Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Октопод (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Piovra 4, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2015)

Издание:

Автор: Марко Незе

Заглавие: Октопод

Преводач: Ани Попова

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: август 1990 г.

Редактор: Ани Сталева

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Художник: Татяна Станкулова

Коректор: Катя Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2427

История

  1. — Добавяне

Проектът

— Вие познавате добре Тано Кариди, директора на „Банка Антинари“. Що за човек е гой?

— Престъпник.

Дамата на средна възраст, която седеше пред инспектора, бе съдия в съда за малолетни. Оценката, която Катани даде за Тано, очевидно не я убеждаваше, защото направи гримаса на досада и добави:

— Вие имате лични причини да го мразите, нали? Комисарят бе повече изненадан, отколкото ядосан от въпроса.

— Искате да кажете заради Джулия? Не, не съм настроен срещу него. Моята преценка не зависи от това. Ако казвам, че е престъпник, то е защото съм сигурен в това. Например той е накарал да убият Джулия.

Съдийката свъси чело.

— Дойдох при вас, за да получа сериозна информация, а не празни приказки. Знае се, че момичето загина при нещастен случай.

— Това го казвате вие. А аз съм сигурен, че не.

Катани се отпусна на креслото. Споменът за Джулия помрачи лицето му.

— Но откъде идва целият този интерес към сицилианеца?

— Защото Тано Кариди поиска да осинови малката Грета Антинари и аз трябва да реша дали документите му са в ред.

Той я погледна загрижено.

— Грета се намира в Америка.

— Беше в Америка — поправи го съдийката. — Сега вече лети и довечера ще пристигне в Милано.

Комисарят скочи на крака.

— Вие не трябва да допуснете осиновяването! Той иска Грета само за да й направи това, което направи на Джулия. Неговата цел е да завладее напълно банката.

— Как можете да говорите подобни неща? — Съдийката започваше да изпитва досада от начина, по който Катани се изразяваше по отношение на един професионалист, който, поне според получената от нея информация, бе спасил по образцов начин банка, намираща се преди няколко месеца на ръба на фалита.

— Може би не трябваше да идвам при вас — добави тя, взимайки чантата си, която бе оставила на масата. — Вашата преценка е обусловена от стари истории. Но все пак благодаря.

На следващия ден Корадо отиде в къщата на Антинари. Отвори му един прислужник, който потвърди пристигането на Грета.

— Да, пристигна снощи.

— Трябва веднага да я видя — заяви комисарят, като влезе решително в къщата. Прислужникът подтичваше след него разтреперан и повтаряше с плачлив глас:

— Не може. Никой не може да я вижда. Такива са заповедите.

— Чии заповеди? Кой командува в тази къща?

— Господин Тано. Моля ви, ще ми докарате неприятности — стенеше прислужникът.

Корадо престана да обръща внимание на хленченето му. Завтече се към съседната стая, където буквално на прага се сблъска с една медицинска сестра. Катани я измери с поглед въпросително. Тя го погледна пребледняла.

— Къде отивате? — запита го загрижено.

— Тука ли е? — попита рязко и сухо Корадо.

Влезе, без да изчака отговор. Стаята бе препълнена с играчки. Автомобилчета, кукли, плюшени животни. Един детски рай. В средата на стаята Корадо съзря коленичила на пода Грета. Притискаше плюшеното кученце и с унесен вид го въртеше в ръцете си, вперила поглед в нищото, с безизразно изражение на лицето си.

Катани се приближи:

— Грета — повика я нежно. — Аз съм Корадо. Спомняш ли си за мен?

Момиченцето въобще не реагираше. Приличаше на малък автомат. Комисарят я повдигна на ръце.

— Скъпа моя, какво са ти направили?

В този момент на вратата се появи Тано.

— Какво смяташе, че ще откриеш? Стая за изтезания?

Катани остана неподвижен в средата на стаята с момиченцето в ръце и отправи враждебен поглед към Тано, без да отговори. У момиченцето се появи искрица на временно прояснение.

— Корадо… — промълви. — Корадо…

Той я притисна още по-силно. Погали косите й. Момичето се разплака отчаяно.

— Хайде, бъди добричка, не плачи — прошепна й той. — Аз съм тук и няма да те изоставя.

Постави я на пода и докато излизаше, се спря пред Тано. Очите му светеха като разпалени въглени.

— Само косъм да падне от главата й — предупреди го той, — и ще ти забия един куршум в средата на челото!

Тано го изслуша без да мигне. Изчака Катани да излезе и даде много строги указания. Абсолютно никой не трябваше да влиза повече в къщата. Вратата не биваше да се отваря без негово разрешение.

