Метаданни
Данни
- Серия
- Преразказани приказки (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sisters Red, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деян Кючуков, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Internet (2016)
- Разпознаване и начална корекция
- jetchkab (2016)
- Допълнителна корекция и форматиране
- egesihora (2016)
Издание:
Автор: Джаксън Пиърс
Заглавие: Червените шапчици
Издател: Колибри
Година на издаване: 2011
Тип: Роман
ISBN: 9789545295256
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2085
История
- — Добавяне
Глава 16
Роузи
Скарлет е в общината, защото, както се оказва, справката кой от всички рожденици в цялата околност навършва години, кратни на седем, е доста сложна. От нас със Сайлъс се очаква да преглеждаме вестниците, които продължават да отразяват серията от убийства, в търсене на какъвто и да било намек за последващите намерения на вълците.
Но това просто не се случва.
— Стига, пречиш ми да чета — казвам през смях.
Сайлъс се захилва и пак ме гъделичка под ребрата, хвърляйки ме в нов пристъп на кикот. Бележникът, в който си водя записки, се прекатурва на пода до дивана. Той ме прегръща и ме придърпва към себе си. Устните ни се намират и аз лежа сгушена в прегръдката му, обхванала с ръце врата му. Мирисът на дъб и на гора изпълва дробовете ми, сякаш той ги вдъхва в мен, докато се целуваме. Придърпвам се по-плътно до него, а той ме обгръща с двете си ръце, притиска ме до гърдите си. Всичко е някак леко и естествено, промяната в отношенията ни изглежда толкова непринудена, колкото преобличането в нови дрехи.
Отдръпваме се един от друг зачервени, готови всеки момент отново да прихнем в смях.
— Добре, сега вече сериозно. Рождени дни на върколаците — казва той с престорена прилежност.
Връщаме се за момент към почти празните си тефтери, но после ръката на Сайлъс за пореден път пропълзява по хълбока ми и аз отново изпадам в истерия. Денят ни като изследователи, общо взето, е безнадежден. Такива са впрочем всичките последни четири дни.
Коя е моята светлина в мрака от проучване на фенриси и безплодни ловни излети? Когато сме сами, сърцето ми пак така бие, сякаш ще изскочи, но сега поне знам, че ако протегна ръце и го прегърна, светът няма да свърши, напротив: Сайлъс също ще ме прегърне. Този факт ми носи същото чувство за правилност, за нормалност, както уроците в Центъра по изкуствата, но умножено по хиляда пъти.
Вече са минали почти четири седмици. Четири седмици ходене на курсове, четири седмици от последния лунен цикъл преди превръщането на Потенциалния, четири седмици далеч от Елисън. Почти цял месец, откакто съм влюбена в Сайлъс.
— Можеш да се запишеш за още — предлага той, когато му казвам, че днес е последният ден на уроците ми.
— Не — поклащам глава аз. — Не мога повече да лъжа Скарлет. Или ще й кажа, че ходя, или ще ги прекратя.
— Всъщност донякъде се радвам да го чуя — казва Сайлъс и прокарва пръсти през косата ми. — Чувствам се някак виновен пред Скарлет, макар тя да не знае за… — умълчава се за момент и ме погалва по бузата. — За уроците. Е, кое от двете ще направиш? Ще ги прекратиш, или ще й кажеш?
— Не знам — въздъхвам. — Вероятно ще е най-добре да не предприемам нищо, докато търсенето на Потенциалния не приключи.
— Вярно — кимва Сайлъс. — Или може просто… да го намерим този Потенциален.
— Да, на добър час — отвръщам, като се изправям. — Трябва да вървя на урок. Като отидеш прекалено късно, интересните курсове вече са запълнени.
— Искаш ли да те изпратя дотам? — пита Сайлъс и целува ръката ми, преди да я пусне.
Аз се усмихвам и се изчервявам — той продължава да ме кара да се изчервявам.
— В смисъл… искам да кажа, предлагаш ми от любезност като по-рано или ми предлагаш като… като…
— Като твое гадже? — вдига вежда той.
Аз пламвам толкова силно, че дори ръцете ми стават на петна. Сайлъс се подсмива.
— Не се смей, просто… всичко това е ново за мен. Ти си минал вече през тези неща.
Сайлъс бързо ме придърпва към себе си, ръцете му са заякнали от постоянните упражнения с брадвата.
