Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Октопод (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Piovra 4, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2015)

Издание:

Автор: Марко Незе

Заглавие: Октопод

Преводач: Ани Попова

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: август 1990 г.

Редактор: Ани Сталева

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Художник: Татяна Станкулова

Коректор: Катя Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2427

История

  1. — Добавяне

IV част

Картината

Картината, произведение на художник от школата на Джото, заемаше половин стена. Бяха я поставили в дъното на дълъг салон, създавайки умела игра от светлини, за да изпъкне най-добре.

Бе точно пет и четвърт следобед, когато първите по-видни посетители започнаха да прииждат. За Тано Кариди това бе големият случай. От Сицилия се бе преместил в Милано и вече контролираше цялата империя на „Банка Антинари“. Но богатството вече не му беше достатъчно. Мечтаеше за престижа и очарованието на големия финансист.

С фондове на банката бе платил реставрирането на картината и сега се готвеше да пожъне плодовете на грижата си за изкуството. Уреждаше прием, за да покаже платното след сложната възстановителна работа.

Изправен като манекен, Тано поздравяваше поканените. Някои се отнасяха към него почтително. Поздравяваха го с поклон. Той оставаше невъзмутим, равнодушен.

— Чудесна работа! — му честити сенаторът Салимбени. — Вие завоювахте много заслуги в света на изкуството. Това ще бъде от полза за вашето име и името на банката.

Точно това и искаше Тано. Но той пропусна последните думи на сенатора, защото очите му бяха привлечени от момиче със завладяваща красота. Русокоса, с лице от порцелан и непринудено държане на делова жена.

— Познавате ли я? — запита Салимбени, който бе забелязал интереса му.

— Не. Коя е?

— Нарича се Естер. Дъщеря на президента на „Асикурациони интернационали“ доктор Рази.

Красивата Естер разговаряше с мъж на средна възраст, пълничък, цял издокаран, с тежка златна халка и копринена кърпичка в джобчето на сакото.

— Драги Тиндари — кокетничеше момичето, — аз съм ви сърдита, защото нито веднъж не съм успяла да спечеля във вашето казино.

Точно в този момент от страничния вход на салона влезе мъж на около петдесет години, невероятно неугледен. Малкото коси, които му бяха останали от двете страни на главата, бяха дълги и се ветрееха като криле. Носеше безформено сако, изглеждаше небръснат от четири дни, а на устните му блуждаеше язвителна усмивка. Той вървеше бавно и се отправи към ъгъла, където разговаряха Естер и Тиндари.

От другия край на салона Тано също се отправи към двамата. Представи се на момичето, което изрече куп превземки. Заяви, че баща й се извинявал много, че не е дошъл, но би трябвало да бъде разбран, защото изпитвал истински ужас от светските изяви.

Точно когато Естер и Тано разговаряха, Тиндари забеляза човека с овехтялото сако. Изведнъж сърцето му се сви.

— Но… — запелтечи той, — но ти си…

Мъжът беше сега на две крачки от него. Усмихваше се, откривайки беззъбите си челюсти. Кимаше с глава.

— Да, аз съм Ачедуцу.

Продължавайки да се усмихва, той извади от джоба на сакото си пистолет. Стреля в Тиндари почти в упор. Гръмна и втори път, докато жертвата се превиваше надве. Продължи да стреля върху падналото тяло, около което се образуваше локва кръв.

Салонът беше обхванат от паника. Една жена изпадна в безсъзнание. Друга крещеше като луда. Всички се втурнаха навън, обзети от неописуем страх.

Веднага предупредена, Дирекцията на полицията отправи тревога до всички полицейски коли. Съобщението за тревога чу и инспекторът Катани, който се намираше в една от тях. Щом чу, че става въпрос за „Банка Антинари“, веднага каза на шофьора да включи сирената и да кара много бързо.

След завръщането си на служба, Катани остана два месеца в Сицилия. После го прехвърлиха в Милано.

Той пръв влезе в салона на банката.

— Внимание, инспекторе! — предупреди го един полицай. — Той е въоръжен.

Катани внимателно тръгна напред. Убиецът вече беше само на пет метра от него. Седеше на земята. Четинестото му лице беше обърнато към картината. Съзерцаваше я с отворена уста като смаян.

Изведнъж се обърна. Насочи пистолета си към инспектора. Катани също стискаше пистолета в ръката си. Но нито един от двамата не натискаше спусъка. После ненадейно мъжът промени изражението си. Странна миролюбива усмивка заля лицето му. Той протегна ръка към Катани и му подаде оръжието си.

Малко учуден, инспекторът го взе. Отвсякъде се втурнаха полицаи с автомати и пистолети в ръце. Отведоха навън мъжа, който продължаваше да се усмихва унесено.

