Джаксън Пиърс
Червените шапчици (29)

Глава 27
Скарлет

— Всичко е заради мен — казва по-скоро на себе си Сайлъс, разчупвайки тишината, която виси като примка над главите ни.

Не му отговарям, защото мисля, че бих потвърдила. Вече е сутрин и църковните камбани отбелязват девет часа. Не сме лягали цялата нощ.

Няма какво особено да си кажем, нито какво да планираме. Просто трябва да изчакаме, а времето ни се струва безкрайно. Тялото ми сякаш се разкъсва, теглено в две различни посоки. Едната ми половина, на ловеца, настоява да чакам, докато настъпи точният момент да ударя. Другата половина, която е и половината от сърцето на Роузи, ме зове веднага да изляза да я търся, да атакувам чудовищата, които ще ми се изпречат, за да я спася. Къде е тя сега? Дали й е студено? По някаква причина съм страшно притеснена, че може да й е студено. Надявам се, че има как да се стопли.

— Обещай ми нещо, Скарлет — проговаря бавно Сайлъс.

Той е седнал на дивана, а аз съм се облегнала на стената в отсрещния край на стаята и клатя крак, за да може Душевадеца да гони връзките на обувката ми.

— Какво?

— Ако те… ако фенрисите ме хванат… не искам да загубя душата си, не искам да се превърна в чудовище. Каквото и да стане с Роузи, ако ме хванат… — поглежда надолу и после отново към мен, преглъща мъчително.

Аз присвивам око.

— Молиш ме да те убия ли, Сайлъс?

Той кима лекичко.

— И също така… ще кажеш ли на братята и сестрите ми? Кажи им: съжалявам, че съм получил къщата, и съжалявам, че не можах да се видя с тях. — Той отмества поглед.

— А баща ти? — питам тихо.

— Не — поклаща глава Сайлъс. — На него не му казвай. Нека ме забрави. И когато… ако трябва да го направиш, нека е бързо…

Поемам си дъх. Дали бих могла?

— Разбира се, Сайлъс. Обещавам.

— Добре — казва той. — Добре. — После се обляга на дивана с вид на болен човек, който едва се движи. Известно време оставаме мълчаливи. Стомахът ми курка, но не искам да се храня. Как бих могла да хапна каквото и да е, докато сестра ми е заложник? — Мислиш ли, че й е студено? — пита полугласно Сайлъс, скръстил ръце на гърдите си.

Стрелвам го с поглед.

— Какво?

— Нищо, просто… мислех си: дали не й е студено.

Кимвам с въздишка.

— Да. И аз.