път. — Трябваше поне това да ми кажат, преди да ме зарежат…

— Не мисля, че братята й сестрите ти са знаели — прекъсвам го аз.

— Тогава баща ми! Той е трябвало да ми каже, когато е разбрал, че започва да забравя! — крещи Сайлъс.

Той сграбчва будилника и го мята през прозореца; стъклото се строшава и се посипва отвън на улицата. Аз подпирам с ръце главата си. Не мога да го успокоя, но се надявам, че поне ще успея да спася сестра си. Присъствието й се усеща навсякъде, сякаш тя е в стаята с нас, но не може да проговори, а ние не можем да я видим. Утре. Мисля си за всички неща, които може да й се случат за цял един ден. Увивам нишка от дивана на пръстите си и я затягам, докато не посиняват.

— Баща ти не е искал да те нарани. Понякога просто желаем да предпазим хората, които обичаме — казвам тихо и го поглеждам в очите, очи на човек в агония. Ставам и започвам да кръстосвам стаята. — Помисли си — продължавам, разсъждавайки трескаво. — Двамата с теб можем да се справим поне с осем от тях наведнъж. — Бройката е висока, но аз разчитам, че споделеният адреналин ще ни даде нужната сила.

— Не забравяй, че глутницата на Стрелата се е разраснала. Сигурно вече наброява стотици. Няма как да надвием толкова много — казва горчиво Сайлъс. — А и не мога да допусна дори съвсем леко ухапване, за да не стана безполезен и за теб, и за Роузи. Само едно не мога да проумея… откъде изобщо са разбрали, че ние с Роузи… — той млъква.

— Помниш ли какво каза Водача им при залата за боулинг? Че имат каквото им е нужно, нещо от този род. Тогава явно са разбрали кой си и как могат да използват Роузи.

— И не са се опитали да ме променят, защото… не са били достатъчно на брой? Вие щяхте да ме защитите, заедно можехме да ги избием. Но сега, след като са се сражавали с нас, те познават силните ни страни. Водача ще е подготвен с по-голяма глутница. Пък и лунната фаза почти свършва, няма да иска да рискува. — Той вдига обнадеждено вежди: — Ами ако вземем огнестрелно оръжие?

— Поражението от куршумите най-вероятно няма да е достатъчно, за да ги убие — поклащам глава аз. — Нито имаме време да намерим достатъчно оръжие и патрони.

— Добре, тогава значи утре вечер. Какво друго можем да направим… И защо ни дадоха цял ден? Какво й е особеното на утрешната вечер? — мърмори си Сайлъс.

Подхвърлям един от ножовете на Роузи в ръка, после го запращам към вратата. Той се забива в нея с остър трясък, но е встрани от точката, която целех — прицелът на Роузи е по-добър от моя. Ако си ги беше взела…

— Утре е краят на тази лунна фаза. В единайсет и четирийсет и една приключва. Обзалагам се, че сега привикват обратно всеки член на глутницата, когото са изпратили в провинцията, завардват всички изходи, за да са сигурни, че няма да им се изплъзнеш. Може да опитаме да тръгнем рано сутринта.

— Но те ще я убият, ако не им се подчиним — казва сломен Сайлъс. Той опъва косата на слепоочията си, кожата му се зачервява. — Скарлет… ще трябва да го направим.

— Кое?

— Да разменим мен срещу нея.

Аз скръствам ръце.

— Казваш, че си готов да размениш душата си срещу сестра ми?

Сайлъс диша тежко, а по челото му избива пот.

— Да. Нека го направим. Да вървим още сега. — Той се запътва към вратата.

— Чакай, чакай — изпречвам се на пътя му, опирам ръце на гърдите му и го карам да седне.

Да разменим него за нея. Сайлъс и Роузи са неразделно свързани с всичко, което е важно за мен. Аз съм излишната. Аз съм тази, която би трябвало да се жертва, за да я спаси. За миг ме жегва ревност, но я потискам — сега не е време за нея.

— Размени ме, Лет. А после, когато… когато ме променят, просто ме убий.

— Млъкни, Сайлъс — срязвам го аз. — Те нямат причина да пускат Роузи дори ако те получат. Всъщност… — преглъщам мъчително — те най-вероятно ще я пуснат на теб, след като си станал… — не мога да изрека останалото.

Лицето му помътнява, само очите му святкат от тревога и страх.

Аз стисвам решително устни, после казвам:

— Слушай. А какво ще стане, ако се престорим, че играем по свирката им? Ще отидеш на уговореното място, ще се държиш така, сякаш смяташ да им се предадеш, а после… не знам. Ще направим нещо. Това е единственият начин, за който се сещам, за да се доближим до нея, без да рискуваме, че ще я убият.

Сайлъс кима.

— Тоест просто ще ме използваш за стръв. Както и без това смяташе да постъпиш с Потенциалния.

— Да.

— А по какъв начин ще ги убием всичките?

— Няма нужда да ги убиваме всичките. Само трябва да измъкнем Роузи. Веднага щом ни я дадат, си плюем на петите.

— Звучи прекалено лесно — поклаща глава Сайлъс. — Те бяха достатъчно умни, за да ни примамят чрез Роузи, да я проследят и отвлекат, не ми се вярва да успеем да ги излъжем при размяната.

— Знам — отговарям.

Което ни връща отново към същия въпрос, който никой от двама ни няма куража да изрече. Ако нещата стигнат дотам, че трябва да разменим него срещу Роузи — честно, без номера, — ще го направим ли?

За себе си знам отговора. И черна омразна мисъл се прокрадва в съзнанието ми. Сайлъс ми отне Роузи. Ако стане фенрис… ще си я върна.