Марко Незе
Октопод II (7)

Събранието

Това беше само един младежки каприз.

Едва напуснала клиниката, Джулия отиде да види майка си и й отнесе видеокасетата.

Госпожа Анна веднага каза, че няма основание да се правят трагедии.

— Какво искаш? На такава възраст все се прави по някоя глупост. Беше ми бръмнало в главата, че трябва да стана актриса. И така се оставих да ме убедят да направя онази проба. — Изведнъж се разсмя, но смехът й беше безрадостен. — Как ти се сторих? Не изглеждам зле, нали?

Малко изненадана, Джулия погледна майка си и видя, че е все още много млада жена, пълна с живот.

— Мамо, ти и сега си много хубава.

— Баща ти ме откъсна от киното. Заради неговата любов се отказах.

— Значи го обичаше.

— Разбира се. — Меланхолична сянка помрачи лицето й. — Скъпа, мога да кажа, че аз и баща ти бяхме в течение на дълги години щастлива двойка. Докато не се роди Грета. Това толкова крехко и нещастно дете би следвало да ни свърже още повече. Но вместо това ни отдалечи.

Дъщеря й направи знак, че я разбира.

— Струва ми се, че татко остави да се влошат вашите отношения почти с примирение, без да се опита да направи нещо, за да ги поправи.

Не искам да го обвинявам. Той има толкова проблеми. Не му харесва професията на банкер. Не се чувствува добре сред всичките тези интриги, предизвикани от парите. Влече го изкуството. Истинското му призвание беше пианото.

— Много е щастлив, когато може спокойно да седне да посвири.

— О, Джулия! — Изведнъж майка й смени настроението си.

Скри лицето си в прегръдките на дъщеря си и се обля в сълзи. — Недей казвай нищо на баща си за тази видеокасета. Моля те, не бих понесла унижението.

Джулия погали косите на майка си. Тази жена никога не бе много излиятелна с нея. Когато беше мъничка, Джулия много страдаше, че майка и беше заета предимно със себе си, със своите развлечения, със своите бижута.

— Не — обеща тя, — няма да кажа нищо на татко. — Но дълбоко в себе си помисли, че униженията на баща й бяха от друг род. Той знаеше отлично, че съпругата му има връзка с генералния директор на банката Алеси.

В този момент банкерът беше в своя кабинет. От другата страна на масата седеше Алеси, мозъкът на банката.

— Ние сме принудени, Карло казваше грубо Алеси. — Ако се откажем от тази сделка, нашият филиал в Хонконг ще се разори. Не разполагаме с налични пари. Не забравяй това.

Карло Антинари дълбоко въздъхна. Стана и направи няколко крачки в обширния си кабинет. Беше обезпокоен. Вътре в него бушуваше вечният конфликт между жестоките правила на бизнеса и съвестта на един честен човек. Вече толкова пъти бе заглушавал гласа на съвестта си.

— Но сега не се чувствувам спокоен — каза. — Имам някакво странно, неясно предчувствие, че този път е по-добре да не се занимаваме с тази сделка.

Алеси също се изправи. Беше сух, представителен мъж с къдрави светли коси.

— Винаги си ми се доверявал. Смятам, че трябва да го направиш и този път.

— Да, но при предишните случаи ние дадохме финансова подкрепа на редовна търговия с оръжие, а сега става въпрос да обезпечим продажба на съвсем незаконен военен материал. Работа за пирати, не за банкери.

— Нямаш избор, Карло. Отвлякоха дъщеря ти, за да те накарат да преклониш глава — Алеси втренчи в него двусмислен поглед. Кой знае още какви изнудвания могат да измислят!

Тази вечер, когато банкерът се върна вкъщи, намери там само Джулия. Малката Грета вече беше заспала, а жена му бе излязла.

— А, да, майка ти трябва да е отишла на театър с Алеси. — Опитваше се да се покаже спокоен и да скрие горчивината си. После забеляза, че Джулия има синьо петно на скулата.

— Какво ти е станало на лицето?

— А, нищо, татко, блъснах се в един перваз.

Джулия наблюдаваше баща си, обзет постепенно от депресия. Винаги го беше смятала много самотен човек, затворен в себе си. Обичаше го, но й беше чужд прекалено сдържаният му характер. Тя по-скоро приличаше на дядо си, беше весела и практична.

— Страх ме е да живеете тук — каза глухо банкерът. — Може би ще бъде по-добре, ако ти, Грета и мама отидете за известно време в Швейцария.

— Какво става, татко? Да няма някакви нови опасности?

— Не зная, но съм много обезпокоен.

— Татко! — Джулия го помилва. — Няма да те оставя тук сам. Смятам, че и мама няма да те остави.

Съвсем не беше така. Майката го изоставяше все повече и повече. Всеки ден се отдалечаваше от него. И той вече беше станал чужд за нея. Джулия отлично съзнаваше това. Баща й също.

Ако можеха да я видят, щяха да имат още едно потвърждение. Тя се намираше в друга къща. Измъкваше се бавно изпод завивките и обличаше един копринен пеньоар. До нея лежеше Алеси, който се протегна и запали цигара.

Притегли Анна към себе си.

— Утре няма да можем да се видим. Отивам в Рим, където има важно събрание.

Това важно събрание в Рим се проведе в кабинета на доктор Матинера, който имаше лице на невестулка и тесни очички, проблясващи зад очилата.

