Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Октопод (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Piovra 4, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2015)

Издание:

Автор: Марко Незе

Заглавие: Октопод

Преводач: Ани Попова

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: август 1990 г.

Редактор: Ани Сталева

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Художник: Татяна Станкулова

Коректор: Катя Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2427

История

  1. — Добавяне

Американецът

Вече трета нощ се въртеше мъчително в леглото, без да може да затвори очи. Стана и видя измореното си лице в огледалото на банята. Кожата му беше мъртвешки бледна и зачервените му очи бяха подпухнали. Изглеждаше десет години по-стар. А сега какво ще правя? — се запита.

Беше се борил с нокти и зъби и беше загубил. Беше човек, доведен до края. Сразен. Свършен. Дори не бе необходимо да го ликвидират физически, защото го бяха направили напълно безвреден. Една развалина.

Главата го болеше мъчително. Когато беше малък, дядо му разказваше за трагедията на своите нощи, измъчвани от безсъницата. Но едва сега Катани си даваше наистина сметка какво означава това — човек да стане от леглото ужасно изморен, след като не е мигнал цяла нощ.

Беше започнал да се пристрастява към бутилката с уиски. Но алкохолът го замайваше, изтощаваше го и с всеки изминат ден се изправяше срещу него като неприятел. Изведнъж една мисъл изплува в съзнанието му. Стегна си куфара, качи се на колата и тръгна по автострадата на север.

Вече пътуваше повече от три часа, когато пое по един виещ се път през някаква гора. Спря пред един манастир, който имаше хубав солиден вид с хармонична поредица от арки на фасадата.

Вътре цареше почти неестествена тишина. Мястото беше толкова отдалечено, че накъдето и човек да отправеше поглед, виждаше само гористи планински хребети.

Един румен, жизнерадостен монах посрещна Катани. Отведе го при игумена, побелял мъж с лице на аскет, осветено от животворната светлина на човек, отказал се от външния живот.

— Тук съм, защото имам нужда от помощ — каза просто Катани. Сякаш очакваше чудо.

— Какво мога да направя за теб, братко? — запита игуменът, подканвайки го да седне.

— Търся покой. Чувствувам се като лодка, подхвърляна от вълните. Вече не мога добре да различа кое е добро и кое зло.

Мека усмивка озари строгото лице на игумена.

— Ти вярващ ли в бога?

Катани сви рамене и поклати глава.

— Не. Или пък никога не съм си задавал този въпрос.

— Но идваш да търсиш помощ от хора богобоязливи?

Инспекторът наведе очи, почти затваряйки ги.

— Виждате ли — прошепна той, — преживявам много горчиви дни. Имам нужда от словото на вярващи хора, за да си възвърна равновесието.

Игуменът забеляза, че ръцете на Катани треперят леко, а челото му е покрито с пот.

— Ти имаш температура. Ела.

Заведе го в малка килия, осветявана от кръгло прозорче, и се сбогува.

— Това ще бъде твоят дом. Докато желаеш.

През тази нощ Катани успя най-после малко да поспи. Но немного. Сънят му беше неспокоен, разтърсван от мъчителни кошмари. Всеки път, когато затваряше очи, виждаше как похитителите насилват момиченцето, а то отчаяно моли за помощ. Викаше в съня си: „Паола! Паола!“ И тутакси се събуждаше, отвратен и измъчен.

Виждаше отново простреляната си жена, която се отпуска в ръцете му, а той я вика по име, сякаш иска да попречи на живота да я напусне.

Пробуждаше се от тези кошмари объркан, а кръвта болезнено туптеше в слепоочията му. Опомняше се, потопен в пълна тишина. Не можеше да долови нито един звук и му се струваше, че живее в приглушен и изкуствен свят. Никога не беше допускал, че тишината може да бъде по-мъчителна от глъчката на града.

Но призори, когато слаба светлина започна да изпълва килията, му се стори, че чува някакъв мелодичен и приятен звук. Стана и следвайки посоката на музиката, стигна зад олтара. Заедно с органа сега от скамейката в кораба на църквата излиташе песента на монасите. Тя стигаше до сърцето му и му въздействуваше като балсам.