— Роузи — казва укорително той, — повярвай ми, никога по-рано не съм правил тези неща.
— О — успявам само да промълвя.
Сайлъс се ухилва и ме дръпва надолу върху себе си. Краката ни се преплитат и аз опирам глава в извивката на шията му, целувам го лекичко, мъча се да се притисна още повече, макар това да изглежда невъзможно. Той ме гали по гърба, след това ме отмества и ме целува нежно по челото.
— Урокът може в крайна сметка да почака — изломотвам и се повдигам нагоре, за да го целуна по устните.
Ръката ми пълзи по фланелката му, следва линиите на стегнатите мускули.
— Гарантирам ти — прошепва Сайлъс с такъв кадифен глас, че по гърба ми пробягват тръпки, — ще имаме още много възможности да… да правим това — казва той и ми е ясно, че „това“ съдържа много повече от целувки и преплетени ръце.
Оставам облегната на рамото му, той ме гали по косата.
— Щом гарантираш — казвам накрая.
Сайлъс се изсмива тихо и ме целува отново, после кима. Най-сетне успявам да се откъсна от него и бързам да се преоблека за урока.
Курс по танго.
Това е единствената възможност, която не звучи като пълна боза от рода на „Инвестиции в недвижими имоти“ или „Аранжиране на изкуствени цветя“. Има и курс по живопис, но след опита с рисуването за момента съм приключила с изобразителното изкуство. Повечето от посетителите на курса са двойки и докато чакаме в коридора пред салона по танци, ги наблюдавам как се държат помежду си. Хващат се за ръка, целуват се по бузите, разменят си нежни усмивки. Чудя се дали и аз изглеждам като тези момичета, когато Сайлъс ме прегърне.
Покрай нас напето минава мъж, който с кръшно въртене на бедра заобикаля излизащите от курса по йога жени. Ние го следваме в салона, първо хванатите за ръце двойки, а накрая, по-плахо, и останалите, които сме дошли поединично. Въпреки всичките си излияния за „нещата извън лова“ Сайлъс никога не би се осмелил да се впусне в ритъма на тангото, така че по необходимост ще трябва да си намеря друг партньор.
— И така, дами и господа, аз съм Тимоти — казва кръшният мъж, който се приплъзва с дефилираща стъпка насред помещението, където сваля сакото си и остава по яркооранжева риза. — Запомнете: стойте на пръсти, вие, дами, оставете бедрата да се движат и най-вече — това е танц на любовта! На страстта! На секса! — и при смеха на присъстващите мърда вежди нагоре-надолу. — Добре, сега да видим — кои от вас са без партньор? Вдигнете си ръцете.
Ние в дъното изпълняваме.
— Чудесно. Такааа, ъхъ…
Тимоти се плъзва грациозно към нас и започва да ни разделя по двойки, очевидно по височина. Стига до мен и ме хваща за мишницата, за да ме огледа.
— Ооо, какво силно момиче имаме тук — казва, като опипва бицепса ми.
Аз се изчервявам и го оставям да ме завлече до един младеж в ъгъла, който стои с гръб към останалите и разглежда окаченото на стената табло с различни танцови позиции. Когато Тимоти го потупва по рамото, той се извръща и дългата коса, вързана на опашка, се премята покрай лицето му. Очите му са дълбоки и тъмни, а носът — правилен и остър. Той е поразително красив, сякаш е изваяние от камък, полирано до съвършенство.
— Такааа, готово! — възкликва Тимоти, докато ние с младежа се оглеждаме.
— Как се казваш? — го питам.
— Аз? Ъ… Робърт — отвръща той с напевен глас.
Преди да каже името си, се замисля, сякаш му е трудно да си го спомни. После ми хвърля тежък поглед, от който ме побиват тръпки.
— Гърдите по-сближени, отколкото бедрата, прегърнете се, оставете се на музиката, хора! — казва Тимоти, обхващайки невидима партньорка. — Дами, едната ръка върху рамото му. Господа, едната ръка на гръбнака й точно над талията.
Курсистите се суетят неловко, заемайки позите. Опитвам се да не захващам с цяла длан рамото на Робърт, той обаче така ме сграбчва през ребрата, че леко ме заболява. Мъча се да се поосвободя, без да е прекалено очевидно.
