Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Октопод (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Piovra 4, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2015)

Издание:

Автор: Марко Незе

Заглавие: Октопод

Преводач: Ани Попова

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: август 1990 г.

Редактор: Ани Сталева

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Художник: Татяна Станкулова

Коректор: Катя Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2427

История

  1. — Добавяне

Куфарчето

— Насам, моля.

Кабинетът на професор Матинера в Рим бе облицован с дърво. Докато следваше секретаря, който го съпровождаше, Дино Алеси се мъчеше да определи мириса, който властвуваше в кабинета, мирис, който му бе познат и който всеки път го безпокоеше. Беше някаква смес от острия парфюм на секретарка, дима на пура и миризмите на екзотичните животинчета, затворени в малки клетки, които Матинера бе разпръснал по коридорите и по стаите.

— Оттук посочи секретарят.

Алеси влезе в една празна стая. Секретарят затвори вратата, Алеси се настани на един фотьойл и сложи куфарчето на коленете си. Галеше го, докосвайки го леко, сякаш беше реликва. Отвори го, опипа пачките с шумолящи банкноти, с които беше пълно, и го затвори.

След няколко минути секретарят се върна.

— Моля — каза той с лек поклон.

Алеси го последва. Остави куфарчето на фотьойла. Въведоха го в друга стая, подобна на първата, само че имаше и малка масичка, на която бе поставено друго куфарче. Краищата му бяха обковани с метал.

Алеси го отвори. То съдържаше фотокопия, топографски карти.

Чу се леко почукване на вратата. Беше пак секретарят с куфарчето на Алеси в ръка.

— Бяхте си го забравили оттатък — каза любезно той.

Когато вратата се затвори, Алеси отново погледна вътре.

Там нямаше нищо. Банкнотите бяха изчезнали. Без да му мигне окото, взе книжата от другото куфарче и ги премести в своето. Грижливо затвори ключалките и тръгна към изхода.

— Довиждане, доктор Алеси — сбогува се с него секретарят.

Когато се върна в Милано, отиде веднага в дома на Антинари. Анна беше потънала в едно кресло с чаша уиски в ръка.

— Рано се връщаш — промълви тя. — Какво свърши в Рим? Още една от твоите измами ли?

Алеси продължаваше да стиска куфарчето в ръка, без да се реши да го остави някъде.

— Какво носиш там, вътре? Някоя гадост ли? — Очите на Анна бяха замъглени от алкохола. Смъртта на съпруга й бе направила непоносими всички интриги и подлости, на които преди не обръщаше внимание.

Дино Алеси постави куфарчето на килима и се наведе над креслото, за да целуне жената.

Тя го отблъсна.

— Внимавай, Грета може да ни види.

Той я хвана за косата, принуждавайки я да държи главата си назад. Целува я продължително, докато тя напразно се опитваше да се освободи.

— Когато се съпротивляваш, ми харесваш повече — засмя се ехидно Алеси, ухапвайки я леко по шията.

— Сигурно си успял в някоя съмнителна сделка — каза тя с презрение. — Винаги се възбуждаш, когато печелиш пари.

— А-а — отвърна той. — Май те е хванал алкохолът.

— Достатъчно трезва съм, за да видя колко си гнусен!

Изгледа го предизвикателно.

Този мъж, в чиито прегръдки по-рано търсеше утеха, сега й се струваше омразен и непоносим. Алкохолът развързваше езика й.

— Сигурна съм — каза, — че горкият Карло е бил затънал до шия и ти си го оставил да потъне, без да си мръднеш пръстта.

Плисна към него останалото в чашата уиски.

— Това не — каза той, — не трябва да го правиш.

Зашлеви я жестоко по лицето и тя се смъкна на земята със сподавен тон.

— Карло беше един нещастник — невъздържано изсъска Алеси. — Добре направи, че се самоуби.

Както звярът защитава малките си, по същия начин Анна се опита да запази паметта на съпруга си. Изправи се гневно и се хвърли към Алеси, опитвайки се да впие нокти в лицето му.

Той отскочи назад, докато Анна, изгубила равновесие, се просна на пода, повличайки със себе се и бутилката с уиски. Задъхваща се, тя остана като вкаменена сред парчетата стъкло и алкохолните пари, които се издигаха.

На другата вечер Алеси дойде пак, но държането му бе съвсем различно. Донесе й букет цветя, беше много мил с нея, молеше я да му прости.

Накрая Анна се съгласи да отиде у дома му. Озова се с него в леглото, което толкова пъти й се бе струвало най-желаното място, а сега извикваше у нея погнуса.

Към полунощ Алеси стана. В полусъница Анна чу, че говори по телефона в кабинета си. Жената се размърда в леглото, стана, среса хубавите си разрошени коси и облече халата. На земята лежеше ризата на любовника й. Ритна я.

Главата адски я болеше и тя бе принудена да се подпре за малко на леглото. Посъвзе се и направи няколко крачки. През открехнатата врата на кабинета видя Алеси, обърнат гърбом, със залепена на ухото си телефонна слушалка. Същото куфарче от предния ден бе сложено на писалището и той бе сложил ръка отгоре.

