Джаксън Пиърс
Червените шапчици (17)

Глава 15
Скарлет

Изминавам на посоки километри. Аз нося отговорност. Това не е безсмислена игра. Сайлъс греши. В небето трещи гръмотевица.

Тръгвам по една улица, която ме отвежда до низ от неугледни еднофамилни къщи и неподдържани спортни площадки. На ъгъла има грозно на вид училище, явно изгубило неравната битка с престъпността в квартала. Съзнанието ми е напрегнато до такава степен, че сякаш всеки миг ще избухне. Вълците понякога се навъртат край училищата. Струва си да проверя.

Вмъквам се в училищния двор с падането на първите дъждовни капки и докато стигна до олющеното здание, вече се е разразила истинска буря.

Учениците явно не са на смяна — паркингът е празен, с изключение на очукано кафяво комби, паркирано до гъстия жив плет. В него виждам възрастен мъж, силно брадясал, той прави на някого знак да се доближи до колата. Прокрадвам се по-близо и надзъртам иззад ъгъла, за да видя на кого маха. Оказва се момиче, вероятно от средните класове, притиснало неспокойно учебниците си към гърдите под разтворения кариран чадър.

— Искам само да те питам за пътя! — подвиква той едва ли не с развеселен глас.

Момичето поклаща глава и отстъпва назад, увеличава разстоянието помежду им с няколко метра. Браво на малката, казвам си аз, притичвайки от ъгъла на училището до живия плет, без да обръщам внимание на дъжда, който влиза в окото ми. Мъжът я повиква отново.

— Вижте, аз не карам и не мога да ви обясня пътя — отвръща тя. — Изчакайте да дойде майка ми, тя ще ви каже.

Мъжът кимва и дръпва ръчната спирачка, после слиза от колата и тръгва към нея с бавни уверени стъпки. Малката пребледнява и трескаво се мъчи да отвори масивната двойна врата на училището, но тя е заключена. Усещам как ми скача адреналинът: любовта към лова, любовта към предназначението ми. Мъжът я доближава — с ръце в джобовете и с тъмен блясък в очите.

С два скока съм до тях, измъкнала брадвичката. Заковавам се зад гърба му и подпирам острието в гърлото му, радостна от изненадата му. Той се обръща стреснато. Хайде, преобрази се. Ще бъдеш вторият ми успешен лов в този град.

— Ей, госпожичке — изквичава той и отстъпва крачка назад.

Зад него момичето изглежда вцепенено от ужас и объркване.

— Ей, вълчо — дразня го аз.

Той ме гледа продължително, после изведнъж се хвърля към мен отляво. Но аз съм по-бърза. Замахвам с брадвичката и му сцепвам ръката с дълга кървава бразда. Мъжът изпищява и се свлича на колене, притиснал раната.

— Кучка мръсна — ревва той, гласът му отеква от училищната сграда и чезне в дъждовната пелена.

Аз пристъпвам към него и вдигам отново брадвичката. Хайде, преобрази се. Бий се с мен.

Лицето на мъжа пребледнява като на неговата несъстояла се жертва. Той вдига умолително ръце.

— Чакай, съжалявам, нямаше нищо да й направя. Ще я оставя на мира, обещавам.

Фенрисите никога не молят. Поглеждам към ръцете му, осеяни със старчески петна, към китките.

По тях няма нищо. Няма татуировки, няма знак на глутница. Само петна.

Смръщвам чело и пускам брадвичката до бедрото си. Мъжът се тресе, кръвта от раната се процежда между пръстите му. Поглеждам към момичето, което ме съзерцава с някаква ужасена признателност.

Сгрешила съм. Той е просто човек, долен, чудовищен, но не и вълк. Наистина губя форма.

— Изчезвай — процеждам и отстъпвам встрани.

Мъжът скача и тича към колата си, след което изфирясва от паркинга със свистене на гумите по мокрия асфалт.

Стоя неподвижно, дъждът се стича по дрехите ми и капе от острието на брадвичката. Сгрешила съм.

Не мога да го правя сама. Нуждая се от сестра си. И от партньора си. Тъкмо си го върнах, не бива да го оставям да изчезне отново.

И освен това… въздишам и примижавам… явно се нуждая от тях не само за лова.

Поглеждам към малката, която стои притисната до вратата на училището.

— Добре ли си?

Тя кимва.

— Коя си ти? — ме пита с тънко гласче, едва доловимо през шума на бурята.

Не отговарям нищо. Обръщам се, минавам през живия плет и свивам зад ъгъла на училището.

Не мога да го правя сама; не мога да постигна нищо без Роузи и Сайлъс. Но трябва да ги навия. Не бива да им позволявам да зарежат лова.