— А със свободните ръце се хващате ето така — Тимоти отива до най-близката двойка и сключва ръцете им, след което ги повдига до височината на раменете.
Вдигам дясната си ръка и чакам Робърт да я хване. Когато го прави, ръкавът се отдръпва от китката му.
И я виждам. Проста татуировка: монета, върху нея — стрела. Това е фенрис. Той е фенрис, а аз танцувам с него. Те са буквално навсякъде в Атланта.
— Харесваш ли татуировката ми? — пита Робърт с лек присмех в гласа.
Усещам как ноктите на ръката му над кръста ми леко порастват. Обаче той държи трансформацията си под контрол. Концентрирай се, Роузи. Няма нужда да се паникьосваш. Боже мой, не съм си взела ножовете. Скарлет постоянно ми повтаря да ги нося винаги, но този път не съм ги взела.
— Интересна е — отговарям, проклинам се за лекото треперене в гласа.
Робърт се усмихва мрачно. Дали знае коя съм? Дали глутницата на Стрелата му е казала, когато го е взела от Монетите?
Докато Тимоти пуска музиката, аз прехвърлям в ума си всички техники за ръкопашен бой, които със Скарлет сме разучавали на тренировките по таекуондо в Елисън. Той е просто фенрис. И то не от много отдавна, ако се съди по бледия вид на татуировката.
— А сега, дами, стъпка напред с десния крак, господа, стъпка назад с левия. Почувствайте ритъма!
Мога да се справя. Аз съм ловец. А той е просто вълк. Силен вълк, но нищо повече от вълк.
Правим стъпките и се движим в тромав, напрегнат ритъм, Тимоти снове между двойките, пляска с ръце и направлява стъпките на всички. След това ни нарежда да завъртим глави в противоположни посоки и чувам как Робърт вдишва, наслаждава се на мириса на кожата ми, на моя страх.
— Трябва да сме по-близо един до друг — прошепва в ухото ми той и ме дръпва силно към себе си. — Извинявай — добавя с усмивка, — но съм най-малкият от седем братя. Имам нужда от докосване на жена.
Съсредоточи се. Бъди примамката. Музиката се вихри, високите гласове на цигулките се преплитат с ниските стонове на виолончелата в тъмен и жарък ритъм.
Аз се усмихвам с най-прелъстителната, най-секси усмивка, която мога да докарам, и трепкам с мигли за допълнителен ефект. Робърт изглежда възхитен по най-ужасния възможен начин и хватката му върху талията ми се пристяга. Отпускам бедра, поклащам ги на всяка стъпка. Мятам коса през рамо и когато Тимоти ни показва лека провлачена стъпка, отмятам глава назад, изопвам шия. Той няма да ме нападне тук, не би рискувал. При стъпката с изпъване дръпвам назад рамене, за да се очертаят гърдите ми. Ноктите на Робърт се удължават още; зъбите му вече са се изострили и пожълтели. А очите му — господи, очите му толкова са потъмнели, че се чудя как още не се е превърнал изцяло във вълк. Хванатите ни ръце се стрелват нагоре, после неговите се стоварват обратно върху талията ми, после завъртане навън, падане на коляно на пода. Отсега усещам как целият ми кръст и ръцете ми ще бъдат в синини. Забивам пръсти в рамото му. И той ще стане на синини обаче, когато дойде моят ред. Поне докато не го убия.
— Крачка назад, крачка встрани, усещайте ритъма, не се бойте от страстта! — опитва се да надвика музиката Тимоти, но аз почти не го чувам, удавена в звуците на цигулките и страха.
Стаята кръжи около мен, когато се завъртаме, а ръката на Робърт ме притиска все по-силно. Той все още се съпротивява на промяната въпреки факта, че космите му се сгъстяват като сплъстена вълча козина. Виждам как стисва челюсти. Хайде, ти ме желаеш, искаш да ме погълнеш. Ако издържа до края на урока, ще мога да го примамя да ме последва навън, да ме нападне там. Ще мога. Аз съм ловец. Отново падане на коляно, после завъртане в кръг. Музиката се ускорява, цигулките се надпреварват бясно да не изостанат от темпото, струните на виолончелата се опъват до скъсване, сякаш животът на музикантите зависи от това изпълнение. Тропване с крак, изнасяне, обръщане, главите на една страна, после обратно. Той ме притиска през кръста и изръмжава, но звукът почти се губи във вихъра на струнните инструменти, който Тимоти усилва още. Тропване с крак, обръщане, чупка в кръста, отмятане на главата.