Анна се отдръпна. Крадешком отиде да седне на края на леглото, близо до шкафчето, където имаше още един телефон. Вдигна внимателно слушалката и се заслуша в разговора.

— Няма проблеми — казваше Алеси. — Не, не, тази пречка е премахната… Самоубийство. И лекарят го потвърди. Спокойни сме.

От другата страна се чу глас, който със силен чужд акцент питаше:

— А старецът? Как го прие?

— Не каза нито дума. Примири се. Потвърди пълномощията ми, така че можем да действуваме. Тук при мен са необходимите документи…

Анна, потресена от разкритието за истинската участ на съпруга си, смазана от цинизма на любовника и свекъра си, сложи слушалката с разтреперани ръце и се върна да наблюдава действията на Алеси в кабинета.

Видя го да сваля от стената една тежка картина, показа се вратичка на сейф, вграден в стената. Алеси го отвори и сложи куфарчето вътре.

Анна веднага се върна в леглото. Той дойде при нея и се наведе да я целуне. Въпреки отвращението, което изпитваше, тя потисна порива да се облече набързо и да избяга.

Търпя още известно време милувките на мъжа. Най-после той заспа. Когато се убеди, че е заспал дълбоко, Анна се измъкна от леглото и набързо навлече дрехите си. Стигна на пръсти до кабинета, откачи картината и взе куфарчето от сейфа.

Преди да излезе от къщата, написа бележка на Алеси, че се връща при Грета, и я сложи на леглото.

Беше от няколко минути в жилището си, когато някой започна да звъни настоятелно. Може би беше любовникът й, който вече е разкрил всичко. Анна скри куфарчето и отиде да отвори.

Не беше Алеси. Но изненадата на жената бе още по-голяма, когато видя пред себе си Катани.

— Вие тук, по това време? А Джулия?

— Джулия се чувствува отлично, госпожо. Но трябва да говоря с вас. Преди това искам да знам дали Алеси е тук.

Изглеждаше много притеснен.

— Не — каза тя, — у дома си е.

Катани потвърди на Анна това, което тя вече беше научила: Алеси беше убиец.

— Но сега — добави Корадо — и той рискува да свърши зле. Намеси се мафията. Той вече не им е необходим и искат да го елиминират.

Жената покри лицето си с ръце. Светът се стоварваше върху нея, а тя нямаше вече сили да реагира. Облегна се на ръката на Катани. Усещаше, че въпреки всичко този човек беше единственият, на когото можеше все още да се довери.

— Елате.

Отиде да вземе куфарчето, което беше скрила.

— Това е на Дино. Вътре сигурно има нещо много важно. Вземете го вие.

Корадо отвори куфарчето и хвърли поглед на книжата. Дори за човек като него, който бе виждал какво ли не, този материал бе като гръм от ясно небе. Вдигна очи, в които се четеше дълбоко, огромно изумление.

— Алеси е в опасност. Трябва да отида в дома му. Нужна ми е колата ви, госпожо.

Но Алеси вече имаше друг гост. Малко след като Анна бе напуснала леглото му, на вратата се позвъни настойчиво. Алеси се събуди и още зашеметен от съня, отиде да отвори.

— Обезпокоих ли ви?

На входа стоеше Тано, бездушният франт, на служба при стария Никола. Без да дочака разрешение, влезе с ръце в джобовете и лице, изкривено в смразяваща гримаса.

Въпреки очебийната досада поради часа Алеси го покани в кабинета.

— Какво толкова спешно има?

Тано пъхна пред носа му един лист.

— Подпиши — каза просто.

— Какво значи това?

— Значи, че излизаш от банката.

Алеси прегледа набързо листа и презрително го захвърли на писалището. Прочетеното му се стори толкова налудничаво, че дъхът му секна.

— Да не се е умопобъркал Никола? — извика разгневен. — И аз трябва да подпиша този лист? Да се съглася да напусна банката и да се откажа и от сделката?

Скочи на крака и с юмруци на масата, процеди:

— Забравете тая работа.

Тано не се смути. Само дясната му ръка, с едва доловим жест, се вмъкна под единия край на сакото. Когато се появи отново, стискаше пистолет.

Алеси се почувствува сломен. Някак си неочаквано се отпусна на стола. Ръцете му трепереха и той ги скри под писалището.

— Но без мен не можете да сключите сделката — каза с надежда в гласа. — Само аз имам необходимите материали.

— Някой друг ще го направи на твое място.

Часовникът показваше почти три часа. Всичко се бе разиграло за няколко минути. Няколко минути, през които в живота на Алеси се бе разтворила страхотна пропаст.

Той отчаяно продължаваше да търси начин да обърне нещата.

— Никой не може да сключи сделката без мен — настояваше той. — Само аз притежавам необходимите документи.

— Какви документи?

— Това са карти за България, за Югославия, за страните, които ще разрешат преминаването на товара с оръжия. В замяна на което искат тези документи.

Тано бе втренчил в него студените си неподвижни очи.

