Джаксън Пиърс
Червените шапчици (30)

Глава 28
Роузи

Време е за действие.

Денят най-сетне угасва. Тънките ивички светлина около вратата помръкват и фенрисите започват да се пробуждат. Те се давят, боричкат се и се джафкат, чувам потракване на нокти и гърлено ръмжене. Неколцина идват да драскат по вратата ми, но останалите ги озаптяват и те се махат. Без да им обръщам внимание, пропълзявам до генератора насред стаята и започвам да го опипвам с ръце, докато не откривам някакъв метален капак. Подпъхвам пръсти под края му и дърпам.

Не се случва нищо, освен че пръстите ми се разкървавяват от острите ръбове. Стисвам зъби и дърпам с всичка сила отново. Капакът помръдва и люспи ръжда се пръсват по земята и в очите ми. Стисвам клепачи, боря се с желанието да измъкна пръстите си от пролуката. Бавно продължавам да дърпам капака, разядените от ръждата панти най-сетне се откъртват и тежкият капак остава в ръцете ми. Слагам го долу върху циментовия под и мигам да си почистя очите от прахоляка и ръждата. Острият мирис на бензин изпълва ноздрите ми.

Отивам да тършувам по мръсните рафтове отзад, опипвам старите бутилки и парцали, докато накрая попадам на парчето маркуч. Обръщам се пак към генератора и изследвам отвора с ръка. Кабели, жици — не виждам нищо, но се надявам, че пръстите ми ще познаят онова, което търсят, когато го открият. Най-сетне под дебел сноп кабели напипвам метална капачка. Тя се отвърта доста лесно, махам я и отварям горивния резервоар под нея. Ослушвам се тревожно. Положително ще усетят миризмата на бензин.

С една ръка дръпвам кабелите настрана, а с другата набутвам края на маркуча в резервоара. Колко ли гориво е останало? Маркучът бързо цопва в течността, което е добре. Хвърлям поглед към вратата, захапвам другия край на маркуча и всмуквам.

Почти моментално се отдръпвам, плюя и кашлям от бензиновите пари, но явно съм успяла. Маркучът се извива като змия в ръцете ми и на пода с тихо плискане започва да се лее бензин. Бързо го насочвам към цепката под вратата и гледам как струята изтича навън. После подпирам маркуча с едното шише от почистващ препарат и прекрачвам от другата му страна. Откъсвам ивица плат от долния край на ризата си. Отвън се чува как вълците започват да душат около реката от гориво. Един от тях драска по вратата и вие с получовешки-полуживотински глас.

Джон и Мери били родени в пещерата и живеели там през целия си живот. Те винаги оставали чак в дъното на пещерата в почти пълен мрак, защото, щом пробвали да излязат, винаги виждали грамадни черни чудовища по стените. Джон и Мери не знаели, че чудовищата всъщност били сенки.

Увивам ивицата плат около челото си и дръпвам единия й край над дясното си око. Не е толкова ефикасно като превръзката на сестра ми, но ще свърши работа. Пристягам плата силно, така че напълно да закрие окото ми. Вълците се тълпят пред вратата с неспокойно сумтене и ръмжене, над което току отеква пронизителен вой. Чувам как неколцина от тях с пукот се преобразяват в човешки вид и започват да викат Водача.

Един ден баба им дошла в пещерата. Тя хванала Джон и Мери за ръцете, завела ги при чудовищата и им обяснила, че те са просто сенки.

Гласът, с който Ома Марч ни разказва приказката, звучи ясно и отчетливо в главата ми, споменът за аромата на чисто пране от завивките ни е по-силен от мириса на бензина, който продължава да се лее от резервоара.

— Миличка, ако ме принудиш да отворя тази врата, не мога да ти гарантирам, че ще успея да удържа момчетата си — чувам отвън подигравателния глас на Водача.