Изпищявам и отскачам от него, когато за мое учудване усещам как ноктите му се вкопчват в мен. Шокирана, отблъсвам Робърт от себе си. Намираме се пред толкова хора. Аз се поглеждам в огледалата, които опасват стаята, и виждам как четири червени петна кръв се разрастват на хълбока ми през плата на блузата. Останалите курсисти зяпват. Тимоти вдига вежди и притичва да спре музиката. Аз гледам Робърт в изумление.
И тогава той ми се нахвърля.
Не се е преобразил, но в погледа му няма нищо човешко. Стоварва се отгоре ми, събаря ме по гръб. Главата ми отскача от дървения под като на пластмасова кукла и за момент ми причернява пред очите. Жените наоколо се разпищяват. Няколко мъже се спускат към нас, но аз знам какво да правя. Свивам колене към себе си и с всичка сила го ритвам с двата крака в слънчевия сплит. Той отхвърча назад и се забива в едно от огледалата. То се разбива на безброй късове, които за миг отразяват мен и останалите ужасени танцьори, преди да се изсипят като дъжд отгоре му. Мъча се замаяно да се изправя, но не успявам; явно съм се ударила по-силно, отколкото ми се струва. Потривам леко с ръка тила си.
Той не се движи, а писъците наоколо не секват. Какво правя? Трябва да стана, да се бия с него. Но не, той се е ударил в стената като човек, а не като вълк. Не е достатъчно силен, за да се изправи след такъв ритник. Няколко души ми помагат да се надигна и Тимоти ни извежда от помещението. Няма как просто да го оставя така. Трябва да се промъкна обратно и да го убия. Долавям откъслечни разговори, после един от служителите на центъра минава бързо покрай мен и заключва вратата на салона. Главата ми пулсира, докато някой ми помага да седна на стола на рецепцията.
— Сега ще те почистим…
— След малко ще дойде линейката…
— Не се тревожи, душичке, заключихме го вътре…
— Още й тече кръв…
— Нищо ми няма — обаждам се накрая и повдигам леко блузата си, за да видя раните. — Дори няма да има нужда от шевове.
— Миличка, откъде би могла да знаеш — поклаща глава една от жените, притиснала към главата ми торбичка с лед.
— Повярвайте ми. Имала съм много шевове — казвам аз, ставам и поглеждам назад към вратата на салона. Не виждам начин да вляза отново вътре. Пред нея са застанали няколко души, а около мен се е събрала фактически цяла тълпа. По дяволите. Още един ще отърве кожата. — Скарлет ще ме убие — измърморвам на глас.
— Не се притеснявай за тази Скарлет, миличка, която и да е тя. Но бях прав, силно момиче си ти — казва Тимоти. Гласът му леко трепери, също както и ръцете. — О, слава богу! Полицията дойде.
Отвън спират две патрулки и една линейка. С много убеждаване и въпреки протестите на персонала и останалите танцьори успявам да уверя хората от спешното, че нямам нужда от помощ. Тогава те само ми дават още няколко торбички лед и се запътвам към салона. Напрягам се, готова да се бия с фенриса, очаквам, че той дебне зад вратата, готов да изскочи. Но не. След малко го изнасят вързан за носилка. По лицето му се стича кръв, а от кожата и косата му стърчат парчета стъкло. Косата му е сплъстена и наподобява козина, но се съмнявам, че някой друг, освен мен ще забележи. Докато го носят покрай мен, клепачите му леко се отварят. Тимоти обаче изсъсква по него почти като котка и вълчите очи се затварят отново.
Присъстващите наобикалят полицаите, нетърпеливи да разкажат какво се е случило. Аз опитвам да се измъкна, но Тимоти настоява да остана и да дам показания. Докато предавам на полицая постната си версия на историята, нещо от рода на „той ми се нахвърли и аз го ритнах“, на паркинга отвън спира луксозен автомобил. От него изскача мъж в делови костюм и се запътва устремно към нас, оправяйки пътьом възела на вратовръзката си.
— Здравейте, инспекторе, аз съм Робърт Кълър Старши. Разбирам, че е имало инцидент с участието на сина ми? — казва той и подава ръка на полицая, който записва показанията ми.