— Подписвай, без да правиш номера.

— Мога да ти ги покажа — каза Алеси, целият разтреперан. — Почакай, ако не ми вярваш. Ще ти покажа документите, които само аз притежавам.

Отмести картината и отвори сейфа. Когато видя, че е празен, гърдите му се стегнаха конвулсивно. Остана неподвижен. Стоеше нерешителен и невярващ. Дишаше трудно и когато се обърна към Тано, смъртта се четеше в очите му.

Искаше да му обясни, да му разкаже как се бе сдобил с тези документи. Но устните му само констатираха баналната истина:

— Няма ги вече.

Без да изпитва ни най-малко съжаление, Тано започна да проявява признаци на нетърпение. Обърна се към него като луд.

— Подпиши!

Пребледнял като платно, Алеси пак седна. Почти захленчи.

— Ако подпиша, какво ще стане с мен?

— Нищо. Взимам листа и си тръгвам.

— Наистина ли?

— Заклевам ти се.

Хвърляйки подозрителни погледи към Тано, Алеси разгъна хубаво листа на писалището, взе една химикалка и постави подписа си. Накрая го побутна към франта.

Последният старателно провери подписа. След това с жестока ехидна усмивка вдигна пистолета.

— Спри! Направих каквото искаше! — умоляваше Алеси е изпълнени с ужас очи. — Закле се, че ще ме оставиш на мира.

Глухото свистене на изстрела от пистолета със заглушител прекъсна думите в гърлото му.

— С това те поздравява господин Никола — изскърца със зъби Тано.

Стреля втори път.

— С това синът му. А с това аз — завърши, стреляйки трети път, докато тялото на Алеси тежко се свличаше на земята.

Въпреки лудото каране, Катани стигна прекалено късно. Върна се страшно бързо в дома на Антинари, където Анна при новината за новия покойник избухна в безутешен плач.

— Всички ще ни избият — стенеше тя. — Всички!

— Не е разумно да оставате тук — каза Катани. — Пригответе и Грета, ще ви заведа на сигурно място.

Взе куфарчето с книжата на Алеси, качи госпожа Антинари и дъщеря й в колата и потегли. Местоназначение: манастирът, който се бе превърнал в нещо като негово убежище в случай на опасност.

Веднага отиде при игумена. Затвори зад гърба си вратата на килията му и с тайнствен вид кимна към куфарчето, обещавайки, че ще му покаже наистина сензационно съдържание.

Полека-лека, докато разглеждаше листовете, на лицето на игумена се изписваше ужасено удивление. Пред очите му се нижеха топографски карти, на които някои зони бяха отбелязани с червени точки. Имаше снимки на планински зони, заснети от самолет. И върху тях също нечия знаеща ръка бе изтъкала нещо като паяжина, подчертавайки по-важните места.

За да види по-добре, игуменът извади от чекмеджето си лупа. Ставаше все по-тревожен и потъна в мрачни мисли. Накрая дълбокото му огорчение преля:

— Боже, докъде стигнахме — каза той. — Тук е нанесена цялата система за противоракетна отбрана. Това ми се струва, че е област от Венето.

— Един корумпиран чиновник не е достатъчен, за да достави такъв материал — каза Катани.

— Не, разбира се. Трябва да се е погрижил някой от доста високо място за подобно нещо.

— Да — съгласи се Катани. — И вие трябва да направите нещо.

Игуменът рязко се обърна към него:

— Аз?

Катани кимна в знак на потвърждение. Отправи му пронизващ поглед.

— Знам всичко за вас — каза той. — За миналото ви. Знам, че сте избрали монашеския живот от няколко години. Но преди това сте били политик. И то доста влиятелен.

Игуменът вдигна очи към небето и за миг му се стори, че се е върнал назад, в друг свят, в свят, от който доброволно се бе отказал.

— Стара история — отсече той, като махна уморено с ръка.

— Обаче вие можете да поговорите със старите си приятели. Дрехата, която носите, ви придава и по-голям авторитет.

Последва напрегната тишина. Игуменът сякаш внезапно бе обзет от мрачно настроение. Накрая се изкашля и попита:

— Какво искаш от мене?

— Трябва да ми помогнете — разгорещи се Катани. — Със съучастието на хора на властта някой организира колосален трафик на оръжие. Източните страни подкрепят операцията, а в замяна на това получават нашите планове за отбрана. Не ви ли се струва чудовищно?

Лицето на игумена сега бе добило отнесено изражение. Той каза:

— Какво ли мога да направя?

— Искате да си измиете ръцете? Искате да ги оставите да действуват? Продават оръжия, военни тайни, а вие, който можете да ги спрете, не си мърдате пръста. Не ми се струва много християнско поведение.

От сводестите прозорчета, тесни като бойници, се виждаше зелената планина, самотна и величествена. Този свят, изпълнен с мир, бе избрал той, помисли си игуменът, но оттатъшният свят, с неговите разпри и интриги, отново заплашваше да го въвлече във водовъртежа си.

— Остави тук тези книжа — каза той. — Трябва добре да размисля.