Заеха местата си около голямата кръгла маса. При тях двамата седна и едно трето лице. Беше дебел, с катранено черни коси и мустаци. Още не седнал, пъхна между устните си огромна пура и докато я припалваше, тежкият пръстен на кутрето му хвърляше отблясъци. Името му беше Кемал Ифтер, турчин по националност.

Преди да започнат да разговарят, Алеси бе повикан спешно на телефона. От Милано го търсеше адвокатът Дилети, трябваше да го информира за един нов факт, който можеше да има катастрофални последици. Дилети току-що се беше върнал от затвора в Бергамо, където се бе срещнал с Лаудео.

— Разговаря ли с него?

— Да, разбира се, разговарях.

— Предаде ли му всичко?

— Разбира се.

Трябваше да предаде на Лаудео, че приятелите му са много ядосани. Изнудването на Антинари се оценяваше като лудост. Беше предизвикало само шум и рискуваше да създаде много трудности за успеха на сделката.

— Казах му всичко от игла до конец — потвърди по телефона адвокатът Дилети.

— А той? — каза Алеси.

— Искаше да знае от кого са изпратени тези инструкции. Аз казах: това са съвети на Алеси и останалите приятели.

— Добре, добре.

— Добре, ама не е много добре, защото онзи си е загубил главата. Каза, че си дава отлична сметка какво означават всичките тези думи. Според него ти и Ифтер искате да се отървете от него. Заяви, че знае по какъв начин ще ви накара да си платите.

Алеси потърка леко изпотеното си чело. Имаше доста разтревожен вид, докато разговаряше, прикован към телефона. Ифтер и Матинера не го изпускаха от поглед и след това си размениха въпросителни погледи.

— Но какво му е щукнало? — запита Алеси.

— Иска да говори — каза адвокатът по телефона. — Утре при него ще отиде онзи Катани, който му е дал една седмица, за да размисли. И той възнамерява да му каже всичко.

Когато постави обратно слушалката, Алеси ядосано се намръщи.

— Копеле — процеди. Предаде им разговора и заключи печално: — При това положение нямаме друг изход, освен да се откажем от сделката. Много е рисковано.

Очите на Ифтер се превърнаха в два въглена, изпускащи искри. Турчинът удари с юмрук по масата.

— Не! — изрева. — Не можем да запратим всичко на майната си само заради този ненормален.

Професор Матинера изостри още повече лицето си на невестулка. Той беше от тези привидно плахи мъже, които още от малки са били принудени да понасят авторитета на прекалено строг баща. И са пораснали затворени в себе си, белязани даже и физически, седейки, винаги държат коленете си събрани, а ръцете кръстосани на гърдите в жест на самозащита.

Те са опасни личности. Способни са на жестоки мисли, като тази, която се оформяше в главата на Матинера. Той подсказа:

— Може би още имаме време, за да отстраним опасността.

Ифтер веднага разбра за какво става дума.

— Наистина — каза. Идеята му харесваше.

— Защо не? — подхвърли Алеси.

— Да, но не мога да реша сам — предупреди ги Матинера.

— Що за поведение бе това? Най-напред подхвърля едно предложение, а после се измъква?

— Не става въпрос за измъкване. Аз не действувам от мое лице. Представлявам чужди интереси. Трябва да се консултирам. Извинете ме.

Той излезе леко приведен през една врата, която затвори грижливо. Телефонира някому и след няколко минути се върна.

— Няма проблем — заяви в заключение.

На следващия ден Лаудео се пробуди със силно главоболие. Напразно масажираше слепоочията си. Отказа се от утринната гимнастика и постоя малко повече от обикновено под душа. Без резултат. Болката продължаваше да удря като с чук мозъка му.

Чу как ключът се превърта в ключалката. И в рамката на вратата видя Антонио, който всяка сутрин му сервираше закуската.

— Донесох ви едно хубаво кафе, докторе.

— Благодаря, Антонио. Точно от това имах нужда.

— Долу пристигна лицето, което чакахте, доктор Катани — съобщи пазачът.

Лаудео кимна. Каза, че ще бъде готов след няколко минути. Пазачът поздрави почтително, затвори вратата и се отдалечи.

Ароматът на кафе го освежи. Лаудео взе чашката и изпи съдържанието й почти на един дъх. След няколко секунди рязка болка в стомаха го накара да се превие. Задушаваше се, почервеня целият, почувствува, че не му стига въздух.

— Помощ! — извика. — Отровиха ме!

Най-напред падна на колене, а после се просна на пода. Намериха го сгърчен, с ръце, притиснати до стомаха, и колене, допрени до челото. Приличаше на едно от вкаменените тела, застигнати от лавата в Помпей по време на съня си.

Целият остатък от сутринта премина в суматоха. Лекарски консултации, обяснения, искани час по час от Министерството на вътрешните работи в Рим. Антонио, надзирателят, беше дал една първа версия пред директора на затвора. Но докато караше своя „Фиат-127“, отивайки вкъщи да обядва, той трепереше при мисълта, че следобед ще бъде разпитван от съдията.

Караше извън града, по уличка, която се изкачваше нагоре. Тъкмо се готвеше да вземе един завой, когато в контролното огледало видя камион, който го застигаше. Всичко стана за един миг. Камионът блъсна силно колата му и я изхвърли извън пътя. Тя се преобърна надолу по стръмнината.

Корпусът на колата спря до едно дърво с колела, стърчащи към небето. Малко по-нагоре на склона лежеше безжизнено тялото на надзирателя. Главата му беше разбита и ивици кръв оцветяваха в червено тревата.