Да зарежат мен.

Когато се прибирам в апартамента, заварвам Роузи седнала до масата с увит на главата пешкир. Душът в банята е пуснат, тоест Сайлъс е там. Оглеждам стаята — Душевадеца е мокър като мишка и се ближе с вид на накърнено достойнство край леглото.

— Какво е станало тук? — питам рязко.

Свалям дрехите си и ги оставям на мокра купчина пред спалнята ни.

— Душевадеца избяга навън — обяснява Роузи.

В гласа й има нещо, някаква напевност — като в говора на принцеса от анимационен филм. Поглеждам я въпросително, но тя не откъсва очи от книгата, която прелиства.

— Тази вече я изчетох — отбелязвам, докато си намъквам сухи дънки и тениска. — Два пъти.

— Съжалявам. Исках само да помогна — казва Роузи и затваря книгата.

— Няма проблем. — Опитвам се да звуча по-меко, но ми е трудно. Ядът към Сайлъс още клокочи в мен. — Откри ли нещо ново? — питам сестра си, сядайки до нея на масата.

— Не — отвръща с кратка въздишка Роузи. — Пак сме там, откъдето започнахме. — Тя пуска книгата на пода и не посяга да вземе друга. — Сайлъс каза, че ще отиде да навести стария Рейнолдс. Аз обаче ще остана да ти помагам с проучванията. — Роузи кръстосва крака върху купчината книги пред себе си и забелязвам, че прасците й са дебело намазани с розов цинков мехлем.

— Това за какво е? — питам.

Роузи свива рамене.

— Докато сме гонили Душевадеца, май съм се одраскала в отровен бръшлян. Но го измих и се намазах навреме.

— Дано — казвам и поглеждам безупречно гладката й кожа. — Отровният бръшлян е гадно нещо. Помниш ли как веднъж пострадахме и двете като малки?

— Не — поправя ме Роузи. — Пострада първо ти, а аз по-късно. Сещаш ли се, че ти се отъркаля, без да искаш, в бръшляна, докато играехме, и цялото ти лице се поду. А аз… аз се подух чак след около седмица.

— Да, и?

— Направих го нарочно. Отидох и се отъркалях на същото място.

— Защо си направила тая глупост? — питам през смях.

Роузи поклаща глава:

— Защото мама те пусна да спиш при нея, а аз останах сама в нашата стая. Беше ми скучно.

— И затова се отъркаля в бръшляна?

— Просто адски много ти завиждах. И бях готова да направя всичко, за да съм като теб, дори нещо глупаво… — тя млъква отнесено.

Сайлъс ни прекъсва, като излиза от банята; дрехите са залепнали накриво по още мокрото му тяло. Той започва да рови из багажа си, без да поглежда към мен, докато накрая измъква от купчината дрехи чифт чорапи. Забелязвам, че и той има мехлем, но по ръцете.

— Роузи казва, че ще ходиш при стария Рейнолдс? — питам, донякъде като предложение за примирие.

— Да. Откакто сме тук, съм го посещавал само веднъж — отвръща той и мята мократа си кърпа върху облегалката на стола. — Сигурно ще се върна към осем-девет часа. Ще ходим ли на лов тази вечер?

— Да, но ако искаш, ще започнем без теб. Винаги можеш да се присъединиш към нас по-късно. — Още едно мирно предложение, макар че този път го изказвам малко насила.

Сайлъс изглежда впечатлен и мисля, че забелязвам в очите му нещо като чувство за вина. Той хвърля поглед към Роузи, после отново към мен с извинителна усмивка.

— Добре, Лет.

След това си нахлузва обувките, пооправя с пръсти мократа си коса, махва ни за довиждане и излиза. Все още е сърдит, но малко. На Сайлъс винаги му е минавало по-бавно. Обаче имам нужда от него, имам нужда от Роузи. Не искам да съм сама. Поколебавам се за миг и изтичвам след него. Когато стигам до вратата, той е вече на долната площадка.

— Ако искаш, да дойда с теб?

Той поглежда нагоре към мен и устните му потрепват в нещо като тъжна усмивка.

— Бъди спокойна, може да отидем заедно друг път.

— Добре — отговарям, но той не помръдва. Намръщвам се леко. — Нали няма пак да изчезнеш?

Сайлъс изглежда учуден.

— Това, че ми лазиш по нервите, не означава, че бих те зарязал. Пък и къде бих могъл да се дяна, Лет?

— Вярно — отговарям аз.

Сайлъс продължава надолу по стълбите, а аз се обръщам, за да се прибера. Той се нуждае от нас, а аз се нуждая от тях.