— Да, господин Кълър. Ако обичате да ни отделите минутка след малко. Синът ви ще бъде откаран за преглед в болницата…
— Разбира се — казва мъжът. После ме поглежда внимателно и ми прави знак с глава да го последвам встрани от навалицата. — Надявам се, че побърканият ми син не ви е причинил нещо сериозно. Мога да ви напиша чек — казва тихо той и вади чекова книжка от джоба си. — Как се казвате?
— Аз ли? — питам, не знам дали съм чула правилно. — Роузи Марч. Но всичко е наред, наистина.
— Глупости — отвръща мъжът. — Той е болен, разбирате ли. Това продължава от около година, той не е виновен за състоянието си. — Погледът му проследява отдалечаващата се линейка, после пак се връща към мен. — Опитахме да го настаним в клиника, но от това състоянието му само се влоши, тъй че сега за него постоянно се грижи човек. Предполагам, че го е изпуснал… — господин Кълър подписва със замах чека, сгъва го на две и го пъха в ръката ми толкова бързо, че оставам с впечатлението, че му се налага да го прави често. — Пробута ли ви историята как е най-малкият от седем братя?
— Да.
Човекът подбелва очи:
— На всички я пробутва. И какво от това? Аз също съм най-малкият от седем момчета, но за разлика от него съм с всичкия си. Сякаш си имам работа с двайсет и девет годишно дете.
— Не мога да повярвам, че сте успели да запазите… човешкия му вид. — Последните думи се изплъзват почти неволно от езика ми, но господин Кълър само свива рамене.
— Правим го с цената на много грижи и много пари. Вижте, дадох ви чека, но не мислете, че не разполагам с адвокати, които при нужда ще…
— Не, не — отвръщам бързо. — Няма никакъв проблем.
— Ами добре. Инспекторе, споменахте, че искате да говорите с мен? — обръща се той към полицая.
Докато те разговарят, аз се изнизвам навън, пускам торбичките с лед в кошчето на входа. Навън слънцето грее ослепително, а главата ми все още леко пулсира. Потърквам я с ръка, докато разгъвам чека. Хлъцвам от сумата — две хиляди долара. Две хиляди долара? За това, че онзи ме е съборил на пода? Вероятно в съда е щяло да му излезе по-скъпо. А и сигурно знае, че животът ми е бил в опасност. Кой знае дали други момичета са били убити от сина му. Да държиш фенрис затворен в дома си по този начин, запазвайки го като член от семейството… Вероятно затова е успял да съхрани човешкия си облик, докато съзнанието му е било обсебено от вълка. Трябва да му е коствало доста упражнения. Дали баща му изобщо знае какво е той? Сгъвам с въздишка чека и го прибирам в джоба си, изминавам последните няколко преки до апартамента.
— Къде беше? — пита Скарлет, когато прекрачвам със залитане прага. Погледът й се спира върху петната от кръв по блузата ми. Сайлъс се подава иззад вратата на хладилника, приближава се до мен и очите му се разширяват. Аз прехапвам устна, боря се с желанието да се гушна в прегръдката му. Скарлет скача тревожно от дивана. — Роузи, добре ли си?
— Да, да, нищо ми няма. Ударих си малко главата, това е. А, да, и спечелих две хиляди долара.
Сайлъс и Скарлет си разменят притеснени погледи. Виждам как Сайлъс пристъпва напред, сякаш иска да се втурне към мен, но се удържа.
— Има сътресение — казва той.
Скарлет кимва и двамата ме повеждат към дивана.
— Чакайте, нямам никакво сътресение! Всъщност може и да имам, но вижте — вадя чека от джоба си и го плясвам върху дланта на Скарлет.
Тя го разгъва и челюстта й увисва. После го подава на Сайлъс, който мести поглед между него и мен не по-малко от четири пъти.
— Добре. И така, как успя да изкараш два бона, Роузи? — пита Скарлет.
Изминавам оставащия път до дивана и се друсвам върху него. Скарлет и Сайлъс се скупчват край мен.
— Така… добре… Ами всъщност… — поемам си дъх и поглеждам към Скарлет. Вече не ми се вие свят и изведнъж си давам сметка, че ще трябва да й обясня за урока по танго. — Както си бях на курса по танци — започвам бързо, — се оказа, че там има един фенрис…
— Чакай… на какво си била? — прекъсва ме Скарлет.