Взе от едно чекмедже някакви документи и ги провери един по един. Те носеха подписа на Ифтер. Турчинът бе отишъл с Нито в Швейцария и макар с нежелание, бе преклонил глава. Предал бе на брата на шефа документите, които предоставяха правото за притежание на две на сто от акциите на „Асикурациони интернационали“.

Тано с доволен вид ги прелисти още веднъж. Заключи ги в една каса в стената и си тръгна. Нареди на шофьора да го откара в Брианца, във вилата на доктор Рази, бащата на красивата Естер.

Брианца е градината на Ломбардия. Вилата на Рази се намираше на върха на малък хълм, заобиколена от големи дървета. Тано видя Естер, която се връщаше от езда. Дългите й крака бяха притиснати до коня, русите й коси разрошени от вятъра.

Тано се отправи към нея. Вдигна ръце, за да й помогне да слезе, и я задържа притисната до него за миг.

— Какво удоволствие е отново да ви видя! — каза той.

На прага на къщата се появи и самият доктор Рази, изискан мъж, с буден и делови вид. Двамата с Тано останаха насаме.

— Дойдох да ви видя — заяви Тано, — защото сте президент на „Асикурациони интернационали“. Имам намерение да завладея вашата финансова империя.

Рази го погледна смаян. След това, сякаш не беше разбрал, добре, запита:

— Да завладеете?

— Точно така. Аз вече притежавам две на сто. Сега ще направя предложение на всички дребни собственици на акции, които са склонни да продават. Готов съм да им платя двойно по-висока цена от номиналната.

На стената, зад гърба на Рази, бе нарисувано огромно стилизирано дърво. На дънера се четеше голям красив надпис: „Асикурациони интернационали“. Отстрани висяха множество клони, на които бяха отбелязани названията на пръснатите из целия свят фирми, принадлежащи на гигантския финансов тръст.

Рази се обърна. Погали с поглед рисунката и запита:

— Вашите две на сто с кои от тези фирми са свързани?

Тано се приближи до стената. Зашари с поглед сред многобройните клони на това чудотворно дърво и след това, показвайки с пръст, каза:

— Тези три фирми са мои.

Рази го изгледа надменно.

— Ливанската група.

Отпусна се на креслото и леко погнусен, каза:

— Мръсна работа е това, три фирми, които служат за прикриване на незаконни сделки. Тези акции няма да ви послужат за нищо.

— Казах ви вече: готов съм да придобивам квоти. Ще платя каквато и да е цена.

Рази започна да се пита защо се бе съгласил да приеме този човек, който приличаше напълно на самохвалко.

— Не можете да имате толкова пари — каза му той спокойно.

— Не, имам ги. И ще ви го докажа.

— Тогава не разбирам какво искате от мен.

— Вие сте президент. Познавате всички силни и слаби места на финансовата групировка — каза Тано, фиксирайки го с пронизващ поглед. — Можете да ми помогнете, да ме съветвате, да подготвите с мен стратегията, за да достигнем до пълния контрол на „Асикурациони интернационали“.

Рази изгуби търпение. Стана, за да покаже, че този проклет, безумен разговор е свършил.

— Не разчитайте на мен — отсече кратко.

Тано не беше обаче човек, който приема пасивно един отказ. Едва излязъл от тази къща, започна веднага да крои заговори срещу Рази, който се бе осмелил да му се надсмее. Искаше да го види паднал на колене.

На следващия ден отлетя за Рим. Отиде да се срещне със сенатора Салимбени, който бе член на голяма партия. Кабинетът на политика бе засенчен от тежки завеси, които той винаги държеше спуснати. На масата имаше няколко десетки папки, разпределени на малки купчини и добре подредени, това бяха: препоръки, документи за продажби и покупки на фирми, фишове на най-верни хора, които трябваше да бъдат издигнати на важни постове. Все признаци на властта.

— Дойдох да ви предложа една изключителна възможност — каза му Тано. — И да помоля за вашата подкрепа относно един проект, който съм замислил.

— С голямо удоволствие.

— Вие знаете „Медиарец“, издателска фирма, която притежава два всекидневника и един частен телевизионен канал. Аз ще купя една квота от предприятието и ще я поставя в услуга на вашата партия. Вестниците и телевизията са удобно средство за въздействие върху общественото мнение. Ще можете да ги използувате, както прецените за най-добре.

Салимбени слушаше невъзмутим със скръстени ръце и лакти на облегалките на креслото.

— Малко скъп подарък — се ограничи да каже той. — В замяна какво ще поискате?

— Имам един проект — каза Тано. — Искам да поема контрола над „Асикурациони интернационали“.

Салимбени бе чувал през живота си какво ли не, но това надминаваше всичко.

— Бяха ме предупредили, че сте мегаломан — каза той, — но, господи, не вярвах, че чак толкова!

