Марко Незе
Октопод II (11)

Старецът

Отдавна бе преминало полунощ. Банкерът тежко се преобърна в леглото си. С бледите си ръце на пианист стискаше завивките. За няколко секунди остана неподвижен, сякаш учуден, после изведнъж разтвори широко очи. В полусъница бе видял нещо, което рязко му бе възвърнало яснотата на мисълта. Покри лицето си с ръце, след това се понадигна, опрян на лакът.

Отхвърли завивките и се изправи. Краката едва го държаха, но подпирайки се на стената, той запристъпва. Лицето му изразяваше тревожно отчаяние. Къщата беше потънала в тишина и неговите несигурни, провлачени стъпки отекваха изнурено.

В коридора се удари в една конзола и трябваше да спре, за да си поеме дъх. Влезе в кабинета и остана заслепен от лампиона, който включи; нужно му беше малко време, докато очите му свикнат със светлината. Забърза към писалището. С треперещи ръце вдигна преспапието, местеше книги, бележници, но все не намираше писмото.

Претършува чекмеджето, докато се задъхваше все повече и повече. Жена му, която се бе събудила от шума, дотича.

— Писмото — каза той, — дай ми писмото!

Жена му нищо не проумяваше.

— Какво писмо?

— Ти си го взела. Беше тук, на масата. Дай ми го!

— Но, скъпи, никакво писмо не съм виждала.

Чертите на банкера се измениха, сякаш беше на границата да колабира.

— Предала си го на Дино, нали? Той е твоят довереник. Само той те разбира.

Жена му го подкрепяше, милваше го, опитваше се да го успокои, докато сълзите браздяха лицето й.

— Не съм виждала никакво писмо, заклевам се!

Отчаяният тон, с който произнесе тези думи, го порази. Той веднага промени държането си. Погали ръката на жена си, която го подкрепяше, и каза:

— Не исках да те обидя, държах се като глупак.

Но след като се увери, че жена му не беше пипала писмото, не се успокои, а, напротив, още повече се разтревожи.

— Взел го е Алеси. Дошъл е тук да дебне и го е намерил.

Мисълта, че писмото може да е в ръцете на Алеси, бе толкова ужасяваща, че той се отпусна в креслото.

— Алеси е взел писмото и ние сме загубени!

През капаците проблясваха първите зари на утрото. Улицата оживяваше.

Джулия също се беше събудила и се опитваше да разбере защо баща й изглежда толкова покрусен.

— Трябва да замина — оповести твърдо банкерът. — Единственият начин да спася положението е да замина веднага. Отивам в Сицилия при баща ми.

— Но, татко, не може! Лекарят каза, че се нуждаеш от почивка.

— Това е въпрос на живот или смърт — каза банкерът с тон, нетърпящ възражения. — Тъй като дори не съм способен да умра, трябва поне да спася това, което още мога.

Сякаш някакъв червей го гризеше, той не преставаше да повтаря тревожно:

— Писмото е у Алеси.

Към девет часа сутринта Джулия го закара до летището. Настойчиво го молеше да не я държи в напрежение. Лицето й изразяваше тревога.

— За бога, татко, обясни ми поне какво толкова ужасно се е случило!

Но той бе непоклатим.

— Когато се върна, скъпа, когато се върна — обеща той, целувайки я по бузата. — Първо трябва да говоря с дядо ти.

Като стар патриарх Никола Антинари живееше заобиколен от доверени хора в голям хотел на брега на морето. Отзад гордо се издигаше Етна. Синът му го намери в градината да спори енергично. Въпреки годините, помисли си Карло, той е по-енергичен и жизнен от мен.

Дълго се прегръщаха.

— О, най-после се реши да дойдеш тук от мъгливия Север — измърмори старият.

— Да, дойдох да те видя — усмихна се горчиво синът. — Имам нужда от теб, татко.

— Е, така и предполагах — изсмя се старецът.

Дългите бели коси увенчаваха главата му като лъвска грива. Хвана сина си под ръка и със спокоен и сърдечен тон каза:

— Като малък също все тичаше при мен, като ти се случеше беда. Ела, ела, сега ще седнем спокойно и ще ми разкажеш всичко.

Малко по-късно старият баща и синът седяха един срещу друг на масата. Докато камериерът наливаше изстудено бяло вино в чашите, старецът каза:

— А сега кажи какво не върви.

— Татко, банката е на ръба на пропастта. Въпреки това не ми се ще да сключвам сделката с Ифтер. Съвестта ми се бунтува.

Старият си хапваше с удоволствие един омар.

