Джаксън Пиърс
Червените шапчици (19)

Глава 17
Скарлет

Седмият на седмия. Още не мога да повярвам, че било толкова просто. Всъщност не — не мога да повярвам, че в „Митове! Легенди! Чудовища!“ е казана истината. Браво, Доротея Силвърклоу. Кой знае дали и онова с посипването на сол по первазите на прозорците наистина ще държи демоните настрана. Във всеки случай малко предпазливост не вреди.

Не мога да заспя. Главата ми бучи от натрапчиви мисли, които ме глождят. Обръщам се в леглото и поглеждам към сестра си, която лежи с разпилени по възглавницата коси и прилича на Спящата красавица. Тя го откри — последния ключ към загадката на Потенциалния.

И ме излъга. Крила е тайни от мен. Не, тя и Сайлъс са крили тайни от мен. Наистина ли са ме загърбили? Смятат ме недостойна да узная нещо елементарно от рода на този факт, че малката ми сестра ходи на уроци по танци? Изпускам я. Вече почти съм изпуснала и лова. Какво ще ми остане, освен белязаното лице, което да ми напомня колко съм безполезна без сестра си и лова?

Тя имаше късмет, че донесе важна информация, иначе щях да й се разкрещя. Но между нея и Сайлъс… сякаш има някаква връзка, от която аз не съм част. Повдигам ръка и гледам как лунната светлина се отразява от белезите ми. Подпирам се на лакът и поглеждам през процепа в завесите към Сайлъс. Гърдите му се повдигат равномерно от съня, устата му е леко отворена, а единият му крак е провесен от дивана.

Аз въздъхвам. Седмият на седмия. Съсредоточи се върху това, а не върху лъжите на Роузи. Ако успеем да го открием, да го използваме, после ще можем да се приберем в Елисън. Ще заживеем отново в къщата на Ома Марч, ще ловуваме заедно из горите край градчето, ще си върнем живота такъв, какъвто беше, когато със сестра ми нямахме тайни.

Ами ако тя не иска да се върне? Мисълта ме парва с ледената си вероятност. Роузи е държала уроците си в тайна, защото не е искала да ги прекъсва. Не съм толкова глупава — аз самата по всяко време бих избрала тангото пред върколаците, ако имах избор. Но нямам. Аз съм белязана, прикована към лова. Докато Роузи… тя е наполовина пеперудка.

През деня продължавам с издирването. Подреждам записките си. На два пъти отскачам до библиотеката. Роузи прекарва повечето време с торбичка лед, закрепена на хълбока й, за да охлади леко подутите рани, и с чаша чай в ръка. Неговата ароматна пара сякаш отблъсква студения дъжд, който почуква навън. След дълго ровене в телефонни указатели, публични регистри и вестникарски статии успявам да издиря три имена, но всъщност търсенето ми е ограничено само в Атланта. Това са Нийл Франклин, Джеймс Портър и Грег Заводни. У мен трепти искрица надежда, когато с Роузи сядаме да ги обсъдим.

— Не мисля, че Франклин е нашият човек — казва тя, като намества торбичката си с лед. — Тук споменават за шест по-големи деца, но имам чувството, че сред тях има и момиче, иначе щяха да кажат „шестима по-големи братя“.

Аз препрочитам статията и неохотно задрасквам името от списъка, защото Роузи вероятно е права.

— Колкото до Заводни… не знам, Скарлет, този човек е много, много стар.

— Да, наближава осемдесетте. Вълците обикновено намират и променят тези хора много по-рано. Малко вероятно е да е успявал да им се измъкне през всички досегашни години.

— Така е — съгласява се Роузи.

Усещам как надеждата в душата ми тлее все по-мъждиво.

— И така… Портър. За този имаме най-оскъдна информация.

Всъщност разполагаме само със съобщение за дипломирането му, в което се споменава, че са общо седем деца, но не се казва кое поред е той. Единствената причина да се захванем с него е, че преди време Сайлъс и Роузи се бяха заловили да четат във вестника платените обяви за рождени дни и бяха забелязали, че той тъкмо става на двайсет и осем.

Но нямаме адреса му. Не е регистриран в телефонния указател. Не изскача в никоя интернет търсачка.

— Трябва да изляза — изпъшквам аз.

Необходимостта да ловувам напира в мен с такава сила, сякаш иначе всеки миг ще се разпадна. Сайлъс отиде да плаща наема ни за втория месец, а Роузи изглежда толкова безпомощна с чая и торбичката си с лед, затънала в книгите, че се налага този път да я оставя на мира: ако съм безкрайно мила и добра с нея, може би ще мога да си я върна?