Тано го гледаше втренчено с такава настойчивост и решителност, че сенаторът се впечатли. И това накара политическия мъж да промени недоверчивото си отношение.

— Я кажете да видим — продължи замислено той — как възнамерявате да процедирате?

Без никакво смущение Тано каза, че възнамерява да направи публично съобщение за изкупуването на акциите на „Асикурациони интернационали“.

Решителният начин, по който говореше, разсея окончателно скептицизма на Салимбени. Сенаторът започваше да оценява плана като осъществим. Труден, мъчен, но осъществим. После започна да пресмята препятствията.

— Какво ще бъде отношението на Рази? — запита той. — Без негово съгласие никой не може истински да контролира „Асикурациони интернационали“.

— Знам го добре — каза Тано. — Тук трябва да се намеси вашата партия. Вие го назначихте на този пост и вие трябва да го отстраните.

Сенаторът стисна загрижено устни.

— Нещата не са така прости. Вярно е, че моята партия посочи неговото име. Но той се ползува от закрилата на една важна личност: Антонио Еспиноза. Именно той упражни натиск върху партията в полза на Рази.

— Никога не съм чувал това име.

— Виждате ли, Еспиноза бе в продължение на дълги години в ръководството на големи фирми с държавно участие. После се оттегли в Швейцария. Живее някъде около Локарно, но зад кулисите продължава да контролира и да влияе на италианския политически живот.

Тано изглеждаше много заинтересован.

— Защо не ми уредите среща с него?

Но докато сицилианецът правеше проекти като голям финансист, някой друг опитваше обратното — да срине всичките му планове.

Случи се така, че едно човече с безобиден вид и добре очертани мустачки дойде в бюрото на Катани, каза, че се нарича Егирас, и се представи за адвокат.

— С какво мога да ви бъда полезен? — каза инспекторът.

С тих глас, сякаш се срамуваше, адвокатът Егирас го информира, че едно лице с много голямо удоволствие би се срещнало с него.

— Вън оттук, на някое сигурно място.

— Мога ли да зная за какво става въпрос?

Егирас изобрази с ръката си летене и с весела усмивчица уточни:

— Едно лице, което обича хеликоптерите.

Катани ококори очи.

— Хеликоптери, които летят над затворите?

— Точно така.

Какво искаше Ифтер от него? Защо молеше за среща, рискувайки да бъде заловен отново? Скоро Катани щеше да узнае.

Той последва адвоката Егирас, който го отведе в един бар в покрайнините, бутна вратата с надпис „Зала за билярд“ и пропусна Катани пред себе си. Той обаче не влезе и заключи веднага вратата.

Турчинът се появи иззад една завеса. Отначало малко колебаещ се, после поободрен, тръгна към него.

— Вие сте смел. Това можеше да бъде клопка. — Ифтер се подпря на една билярдна маса с ръце в джобовете. — Но бъдете спокоен. Въпреки че в миналото с удоволствие бих ви надупчил корема, днес парадоксално сме от една и съща страна на барикадата. Искам да кажа, че имаме общ неприятел: мафията.

— Наистина не знаеш какво нещо е благодарност — отвърна Корадо. — Нали ти помогнаха да избягаш?

Ифтер мина от другата страна на билярдната маса, остана дълго мълчалив, втренчен в някакво тъмно потайно кътче на съзнанието си, след което каза:

— Нещата се усложниха. Сега аз съм против мафията. Мога да ти помогна да я унищожиш.

— По какъв начин? — Катани, естествено, бе заинтересуван, но изглеждаше все така малко хладен, сякаш не вярваше в перченето на Ифтер. Да се унищожи мафията! Един турчин не бе достатъчен за това.

Ифтер искаше да му даде доказателства, за да го убеди.

— Знам много неща. Например знам как мафията инвестира парите, спечелени от търговията с оръжие и наркотици, и как влиза в законни сделки тук, на Север. — Извади от вътрешния джоб на сакото си една снимка с размери за лична карта. — Виждате ли този мъж? Няма нито една лира, но се готви да купи фабриката „Мегатор“. Купува с пари на мафията. След десет дни ще направи първата вноска от осемстотин милиона.

— Откъде идват тези пари?

— Много просто. Уредено е така, че той да спечели в казиното на Тиндари.

Катани започваше да променя мнението си. Вниманието му към турчина се увеличаваше.

— Имам също новини за убиеца на Тиндари продължи Ифтер. — Знам, че дълго е бил в лудницата в Санта Мария дел’Орто, на около двеста километра оттук.

Сега Катани бе истински заинтересован.

— Продължавай — подкани го той.

— Не — усмихна се лукаво Ифтер. — Засега стига. Най-напред искам да съм сигурен, че ще ми помогнеш. Останалото ще ти кажа следващия път. Ще се срещнем в хотел „Моцарт“. Попитай за господин Караме.