Малко по малко Катани се запозна с живота в манастира. Спря се пред вратата на една лаборатория, където малък прегърбен монах грижливо рисуваше статуйки от глина от библейски сценки. Беше подредил няколко десетки на една маса, а други се готвеше да оцветява.

Казваше се Бернардо. Бе застинал за миг с ръка във въздуха. Колебаеше се към кой цвят да посегне. След това реши и избра червения.

— Аз обичам по-живите цветове — каза, заливайки се в смях. И без да се откъсва от работата си, покани Катани да влезе. — Я ми помогни да рисуваме.

— Жена ми я биваше за това — заяви инспекторът, — но аз никога не съм държал четка в ръка.

— О, много е лесно! Иска се само търпение и здрава ръка.

— Но моите ръце треперят. Погледни! Няма да успея да ги държа неподвижни.

— Поради алкохола, нали?

— Признавам, че много злоупотребявах напоследък. Не че съм много пристрастен към него, но просто не можех иначе.

— Искаше да се самоунищожиш ли? Но животът е толкова кратък!

Корадо изгледа ядосано и обидено монаха, който не му даде възможност да отвори уста и продължи:

— О, знаеш ли какво си мислиш сега? Мислиш си, че нямам право да ти говоря по този начин, защото съм се изолирал тук и не знам какво е животът.

— Да — каза сухо инспекторът.

— Ще ти призная, че и аз, преди да облека това расо, принадлежах към света, от който ти идваш. Но един ден реших и отрязах миналото.

Катани наблюдаваше изражението на лицето му, сякаш искаше в него да открие следи от миналото.

— Защо си се оттеглил тук? От страх или от гордост?

Монахът повдигна статуетката на един овчар и огледа дали е добре оцветена, после каза:

— Животът е едно търсене. Ние продължаваме всеки ден да дирим правилния път. И понякога ни се струва, че сме го намерили.

— Правилният път — повтори механично Катани. — А какъв е за мен правилният път?

— Прошката. Не искам да те поучавам. Но само прошката може да ти възвърне покоя, който търсиш. Ала твоето сърце е пълно с омраза. И смяташ, че единственият начин да я укротиш, е отмъщението.

Даже след като излезе от лабораторията, Катани продължи да повтаря тази дума: прошка. Лесно е да се каже: прошка. Но как може да се претендира, че един човек, към който се бяха отнесли безжалостно — ще може да прости. Възможно ли е той да каже: да посипем с пепел? Красиви думи без съмнение. Но тези думи бяха далеч, много далеч от манталитета на един човек, свързан със закона, какъвто беше Катани. Съгласно този манталитет престъпленията трябваше да бъдат наказани, а оскърбленията — отмъстени.

Почти всеки ден ходеше в лабораторията на Бернардо, за да разговарят. Беше даже започнал да похваща от време на време четката. Ръцете му вече не трепереха и спеше нощем.

Но една сутрин от прозорчето си видя автомобил, който се изкачваше по пътя към манастира. Виждаше го как се мярка между дърветата по пътя. Беше фолксваген. На кормилото беше същият издокаран блондин, който една вечер го беше проследил, когато се прибираше вкъщи.

— Ей, приятелю — веднага заговори по същество новопристигналият, — стига вече с това отшелничество. Трябва отново да се качиш на коня. Време е да започнеш отново истинския живот.

Говореше с американски акцент и имаше весел вид, докато подхвърляше в ръката си половиндоларовата монета. Също както онази вечер. Извади от сакото си кожен портфейл и го подаде на Катани. Това бе служебна карта, издадена от правителството на Съединените щати.

— Казвам се Де Донато… Бърт де Донато — представи се американецът. Беше агент на ДЕА, службата за борба с наркотиците.

Корадо го изгледа предизвикателно.

Блондинът подхвърли във въздуха монетата с лявата си ръка и я хвана с дясната.

— Нужна ми е помощта ти.

— Обясни по-добре.

— Аз съм по следите на един турчин — прибави с тих глас американецът, който изведнъж бе станал предпазлив. — Нарича се Кемал Ифтер. Това име нищо ли не ти говори?

— Никога не съм го чувал.

— Той е едра риба. Договаря огромни партиди наркотици, продава оръжие. Един лош клиент. Той наводни САЩ с наркотици и сега американското правителство иска да го залови на всяка цена.