— Чакай, какво ще правиш, ще кръстосваш ей така улиците да търсиш Портър ли? — пита ме тя, докато заточвам набързо брадвичката си.

— Портър, някой вълк, каквото и да е. Просто трябва да върша нещо, Роузи — отвръщам, после излизам и се спускам надолу по стълбите.

Бродя без посока из бизнес квартала, наметката ми се развява от вятъра, а брадвичката е препасана плътно на кръста ми. Жалко, че не мога да отида до болницата и да очистя фенриса от танцовия клас на Роузи. Доста скоро душата ще го напусне окончателно и тогава ще стане съвсем неудържим. Но нещо ми подсказва, че болничният персонал няма да се отнесе особено радушно към момиче с превръзка на окото и цялото в белези, дошло да накълца техен пациент, пък бил той и престъпник. Вероятно не си струва рискът да ме вържат в усмирителна риза и да ме натъпчат с медикаменти.

Няколко бизнесмени, напускащи по-късно офисите си, ми хвърлят напрегнати погледи, когато вторачвам в тях здравото си око. Мяркат се дрипльовци, случайни двойки бързат към къщи. Но нито следа от фенриси. Както и от пеперудки. Когато започвам наистина да се замислям дали да не закрещя името на Джеймс Портър по улиците, си давам сметка, че е време да се прибирам у дома. Повличам крака към апартамента, а чувството на неудовлетвореност ври вътре в мен.

Наркоманът от долния етаж явно си е забъркал нова смес: вонята пълзи по стълбището като тежък облак. Минавам бързо покрай неговия апартамент и стигам до нашия, където смъквам превръзката от окото си, а в краката ми се стича локвичка от дъждовната вода.

Вратата е леко открехната, пропуска бледозлатиста ивица светлина към мрачното стълбище. Чувам Роузи — поне си мисля, че е Роузи, защото гласът й звучи различно. Някак по-възрастен, по-зрял, глас на жена, а не на моята малка сестричка. Свивам вежди и притискам гръб към стената до вратата, усещам под пръстите си люспите на напуканата боя. Опъвам врат да надникна вътре и да установя причината за тази промяна. Знам, че не е никак красиво да шпионирам сестра си, но любопитството е по-силно от моралните ми задръжки.

Не мога да видя друго, освен тесен отрязък от кухнята и малката керамична лампа, която се напъва да освети целия апартамент. Отвън през прозореца градските очертания на Атланта проблясват на тъмния фон. Отново гласът на Роузи — трябва да е тя — нарушава тишината, но не долавям думите. Отвръща й друг глас, по-басов, гальовен… Сайлъс. Той говори спокойно и нежно, тонът му е като на човек, който е много по-голям от мен, а не само три години. Навеждам се по-близо до пролуката на вратата, вдишвам сладостния аромат на чая от портокалов цвят, който се запарва на печката. Понечвам да бутна вратата, за да видя за какво си говорят, та гласовете им звучат толкова непознато. В този момент Сайлъс влиза в полезрението ми и се подпира на кухненския плот. Почти едновременно с него се появява и Роузи, черната й коса се развява около сърцевидното й лице. Тя сваля чайника от котлона и избърсва ръце в дънките си, смее се на нещо, което Сайлъс е казал. Той се усмихва широко, със странно изражение в очите. Хващам дръжката на вратата и едва не се втурвам вътре, за да поискам обяснение какво се случва, но се възпирам.

Промяната не е само в гласа на Роузи, има нещо друго, нещо, от което ми притъмнява и стомахът ми се свива. Не мога да определя какво е, докато Сайлъс не се доближава до сестра ми и не прокарва нежно пръсти през косата й, внимателно, сякаш докосва безценно съкровище. После се навежда към ухото й и прошепва нещо, от което тя поруменява, а устните й се извиват в прекрасна усмивка. Най-сетне разпознавам израза в очите на Сайлъс: обожание. Стискам зъби и се мъча да се отърся от усещането, че са ме зашлевили през лицето.

Трябва да е някаква грешка, няма начин да виждам това, което виждам.

Но още по-лошото е, че гледката не ме шокира. Защото по някакъв начин, дълбоко в себе си, аз съм знаела.

Стисвам дръжката на вратата толкова силно, че ръбестата й повърхност се врязва в дланта ми. Той е най-близкият ми приятел; тя е малката ми сестричка. Не. Това не е тя. Ние не сме такива. Не сме глупави момичета, които флиртуват с момчетата и се смеят на ужасните им шеги, и се докосват с тях, както Роузи и Сайлъс, които сега преплитат пръсти.