— Имаш много скрупули, защото лошо поставяш въпроса. Ние не продаваме оръжия. Ние предоставяме само парите, даваме на други възможността да сключат сделка. Каква е сделката, нас не ни интересува. Парите са смазката, която задвижва механизмите на света. Но нищо повече. Парите нямат грехове.

Синът не ядеше почти нищо и клатеше глава съвсем не убеден.

— Това е лицемерие, татко, откъдето и да го погледнеш. С нашите пари съдействуваме за колосална продажба на оръжие. Това е същественото. Тези оръжия ще отидат в страна, която ще ги използува срещу съседите си, може би за да нахлуе в друга съседна страна. Ще има войни, смърт, страдания. Аз не го разбирам това, не притежавам цинизма да се обогатявам за сметка на другите.

— Думи, скъпи мой. Да погледнем реалността в лицето. Ако се откажеш от тази операция, ти си свършен, банката е ликвидирана. Докато аз я бях оставил в чудесни условия. Преуспяваше. А ти? Доведе я до много лошо положение с твоите скрупули и фикс идеи. — Отметна глава назад обезкуражен. — Парите, скъпи синко, са ревниви и властни като жена. Трябва да ги обичаш, да им дадеш душата си. Иначе ще те изоставят и ще останеш с празни ръце.

— Прав си. Банката преуспяваше с теб. Но по какъв начин? — каза синът, изведнъж оживявайки се. — Ще ти кажа. Ти редовно я използуваше, за да пречистиш мръсните пари от търговията с наркотици. И многократно си съдействувал, за да подхранваш търговията с оръжие. Много добре разбрах твоите методи, но исках да прекъсна този омагьосан кръг. Исках да работя с чисти ръце.

— Не можеш. — Дяволско пламъче светеше в очите на стареца. — Ако около теб се въртят хора с мръсни ръце, е, да, и ти трябва да си ги поизцапаш, за да оцелееш и останеш в течението на живота. Иначе ще стоиш на брега и ще гледаш. С чисти ръце си, но вън от играта. Добре ли се изразих?

— Чудесно. И все пак трябва да има честен начин, за да се спаси банката. — Чувствуваше се унижен. Свали очилата си и започна силно да масажира основата на носа си. — Затова дойдох при теб.

Старецът си помисли, че вече е много късно, за да отвори малко очите на този толкова отчужден син. Погледна го снизходително, като дете, което го поучават.

— Аз не мога да правя чудеса. Ако не приемеш предложенията на Ифтер, остава само едно: да се продаде всичко. Лешоядите са вече там, с надеждата да те видят грохнал на земята. Ще се нахвърлят отгоре ти.

Синът гледаше с невиждащ поглед синята шир на морето. Жегата започваше да го потиска. Изпитваше нарастваща неловкост пред баща си, човек с още будни инстинкти, практичен до жестокост във вижданията си за света. Пред този старик се чувствуваше още повече не на място.

— Знаеш ли какво бих искал? Да се откажа от всичко.

Старият направи нетърпелив жест. Откъде бе пръкнал този безмозъчен син?

— Чуй какво ще ти предложа. Сега си почини малко. Уморен си от пътуването, неспокоен си за съдбата на банката. Аз междувременно ще потърся някакво подходящо решение и ще ти го предложа.

На другия ден решението бе ясно и готово. Изложено бе на два листа хартия, които старият банкер бе накарал да напишат на машина и сега ги даваше на сина си, за да ги подпише. Това бе пълномощно, документ, с който Карло възлагаше на баща си задължението да управлява банката и имуществата, притежавани от нея.

— Подпиши ми го — обясни кротко старият — и аз ще реша всичко. Започвам отново да се занимавам сам с банката. Правя го според твоите желания: ще продам недвижимите имоти, ще уредя сметките, изобщо ще ликвидирам случая по възможно най-добрия начин.

Отначало синът не му се довери. Изгледа го озадачено.

— Не ме предавай и ти, татко. Нали няма и ти да застанеш срещу мен?

— А защо ще го правя? — Старецът си смееше весело и на сина му се стори искрен. — Ти нямаш необходимата твърдост в момента, за да преговаряш. Остави ме аз да действувам.

Синът се съгласи и постави подписа си под пълномощното.

— Ето — каза бащата удовлетворен, — сега аз ще поставя нещата на мястото им. Ти си изкарай междувременно една хубава ваканция. Иди да се поразвлечеш в Семио. Никога не стъпваш на този наш чудесен остров. Щом си тук, възползувай се.