Инспекторът разтвори ръце, сякаш казвайки: а аз какво общо имам? Те вървяха между два реда кипариси и Катани понякога удряше с носа на обувката си по стъблото на някое дърво. Това бе израз на зле прикрито нетърпение.

Американецът стисна монетата и придоби строго изражение.

— Дойдох да те търся, защото знам, че мога да ти се доверя. — Вдигна очи към небето, сякаш за да събере мислите си. — Ти тук сега си лекуваш раните. Но хора като теб в края на краищата преследват само една цел: да победят. Ти чакаш удобния случай, за да се покажеш отново.

Постави ръката си на рамото му:

— Е, добре, аз дойдох, за да ти предоставя тази възможност.

— Нещо бъркаш, приятелю — отговори инспекторът. — Аз приключих и вече не искам да се намесвам. Знаеш ли какво правя тук? Статуйки за Коледа.

— Много вълнуващо — каза иронично американецът. Той излъчваше сигурността на играч, който знае, че има асо в ръката си. — Преди два месеца нашият турчин е преместил щаба си в Европа.

— А аз какво мога да направя? — каза Катани, загубил търпение.

Американецът упорито добави:

— Знаеш ли кой е съдружникът му в Италия?

— Не ме интересува.

— Аз пък смятам, че те интересува — каза Бърт с многозначителна усмивка. — Това е Лаудео.

Името отекна в главата на Катани като удар с камшик. Смаян, той постоя замислен няколко секунди, след това извади една цигара и я пъхна между устните си с унесен вид.

— Лаудео — процеди.

— Да, Лаудео — продължи да го атакува американецът. — Преди да попадне в затвора, той многократно се е срещал с Ифтер. Заедно са уточнили бъдещите планове. На мен ми е необходимо да узная какви са тези планове. Искам да знам какви проекти замисля Ифтер.

— По какъв начин? — В някакво кътче на душата на Катани започна да припламва отново острото желание отново да се хвърли в битката.

— Необходимо е да поизплашим Лаудео — обясни американецът. — Това можеш да го направиш само ти.

Катани беше объркан.

— Не разбирам. — Вдишваше дима на цигарата. Бе много напрегнат. Започваше да изпитва чувство на симпатия към американеца.

— Чуй ме — поде този последният, облягайки се на стъблото на един кипарис. — Аз имам документи, с които мога да разоблича окончателно Лаудео. Това са карти и снимки, направени тайно… — Той повдигна ръка, за да привлече по-добре вниманието. — Ти трябва да говориш с него. Трябва да го заплашиш, че ще направиш публично достояние този материал, и да му обясниш, че това ще му докара едно по-строго наказание и още години затвор. Освен ако…

— Какво?

— Освен ако той приеме твоите условия. А те са, че никога няма да използуваш тези документи, ако той ти разкрие плановете на Ифтер.

Катани поклати глава.

— Не го познаваш. Няма да измъкнем дума от устата му.

— Размислих добре по въпроса — каза американецът — и съм сигурен, че ще говори. Той не очакваше петгодишна присъда. Ще се уплаши, че ако има нови съдебни неприятности, неговите приятели ще го изоставят.

Като риба, хваната на въдицата — така започваше да се чувствува Катани. Хвърли на земята угарката и я стъпка с грижливо усърдие.

Бърт де Донато не искаше да му остави възможността да премисли. Продължи да засяга онези струни на Катани, които бяха най-чувствителни.

— Всичките твои неприятели са свободни. Не след дълго и Лаудео ще излезе от затвора. Ще видиш, че ще го осъдят на домашен арест. И ще продължи да прави спекулации, както си знае.

Но точно в момента, когато изглеждаше, че ще капитулира, Катани отново оказа съпротива.

— Не, не ме интересува нищо.

Тишината, която последва, беше прекъсната от ударите на камбаната, призоваваща за обяд.

— Остави това място — подкани го американецът. — Тук ще загинеш. Министерството на вътрешните работи ти определи дълго чакане. Можеш спокойно да решиш дали ще заемеш отново мястото си в полицията. Но междувременно помогни ми. Чакам те утре вечер в осем часа на централната гара в Милано.

— Излишно е. Няма да дойда.

— Аз пък съм убеден, че ще дойдеш — каза Бърт, подхвърляйки монетата във въздуха.