Роузи се смее, обгръща с ръка врата на Сайлъс — сега той изглежда по-възрастен, по-висок от преди — и върти на пръст косата на тила му. Той я прегръща, едната му ръка се скрива наполовина под копринената й блузка, ляга върху гладкия й, тесен кръст. Всичко при тях е някак лъскаво и сияйно, хубава кожа, блестящи коси и тихи гласове. Усещам белезите по тялото си по-осезаемо от когато и да било, те са усукани въжета, които се стягат, за да ме задушат. Преглъщам с усилие.

Сайлъс се привежда над нея. Гърдите ми се стягат и се моля да спре, не съм сигурна дори дали не го изричам на глас, но напразно. Роузи отмята глава назад. Ръцете му я привличат по-близо, обхващат крехкото й тяло. Спрете и двамата — ние сме ловци, ние сме заедно в това, което правим, забравихте ли? Дали сме си дума, дали сме я много отдавна. Ние сме заедно… Устните им се срещат.

И аз оставам по-самотна, отколкото някога съм била.

Вратата се отваря със скърцане на пантите и аз не правя опит да я задържа. Роузи и Сайлъс завъртат глави по посока на звука и когато ме виждат на прага, лицата им пребледняват. Душевадеца се измъква от кухнята и се скрива под леглото в спалнята, сякаш доловил моя гняв, бурята, назряваща в сърцето ми. Роузи не проговаря, макар че устните й се разтварят сякаш в опит да изрекат някакви думи. Тя се измъква от прегръдката на Сайлъс, но хваща ръката му в своята. Аз не помръдвам. Не мисля, че изобщо мога да помръдна, не и докато все още виждам местата по шията й, където я беше целувал.

— Лет — проговаря най-сетне Сайлъс с прегракнал глас.

— Не — прошепвам аз. — Не, не, не… — едва чувам своите думи от тътена на сърцето си, на нашето сърце, което блъска неудържимо.

— Лет, чуй ме — казва Сайлъс и застава пред сестра ми. Тя здраво държи ръката му, сякаш търси закрила. — Не е кой знае какво, просто се бояхме, че ще се ядосаш, това е.

— Бояли сте се… — влизам вътре и се обръщам да затворя вратата, мъча се да си вдъхна сила, докато я заключвам. Дишай, Скарлет, само дишай. Обръщам се пак към тях, искам да овладея чувствата си, да не допусна да видят, че треперя от мъка, болка и гняв. — Вие сте ме лъгали. Лъгали сте ме и двамата.

— Ние… просто не ти казахме. О, Скарлет, недей така — казва умолително Роузи, пуска ръката на Сайлъс и се втурва към мен със сълзи в очите.

Аз я отблъсвам с цялата сила, която бих използвала в битка срещу фенрис. Тя отхвърча, залита назад, но успява да запази равновесие и потърква мястото, където съм я блъснала.

— Вие сте го пазили в тайна… не сте ми казвали, защото… защото — поглеждам надолу към белезите си. — Защото съм прокълната. Изрод, който знае само да ловува. Защото върша това, което е правилно. Защото… се боря. Спасявам живота на хората, докато ето какво правите вие… ходите на танци… и се целувате, и… — усещам, че губя контрол. Тръсвам глава и неволно се разкрещявам, едва удържам сълзите си. — И двамата сте егоистични деца. Знаете какво съществува на този свят и имате силата да го унищожите. Обаче… ме изоставяте да се боря сама.

— Всички сме ловци, Скарлет — възразява Роузи. — Но на света има и други неща. Знаеш, че не можеш да се бориш сама.

— Напротив — почти ръмжа насреща й. — Мога да се боря. Защото това е правилното нещо, Роузи. Колко момичета щяхме да спасим, ако не беше пропиляла бог знае колко време по танцови курсове или тук с него?

— Съжалявам — изхълцва тя.

Сълзите се стичат по лицето й. Сайлъс я поглежда с болка в очите.

— Скарлет, ние… — намесва се той.

— О, да! — възкликвам с престорен възторг. — Ние! Ти и моята сестричка, Сайлъс. Чудесна двойница сте вие, няма що — поклащам глава. — Не мога… не искам да оставам повече тук — процеждам през стиснати зъби.

Роузи понечва да ме хване за ръката, но аз я дръпвам.

— Не. Не ме докосвай!

Тримата се споглеждаме скръбно.

После аз се врътвам, отварям рязко вратата и си отивам.