Джаксън Пиърс
Червените шапчици (34)

Глава 32
Роузи

Зад мен черковната камбана удря веднъж и това е единственият звук, различим сред рева на зверовете. Най-близкият фенрис се възползва от моментната ми разсеяност и захапва ръката ми. Аз изпищявам и ръгвам в главата му ножа си, който пробива черепа и небцето му, усещам върха на острието да опира в кожата ми между неговите зъби. Изритвам го в гърдите и той се олюлява няколко крачки, преди да се претърколи на земята. Скоро ще се превърне в сенки.

По ръката ми руква кръв, топла и лепкава, но аз не й обръщам внимание — остават ни още три вълка. Малко по-далеч сестра ми крещи проклятия по Водача, а зад мен Сайлъс се мъчи да избегне челюстите на млад сив вълк. Третият фенрис избива единия нож от ръцете ми, но аз грабвам от земята остър къс ръждиво желязо и го намушвам в задния му крак. Той надава болезнен вой, а аз стоварвам лакът върху главата му. Фенрисът се преобразява в човешки вид и хуква да бяга с накуцване, изчезва от полесражението през пролука в оградата, преди да успея да го настигна. Изтичвам към Сайлъс, заставам пред него и го блъсвам встрани, след което замахвам с металния къс към младия вълк. Острото парче желязо го улучва в плешката и го пронизва дълбоко. Звярът изревава от болка и се строполява на сива купчина. Остава само един — Водача. Очите ми срещат за миг очите на Сайлъс, след което и двамата се обръщаме към отсрещния край на парцела, където е сестра ми.

Водача и Скарлет обикалят в кръг, вперили един в друг горящи погледи, пълни с омраза. Нейното чело е окървавено, косата й е сплъстена и прилепнала към раната и тя самата прилича почти на диво животно. Аз никога не мога да стигна нейната свирепост, но затова пък мога да й помогна. Спускам се към тях, а Сайлъс ме следва по петите.

Вълкът скача. Скарлет се прилепва до земята, но той вече е научил този трик и пада право отгоре й. Лапите му приковават ръцете й към земята, муцуната му е пред самото й лице. Тя се опитва да го отхвърли с ритници, но той дори не обръща внимание на резките удари по задните си крака. Напълно концентриран, извива нокти и виждам как те пробиват кожата на ръцете й. От окървавената му паст се точат дълги лиги и капят върху шията й. Затичвам се по-бързо. Искам да го нараня, да го унищожа вместо нея. Но той ме приковава с поглед.

— Нито крачка повече — изръмжава с получовешката си уста и дългите му кучешки зъби почти докосват шията й. Като нищо може да я убие. Трябва да го послушам, иначе ще я разкъса, както момичето в тунела. Замръзвам на мястото си. — Хвърлете оръжията — нарежда той.

Зад себе си чувам как Сайлъс пуска брадвата. Разтварям пръсти от кокалената дръжка на ножа и той тупва безполезно на земята.

Фенрисът навежда глава и изпъва дългия си тъмен език, прокарва го сластно по лицето й. Тя не му доставя удоволствието да реагира. Водача се подсмива, но зад смеха му се таи черен гняв и той мълниеносно стрелва муцуна към рамото й. Движението е толкова бързо, че аз разбирам какво се е случило едва когато зървам огромната рана на ключицата й, толкова дълбока, че се вижда движението на оголените мускули. Тя не крещи, нито помръдва, но затова пък аз се разпищявам истерично. Водача ми се ухилва и забива зъби в другото й рамо. Скарлет най-сетне простенва от болка, което явно изключително го забавлява. Той сумти с наслада, пръска от ноздрите си капчици кръв. След това разтваря широко паст, оголил жълтите си зъби, проблясващи на лунната светлина.

Сайлъс профучава покрай мен.

Докато разбера какво става, вече е твърде късно да го спра. Косата му се вее, погледът му е твърд като стомана. Не, само това не!

Вълкът го вижда в последния момент. Сайлъс се стоварва върху него отстрани, събаря го от Скарлет и двамата се претъркулват, а тя остава да лежи неподвижна. Вълкът изръмжава и траква челюсти. Сайлъс се опитва да отскочи встрани, но звярът подсича краката му с мощната си лапа и той пада в прахоляка. Оръжие, трябва ми оръжие. Грабвам брадвата на Сайлъс и се втурвам към тях. Сайлъс е отново прав, но вълкът му нанася жесток удар в лицето и го запраща обратно на земята. Той удря тила си при падането и го виждам как подбелва очи. Около главата му се разтича локва кръв и аз изкрещявам името му. Крещя и тичам с всичка сила, но не мога да изпреваря вълка, който стъпва отгоре му и свежда муцуна към гърдите му. По-бързо, по-бързо, трябва да стигна навреме. Но всичко е като на забавен каданс.

Ухапването — то е съвсем леко. Зъбите едва пробиват кожата.

Но това е достатъчно. Достатъчно, за да отнеме душата му. Да отнеме душата на моята любов.