— Ами… на урок по танци — отвръщам смирено.
Сайлъс прави физиономия в смисъл „сега я загазихме“.
— Така ли? И откога ходиш на уроци по танци? — повишава тон тя.
— Аз просто… се записах на три различни курса в Центъра по изкуствата и днес имаше урок по танго.
— Три курса? Ти… ти мислиш, че имаме време за уроци по танци? — тя изглежда първо шокирана, после наранена, а накрая бясна и окото й се втренчва в мен.
— Те не бяха дълги, най-много по половин-един час на урок… — думите ми увисват във въздуха, защото тя се изправя и се отдръпва от мен.
— А аз… живея, за да ловувам, дишам, за да ловувам. В момент, когато времето ни изтича и… — тя млъква, явно безсилна да изрази чувствата си, и скръства ръце на гърдите си, без да ме поглежда.
— Съжалявам, Скарлет, но аз…
— Ти знаеше ли за това? — просъсква тя към Сайлъс. Той отмества очи и кима мрачно. Скарлет стисва зъби и поклаща глава. — Добре, както и да е. Казвай откъде са парите — ме пита сухо.
Разказвам накратко историята. В погледа на Сайлъс се чете едновременно гняв и подкрепа, а лицето на Скарлет остава студено и безизразно.
— Баща му ми даде парите — довършвам аз. — Предполагам, че се бои да не го съдим или нещо подобно. Но няма да могат да го удържат още дълго, той вече си е чудовище…
— Дали пък не е променящият се Потенциален? — казва Скарлет по-скоро на себе си, отколкото на нас със Сайлъс.
— Не — тръсвам глава. — Няма начин. Прекалено добре се контролираше като за новопревърнал се фенрис. А и баща му каза, че е така от около година — според мен, когато миналата година е станал на двайсет и осем, е бил ухапан по време на тогавашната си лунна фаза. Между другото, преди е бил от Монетите, а сега става Стрела…
Лицето на сестра ми помрачнява.
— Спомняш ли си да ти е казал още нещо? Някаква подробност, която да ни ориентира кой може да е новият Потенциален? — подпитва ме деликатно Сайлъс: очевидно се опитва да ни върне благоволението на сестра ми.
— Нищо особено — тъжно свивам рамене. — Каза, че имал куп братя, също както… — и се смръзвам. Местя очи из стаята. Скачам, без да обръщам внимание на световъртежа и парещата болка в главата, и отивам до масата, за да взема „Митове! Легенди! Чудовища!“. Разгръщам трескаво книгата. Хайде, къде беше. Възможно ли е да е точно това! Най-сетне откривам страницата, която търся. Поглеждам любопитните лица на Сайлъс и Скарлет и вдигам триумфално книгата. — Той е седмият син на седмия син. — Сядам на пода с кръстосани крака. Те идват, гледат книгата и мен.
— И какво от това? Аз съм шестият син и деветото дете в семейството си, ти си второто; какво общо… — подхваща Сайлъс, но Скарлет го поглежда така, че той млъква.
— Седми син… — тя се втурва към купчината вестници в другия край на стаята и хвърля няколко на пода, докато стига до разпечатката от статията за смъртта на Джоузеф Удлийф. — И с Джоузеф е било така. Седми син на седми син.
— Седмият син на седмия син веднъж на седем години — промълвява Сайлъс с известна гордост в гласа, която мисля, че е адресирана към мен.
Очите ни се срещат и аз бавно затварям „Митове! Легенди! Чудовища!“.
— Дали е това? — прошепва Скарлет и пак сяда на дивана. — Единствено това ли е нужно, за да стане някой Потенциален?
— Дори и да не е, колко седми синове на седми синове може да има в този град? — отвръща Сайлъс. Той хваща ръката ми и макар че Скарлет ни гледа, нямам сили да я отдръпна. — Решихме загадката! Сега остава само да го открием.
Никой не казва нищо. Аз стисвам ръката на Сайлъс и той ми се усмихва, а Скарлет пак се изправя и започва да крачи замислено из стаята.
— Чудесно свършена работа, любов моя — прошепва ми Сайлъс и докато Скарлет е обърната с гръб, ме притегля и целува челото ми с обожание.