Няма значение, ще докарам плана си докрай, независимо дали ще отвори вратата, или не. Вярно, ако не я отвори, ще умра, но в крайна сметка… и иначе ме очаква същото. Пипам по рафтовете и намирам запалката. Вече съм запомнила местата на предметите и се ориентирам в тъмното. И сега…

Щраквам запалката. След толкова часове мрак ми се струва, че малкото пламъче озарява помещението с потоци от светлина. Вълците драскат по вратата, острите им нокти стържат по гладкия метал. Струята от маркуча най-сетне започва да отслабва, а аз стоя неподвижно, вторачена в огънчето с незакритото си око.

Отвън продължават да се носят заплахите на Водача, воят на вълците, безумният смях на другите, които са в човешкия си вид, пукането на гръбнаците на преобразяващите се в момента. Те искат да влязат, разпалват се взаимно от желанието си за мен, съчетано с любопитство какво правя, та лея в тунела бензин. Водача дава команда на останалите с ниско гърлено ръмжене. Аз гледам пламъчето и виждам в него образи: Скарлет и аз като малки момичета с оцветени от близалките езици; как я посещавам в болницата след нападението; първия път, когато държах боксовия й чувал, след като започна да тренира за лова; деня, в който за пръв път ловувах с нея и Сайлъс; мига, когато разбрах, че го обичам; деня, когато с него се целувахме в бурята…

Времето се движи като в забавен кадър. Чувам как Водача отключва вратата. Тя се отваря, но аз ги виждам само за част от секундата. Стотици са вторачили в мен гладни кървясали очи, а лигите им се стичат по циментовия под.

След това — каза Ома Марч — баба им ги завела отвън, на ярката слънчева светлина.

Вълците се нахвърлят. Аз се навеждам и поднасям огънчето на запалката към потока от бензин. Той се възпламенява подобно на експлозия, която се втурва навън през вратата, пламъците изригват високо, осветяват старите графити с повече светлина, отколкото тунелът някога е виждал. Огънят опарва ръката ми. Пускам запалката и се изстрелвам напред като олимпийски спринтьор от стартовата линия.

От нея очите ги заболели и започнали да парят, защото от толкова време живеели в пещерата и никога по-рано не били виждали слънцето.

Вълците вдигат лапи към очите си, заслепени от внезапния блясък на пламъците. Моето незакрито око вече е привикнало от взирането в запалката и аз бягам сред огнените езици, които облизват наметката и краката ми, усещам как кожата ми става на мехури, докато се шмугвам покрай зверовете, които щракат с челюсти, пробват да ме захапят със стиснати очи. Това е бягане с препятствия през море от огън и зъби. Водача крещи заповеди и вълците се мъчат да ги изпълняват, но се лутат слепешката и падат в пламъците. Накрая не остава нищо, освен писъците и воя в ушите ми, неспирен ужасен агонизиращ вой.

Продължавай напред, не се спирай. Пред себе си виждам стълби, но вълците край изхода не са така дезориентирани, очите им вече са привикнали. Втурвам се нагоре тичешком, с пламнали от усилието и от огъня крака, а те ми се нахвърлят с озъбени муцуни, бесни от глад и ярост. Прескачам първия и се стоварвам с двата крака върху челюстта на друг зад него, избягвайки зъбатата му паст. Един май успява все пак да ме захапе, но съвсем леко. Тичай, не спирай.

Отминавам последните вълци и полъхът на нощния въздух ме обгръща, охлажда кожата ми и многобройните изгаряния. Хващам самоцелната превръзка и я дръпвам върху другата половина на лицето си, отварям окото, което досега бе обгърнато в мрак, и закривам другото, което току-що ме преведе през огнения ад. Не се препъвам, дори не примигвам от рязката промяна — мога да виждам чудесно. Засилвам бяга си, усещам под краката си паветата на някаква пуста улица. Поглеждам през рамо и виждам как няколко вълка се измъкват от бълващия пушек тунел, хвърлени от ослепителната светлина в непрогледния мрак.

Няма значение в каква посока тичам, просто трябва да изчезна максимално далече от тях, преди да са се съвзели. Техният вой и яростен лай отеква в сградите от двете ми страни, но аз не спирам.

Тичай, Роузи. Само ти самата можеш да се спасиш.