От гърлото ми се изтръгва задавен вопъл, повече животински, отколкото човешки, а зад гърба си чувам вика на Скарлет. Внезапно времето се ускорява отново и се озовавам върху вълка, отблъсвам го от безжизненото тяло на Сайлъс. Гневът изпълва цялото ми тяло, най-нечовешката и смъртоносна ярост, която съм изпитвала някога. Тя ми дава сила да развъртя тежката брадва над главата си и да я стоваря върху звяра. Той се отмества точно навреме, но успявам да отсека пръстите на предната му лапа. Водача надава вой и скача отгоре ми, аз се извъртам и подлагам острието на брадвата. То сцепва косматата гръд на животното с тъпо хрущене и кървавите пръски ме оплискват като дъжд. Не е достатъчно, не е достатъчно. Искам да го накълцам на парчета, искам да умре в битка с мен. Искам да съм последното нещо, което ще види, както той е последното, което Сайлъс — моят Сайлъс, а не онова, в което предстои да се превърне — е видял.

Опитвам се да замахна отново с брадвата, но хлъзгавата от кръвта дръжка се изплъзва от ръката ми. Нямам време да я вдигна, защото Водача бавно се обръща към мен, олюлява се. Без оръжие съм, но това няма значение. Хвърлям се напред и повалям вълка по гръб. Той вкопчва нокти в мен, острите им върхове пронизват дрехите и кожата ми. Хващам го за гърлото и започвам да натискам с цялата тежест на тялото си, а той се гърчи под мен, мъчи се да ме отхвърли. Усещам пулса му, чувствам как трахеята му се напряга за глътка въздух. Очите му стават тъмножълти, едната му лапа раздира гърба ми; чудовището се мята в агония. Аз не откъсвам очи от неговите. Гледай ме — нека аз съм последното нещо, което ще видиш.

По страните ми рукват сълзи и капят по мазната му козина. Той ми отне Сайлъс. Отне ми го просто ей така, сякаш той не бе моята любов. Затова сега ще го накарам да страда. Чувствам се така, сякаш не съм аз, сякаш не мога да бъда повече онова момиче, което целуна Сайлъс на същото място преди малко повече от седмица. Сякаш съм силна, могъща, сякаш съм сестра ми. Сякаш мога да спра собствената си болка, като отнема живота на чудовището. Затягам хватката си върху шията му, опивам се от помръкващия му взор.

Водача спира да се бори. Мрак изригва над паркинга, затъмнява уличните лампи, цялото небе. Разпростира се във висините като гигантско черно хвърчило, после се пръсва на милиони късчета, които изчезват в порутените сгради наоколо като подплашени скитници. Падам на земята с разтреперано от болка и изтощение тяло и се обръщам към своя любим.

Той е бял като платно, толкова бял, че кръвта, която се стича от малката рана на тила му, изглежда неестествено червена. И е напълно неподвижен. Отпърво мисля, че е мъртъв, но след това клепките му потрепват и той среща моя поглед. Спокоен е и диша бавно, сякаш благодарен за всяка нова глътка въздух. Кръвта ми започва да се охлажда, гневът се разсейва и внезапно по кожата ми пробягва студ. Иска ми се да затворя очи, да запуша ушите си, да се направя, че нищо не се е случило. Искам Сайлъс да ме целуне и да ме събуди от този кошмар.

Наместо това пропълзявам до него, неспособна да се изправя.

— Всичко ще бъде наред — излъгвам; задъхана, едва изговарям думите.

Протягам трепереща ръка и докосвам раната на гърдите му. Само ако можех да изтегля отровата от нея, да я изсмуча от него в себе си. Сайлъс се изправя с усилие и сяда.

Аз го придърпвам в прегръдката си. Кръвта от гърдите му попива в дрехите ми. Сигурна съм, че в този миг и двамата се питаме едно и също — колко време остава?

Сайлъс диша в шията ми и трепва от болка, когато посяга да ме погали по косата. Аз го прегръщам още по-силно, сякаш така мога да го удържа от преобразяването.

— Трябва да вървиш, Роузи — казва нежно той след няколко секунди.

Аз не помръдвам.

— Трябва да се махнеш от мен — повтаря той вече с по-твърд глас, опитва се да звучи решително.

— Не мога — едва промълвявам. Това е самата истина — нямам сили да откъсна ръцете си от него. Вплитам пръсти в косата му, вдишвам аромата на кожата му. — Обичам те — прошепвам.

— И аз те обичам, Роузи — изрича той бавно и се отдръпва от мен, така че очите ни се срещат.

Прокарва върховете на пръстите си по бузата ми, докосва с палец устните ми. Спуска ръцете си надолу по раменете ми, сякаш ме оглежда внимателно за последен път.

— Остани с мен — моля го аз.

Гърлото ми е толкова стегнато от потиснати викове, че думите ми излизат като шепот. Дланите му ме стисват по-силно и аз се напрягам — дали това е началото на промяната? Не мога да се бия с него, не мога да го нараня. Дори ако е звярът, той може да ме има. Може да ме погълне цялата.

Но не, той още не е чудовище. Ръцете му обгръщат здраво тялото ми и той ме целува, горещо и отчаяно. Притискам се към гърдите му и усещам как силно бие сърцето му. Целуваме се като за първи път и знам, че той се бои да се откъсне от мен също толкова, колкото и аз, защото, щом тази целувка свърши, свършва всичко.

Той се отдръпва първи. От очите му се стичат сълзи, но челюстта му е стегната, решителна. Аз не мога повече да сдържам воплите, които напират от устните ми, хаотичните молби да ме целуне отново, да не слага край на всичко. Думите ми, пръстите ми, сълзите ми, мислите ми — всичко около мен се обърква. Сайлъс се обръща непоколебимо към сестра ми, която е успяла да се изправи и стои отстрани като ням свидетел на мъката ми.

— Скарлет — казва дрезгаво той. — Ти обеща.