Марко Незе
Октопод II (38)

Болницата

Именно тогава видя Еспиноза.

Катани беше карал автомобила задъхано до вила „Паузания“, недалеч от Локарно. Двама души му бяха отворили тежката желязна врата. Бяха се качили в колата заедно с него, съпровождайки го по извиващата се алея, заобиколена от дървета и цъфнали лехи, до портала на вилата.

Двамата мъже не казаха нито дума. Само го охраняваха. Държаха се така, сякаш знаеха, сякаш бяха там и го чакаха.

В момента, когато влизаше в къщата, единият от двамата, все така безмълвен, застана пред нето, изправен, масивен, с уверено изражение на лицето и с кимване на глава му нареди да си вдигне ръцете.

Той се подчини, без да протестира. Мъжът го обискира много внимателно, започвайки от глезените и изкачвайки се нагоре до кръста. Свали пистолета от колана му и едва след това му разреши да прекрачи прага.

Именно тогава видя Еспиноза.

Той беше седнал зад голямо писалище, в предната част на което имаше две чанти. Един младеж с кадифено сако влезе в този момент и взе двете чанти. Той му посочи още една, поставена на пода до една библиотечка, и му каза:

— Вземи и тази.

Младежът излезе през остъклената врата, водеща към градината, и отнесе чантите към хеликоптер, кацнал върху красив килим от зелена трева.

Еспиноза се изправи. Облечен бе в меко кашмирено сако и със стройната си фигура изпълваше стаята. Движеше се с маниери на аристократ. Притежаваше наистина представителна външност. Беше от този тип хора, към които инстинктивно човек е склонен да се отнася с уважение.

Направи няколко крачки към Катани и когато го поздрави, изражението на лицето му беше студено, сякаш бе лице на човек от друга планета.

— За малко не ме изпуснахте, инспекторе — каза той. — Както виждате, готвя се да заминавам.

Вместо да го покани да седне, започна да мести някакви предмети по писалището. Сменяше местата им, сякаш разчистваше място за битка.

— Имам на разположение само няколко минути — добави той бързо, — но съм щастлив да ви чуя. — Обърна се и го погледна с пронизващите си светли очи. — Вие какъв сте по-точно? Кръстоносец на доброто?

Катани го гледаше втренчено, с ръце в джобовете на шлифера си.

— Аз съм неприятел на мошеници като теб — каза той.

Еспиноза се усмихна, докато прокарваше опакото на пръста си по своята красива копринена връзка.

— Аз съм колекционер — каза той. — Погледнете. — Очерта широк кръг с ръката си, за да покаже прекрасните предмети, изложени във витрините. — Колекционирам също и други материали.

Измъкна от един шкаф една папка и я постави на писалището.

— Тук има всички подробности от живота на един индустриалец.

Извади други документи и добави:

— Тук вътре са всичките грехове на един банкер. А тези пък засягат един важен политик.

Катани се усмихна иронично.

— Материали за изнудване — каза, — за да се подхранва корупцията.

— Глупости, Катани. Да кажем по-добре, че съществуват стоки за продан. Виждате ли, корупцията, както и всички останали неща на света, има две лица: зависи от коя страна ги гледаш. Това лице, повярвайте ми, служи за много чудесни сделки.

— Като например тази с влака — каза инспекторът. — Една престъпна сделка. Вие искахте да унищожите кътче от страната ни. Но ние спряхме вашия пълен с отрови влак. Сделката се провали, както и завладяването на „Асикурациони интернационали“, защото Тано беше арестуван.

За момент в стаята се възцари мълчание, после Катани добави презрително:

— Вие загубихте, Еспиноза.

— Това го казвате вие? Не, не съм загубил. Този влак беше спрян, но десетки, хиляди други влакове ще стигнат до предназначението си, без никой да се осмели да ги спре. Необходимо е за всички да се отърват от радиоактивните материали и аз намерих правилното разрешение. Ние ще продължим в същата насока, защото правителствата на европейските страни са съгласни. Ние сме над всичко, скъпи Катани. И знаеш ли как се нарича това? Власт. — Разпери ръце и се усмихна ехидно. — Това е истинската власт. Вие стигнахте до праг, който не можете да прекрачите.

Катани стоеше прав на около два метра от него. За няколко мига бе почти готов да отстъпи на инстинктивното си желание да се нахвърли срещу него. Успя обаче да се овладее и каза:

— Вие, който имате цялата тази власт, какво ще правите сега? Ще накарате да ме застрелят ли?

Еспиноза изглеждаше смутен.

— Аз — не, повярвайте ми.

Младежът с кадифеното сако се показа отново на вратата, която водеше към градината, и с вдигнат нагоре палец каза:

— Всичко е окей.

— Добре — каза Еспиноза.

После се обърна към Катани с все същия надменен и безразличен тон:

— Както виждате, наистина трябва да тръгвам.

Инспекторът го видя да излиза със сигурна стъпка, с вдигната посребрена глава. Той беше последната брънка на престъпната верига. Най-твърдата, противоречивата, неуловимата. Докато го наблюдаваше, Катани не съзнаваше ясно как би могъл да го залови, но трябваше да успее по някакъв начин. Обеща си го толкова убедено, че му се стори естествено да извика с висок глас това, което ставаше в главата му.

— Ще ви преследвам дори до края на света — извика той подире му.

Без да се обърне, Еспиноза махна с ръка и отвърна:

— Сбогом, инспекторе.

Перките на хеликоптера вече бяха започнали да се въртят шумно и след няколко секунди летателният апарат се издигна, набра височина и изчезна зад хълма.

Когато инспекторът се върна в Рим, младата Лорела се готвеше да заминава. Връщаше се в училището в Германия.

— Преди да си отидеш — каза Катани, — ще имам удоволствието да ти покажа едно лице. Той беше приятел на баща ти и когато си била малка, те е държал на коленете си. Сега е много болен и ще се радва да те види.

— О, разбира се — отговори момичето. — Искам да го видя.

Корадо я отведе при Фроло в болницата. Той лежеше напълно неподвижно.

— Погледни кого съм ти довел — каза Катани.

Очите на Фроло грейнаха. Гледаше я с такава настойчивост, че тя почувствува как я привлича към себе си и тръгна бавно към него с кръстосани ръце.

Катани се наведе към Фроло и прошепна в ухото му.

— Изпълних обещанието си. — После се изправи и каза: — Виж колко е хубава!

С нечовешко усилие болният леко повдигна едната си ръка. Лорела я улови и няколко мига Катани наблюдаваше развълнуван срещата на бащата и дъщерята.

— Не може да говори — каза Катани. — Само с мъка движи ръката си.

Лорела кимна и много смутена забеляза:

— Очите му са добри.

Тези очи сега бяха пълни със сълзи и гледаха най-напред лицето на Корадо, после това на момичето, сякаш искаха да ги притиснат и двете в нежна прегръдка.

Вече сме към края. Дългата и мъчителна история на инспектор Катани скоро ще приключи. Но каква съдба очаква нашия герой?

Има писатели, които се влюбват в своите герои и не могат да се примирят със смъртта им. Други, обратно, са като обсебени от тази мисъл и бързат да се освободят от тях. Например Сименон, на когото Мегре беше дотегнал, реши в определен момент да накара да го убият.

Аз напротив, реших да оставя на читателя свободата да избере сам края на книгата. Ето защо, ако имате още капчица търпение, последвайте ме: предлагам ви два от многото възможни финали.