Тишината в салона се възцари. Един лекар стоеше наведен над безжизненото тяло на Тиндари.

— Изстрелял е в него най-малко осем куршума — каза той.

Катани не отдаде никакво значение на думите на лекаря. Вниманието му беше насочено другаде в този момент. Придружен от блестящата Естер, към него се приближаваше Тано.

Не бяха се виждали от месеци. От момента, когато сицилианецът беше отвел Джулия.

Катани го изгледа и каза:

— Където си ти, винаги се лее кръв.

— Същото мога да кажа и за теб, инспекторе.

— Кой беше? — запита Катани, намеквайки за трупа.

— Един много добър клиент на банката. Наричаше се Тиндари.

— А другият?

— Кой? Убиецът ли? Никога не съм го виждал.

— Държеше се много странно — намеси се Естер. — Усмихваше се. Докато стреляше, се усмихваше. Господи, какъв израз имаше!

Ръцете й трепереха, докато опитваше да си запали цигара.

— Видях го колко спокойно се приближи — добави тя. — Поздравиха се с Тиндари. Очевидно се познаваха от по-рано. Той каза: Да, аз съм Ачедуцу. Не знам какво означава това.

— Това е сицилианска дума — обясни Тано. — Значи птиче.

Влезе една запъхтяна дама. Носеше костюм на райета. Беше на около тридесет и пет години. С решително лице се обърна към Катани:

— Инспекторе, искам аз да проведа разпита.

Това беше заместник-прокурорката Силвия Конти.

— Естествено — каза Катани. — Но аз трябва да направя изследванията, да намеря доказателствата. Ето защо трябва все пак да бъда информиран. Той не изпитваше особена симпатия към тази съдийка.

Разбира се, тя не можеше да го спре със своя изключително педантичен манталитет. След малко той отново започна да търси полезни сведения. Почука в къщата на Тиндари. Отвори му закръглена женичка с тъмно безизразно лице: съпругата на убития.

Тя го покани в салон, претъпкан с мебели. Не изглеждаше много притеснена, прехапа устни и сведе поглед.

— За него никога не съм била истинска съпруга. Отнасяше се към мен като към слугиня.

Корадо кимна в знак на разбиране. След това я запита кой според нея би могъл да поръча да убият мъжа й.

Жената закова в лицето му черните си очи и отговори съвсем уверено:

— Трябва да е бил някой ревнивец… Някой побъркал се съпруг, защото той харесваше чуждите жени.

Позната мелодия. Катани се престори, че споделя обяснението на жената. Отново се опита да победи съпротивата й.

— В него стреля някой с прякор Птичето.

Жената побеля като платно. Задържа дъха си и сведе поглед. Преглътна и бързо промърмори:

— Никога не съм чувала това име.

В архивите на полицейското управление Катани изрови едно досие на Тиндари. Осъждан бе два пъти, обвинен в измама. Третият процес бе за банкрут. Но беше успял да се измъкне. Стана ясно, че е собственик на предприятието „Сарим“, имаше акции в хиподрума, както и дялове в строителни фирми.

— А също така собственик на казино — доизясни Катани, затваряйки досието.

В картотеката обаче не намери нищо за убиеца. Тайнствената и тъмна личност оставаше без име. Отгоре на всичко отказваше и да говори. Когато заместник-прокурорката Силвия Конти отиде да го разпита в полицейския участък, тя намери пред себе си един изгаснал човек, който съзерцаваше ръцете си с отсъствуващ вид и тежко сумтеше. Но се оказа невъзможно да му измъкне една дума от устата.

Тази вечер госпожа Конти се прибра вкъщи без настроение. Нейният съпруг Ернесто беше в кабинета си, наведен над стойка за книги, на която беше поставил дебела енциклопедия.

Мъжът забеляза, че жена му е разстроена.

— Какво става? Нещо не върви?

— Когато се занимавам с убийства, винаги ме обхваща меланхолия.

— Рано или късно всички сме разочаровани от това, което вършим. Ето например аз. Бях избран за сенатор. Мислех си, че е много нещо. А те взеха, че ме включиха в комисията, която разследва организираната престъпност. Ще трябва да се занимавам с мафия, камора, нечисти сделки. Нищо не разбирам от това. Аз съм човек на науката, а не полицай.

Тя постави ръка на рамото на мъжа си. Той се обърна, привлече я върху коленете си и прошепна:

— За щастие имам теб. Когато сме заедно, се чувствувам наистина добре.

Жената наведе тъжно клепачи. Прехапа долната си устна и каза:

— Но все пак не си напълно щастлив. Липсва ти един син… Толкова го искаше.