Катани искаше преди всичко да провери дали турчинът не му е наговорил глупости. Качи се в колата си и отиде до лудницата в Санта Мария дел’Орто. Показа документите си на един санитар, който го придружи вътре. Покрай безкраен коридор се редуваха металните врати на килиите. Катани се спря пред вратата, обозначена с номер дванадесети.

Кимна на санитаря:

— Отвори.

Един много слаб мъж, приличащ на привидение, надзърна, после се плъзна в един ъгъл, сгуши се там, обхванал коленете си с ръце, сякаш се боеше, че ще се разпадне на части. Катани не му обърна внимание. Това, което търсеше, трябваше да се намира на стената на килията. И наистина беше там. Ставаше въпрос за една рисунка, на която се забелязваше автомобил в пламъци и момиче с черни коси, обхванато от огъня, с умоляващо издигнати към небето ръце. В долната част, вдясно, бе подписът на автора. Катани се приближи и прочете: „Ачедуцу“.

Нямаше съмнение. Убиецът на Тиндари бе прекарал много време в тази стая. Следващия ден, за да узнае повече, инспекторът искаше да види отново Ифтер. Според инструкцията на турчина, той отиде в хотел „Моцарт“ и потърси господин Караме.

Почука на стаята на турчина. Никакъв отговор. Натисна дръжката. Вратата беше отворена. Влезе внимателно с пистолет в ръка. Нищо, стаята беше празна.

Надзърна в банята. Ваната беше закрита с найлонова завеса. Катани я помести леко и видя покъртителна сцена. Удавеният Ифтер лежеше безжизнен в препълнената с вода вана. Ръцете и краката му бяха вързани, лицето — обезобразено от ужас.

Но лошите изненади не се бяха свършили. Когато Катани се върна в бюрото си, убиецът на Тиндари не се намираше вече в килията. Загрижена от неговото налудничаво поведение, доктор Конти бе накарала да го преместят в клиника.

— В клиника! — смая се Катани. — Боже господи!

Побягна навън, викайки на Джуни и Куадри да го придружат. Джуни бе колос с черна брада. Куадри бе също широк в раменете като гардероб. Заедно с Треви те образуваха легендарната бригада на инспектор Катани.

Корадо веднага пристигна в клиниката. Бързешком се стрелна към стаята на Фроло, не обърна внимание на поздрава на охраняващия агент и разтвори вратата.

Фроло се изтягаше облечен в леглото. Не се изненада, че вижда Катани. На лицето му се появи разсеяна усмивка.

Катани бе неспокоен. Шареше с поглед из всеки ъгъл на стаята. Познаваше много добре потайния и коварен неприятел, с когото се бореше. Сигурен бе, че на всеки ъгъл можеше да го очаква някоя клопка. До този момент успяваше да им се противопоставя. Винаги беше намирал начина, по който да прави това.

Опасенията му бяха основателни. До един шкаф Катани видя две бутилки с кислород. Една бърза проверка му беше достатъчна, за да открие, че в долната си част те бяха свързани с жица, за която бе прикачена малка бомба със закъснител.

Вдигна Фроло на ръце и излезе, влачейки го.

— Вън, всички вън! — извика той на охраняващия агент и на двамата лекари, които се приближаваха.

Отдалечиха се само на десетина метра по коридора, когато стаята на Фроло бе вдигната във въздуха.

Фроло плувна в пот. Увисна на ръката на Корадо като уплашено дете и каза:

— За втори път ми спасяваш живота.

— Кой искаше да те убие? — запита Катани.

— Приятели на Тиндари, предполагам.

— Защо го уби?

Фроло се почеса по главата и сви устни:

— Историята е дълга. Започна преди много години в Сицилия, когато ми откраднаха мотоциклета. Дон Вито Сорано ме чу, когато проклинах, че са ми го задигнали. Каза: „Не бери грижа, ще ти го намерим“. След половин час мотоциклетът се намираше отново пред къщи.

Корадо се усмихна тъжно.

— Мисля, че знам продължението. Един ден дон Вито те помоли за услуга…

— Да, дойде Тиндари, който ми каза, че дон Вито очаква от мен приятелски жест. Предаде ми пистолет и ме помоли да убия едно лице. — Фроло тръсна глава. — Не бях в състояние да го направя. И Тиндари ме наказа. Направи така, че жена ми и дъщеря ми изгоряха в една кола. — Прокара ръка по лицето си. — Разказах всичко на съдията, но не получих правосъдие. Казаха, че съм луд. Затвориха ме в лудница. Там прекарах дълги години, но не забравих. Сега най-после си отмъстих и друго не искам от живота.