Марко Незе
Октопод II (10)

Снимката

Ставам отново хлапак, си каза Катани.

Докато се качваше с асансьора, сърцето му биеше малко по-силно. Знак, че това момиче започваше да предизвиква в него вълнения, от които вече бе отвикнал. Позвъни. Вратата се отвори и се показа Джулия.

Радостта на момичето се прояви в бавното мигане на клепачите. Струваше й се, че сънува. Не каза нито дума. Обхвана шията му и го целуна, докато затвори с крак зад себе си вратата.

— Бих искала да започна оттам, докъдето спряхме — прошепна Джулия. — Ела.

Поведе го към спалнята. Корадо дишаше дълбоко. Главата му се въртеше от нежния парфюм на жена, който витаеше из къщата.

— Най-после ми посвещаваш малко време. — Джулия го милваше, разрошваше косите му, прокарваше леко пръстите си по брадата, толкова твърда и гъста, че дори след добросъвестно бръснене хвърляше сянка на лицето му.

Той я притисна до себе си нежно и държейки я в обятията си, се почувствува доволен, в мир със самия себе си, нещо, което не му се беше случвало от години.

— В опасност си, инспекторе — усмихна се момичето, притискайки с показалец брадичката му.

— Какъв вид опасност?

— Аз съм твоята опасност. Много рискуваш, защото започвам да се влюбвам в теб.

Джулия се наведе да го целуне и направи недоволна гримаса, когато чу звъна на телефона. Остави го да звъни пет пъти, преди да протегне неохотно ръце.

Беше майка й. От това, което й съобщи, тя за малко не припадна. Прокара ръка по челото си и веднага си възвърна самообладанието. Каза:

— Идвам веднага, мамо.

Вкъщи намери майка си в салона, отпусната в едно кресло. През полуотворената врата на спалнята се виждаха две сестри в бели престилки и лекар, приведени над баща й. Виждаше се само ръката на банкера изпод завивките.

— Намерих го в кабинета му, строполил се бе на пода — стенеше майката.

Банкерът бил от два часа на бюрото си, когато жена му отишла да го пита дали иска чаша топло мляко. Тогава направила мъчителното откритие. Мъжът бил паднал на пода, до писалището. До него имало две празни тубички.

Пристигна и Дино Алеси. Не скри дълбокото си раздразнение.

— Само опит за самоубийство ни липсваше. Това е истинска мелодрама. Толкова глупости е правил, но тази надминава всички други.

Жената на Антинари се разяри.

— Но как си позволяваш? — Скочи, обзета от възмущение, и удари плесница на Алеси.

Той я хвана за ръката и изрева, че този път ще се престори, че не е станало нищо, но ако опита още веднъж — ще съжалява.

— Ти си негодник! — му каза в отговор госпожа Антинари. — Ти докара до разорение бедния Карло.

— Мамо — опита се да я успокои Джулия, — как можеш да говориш така?

Сякаш едва тогава Алеси забеляза присъствието на Катани. Изобщо не му се доверяваше и не правеше нищо, за да го скрие.

— Това е семейно събрание — каза с подчертано нелюбезен тон, — бихте ли отишли в другата стая?

— Разбира се.

Катани излезе в коридора. Видя една полуотворена врата и надникна. Това беше кабинетът на банкера: там отчаянието бе взело връх над него. След като се убеди, че никой не го следи, Катани влезе. Два килима покриваха паркета, по полиците бяха подредени много старинни томове, в ъгъла стоеше пианото, голямата страст на Карло Антинари.

На рафта на писалището инспекторът забеляза плик под сребърния нож за разрязване на книги. Взе го. Беше адресиран до съпругата на банкера.

Катани скъса плика и зачете. Няколко реда, написани на ръка от банкера, с които той казваше на жена си, че й прощава за връзката с Алеси. „Но бъди внимателна, този човек е опасен.“ В случай на големи трудности банкерът я съветваше да замине с дъщерите им при баща му в Сицилия. „В плика — завършваше писмото — ще намериш ключ. С него се отваря касетка на централната гара, където съм скрил документи, които могат да бъдат използувани срещу Алеси в случай на нужда.“

Катани бръкна в плика и взе ключа. Обърна се към вратата. Никой не го гледаше. Постави ключа в джоба си и пъхна отново писмото в плика. Шум от стъпки го накара да сложи в джоба си и писмото. Приближи се до библиотеката, опитвайки се да запази самообладание. Вратата се отвори рязко. Бе Алеси, който надникна и го изгледа с омраза.

— Вие тука нещо ровите — каза с подозрителен вид.

— А вие тази вечер се карате с всички. Успокойте се, възхищавах се само на чудесните томове в тази библиотека.

Алеси го изгледа втренчено. Този човек не му харесваше, ни най-малко не му се нравеше. Без дори да поздрави, той се завъртя на токовете си и се отправи към вратата, докато от стаята, където лежеше банкерът, излезе лекарят. Каза, че вече е вън от опасност. Беше му направил промивка на стомаха. Нямаше вече никакъв риск.

— За щастие — обърна се той към госпожа Антинари — веднага сте разбрали какво се е случило. В такива случаи, ако мине много време, идва непоправимото.

— Докторе — попита Джулия, — може ли да го видя?

— Разбира се. Даже стойте по-близко до него. Възможно е пак да опита.

Джулия влезе в стаята на баща си, докато майка й остана на прага и нямаше сили да измине няколкото крачки, които я разделяха от съпруга й.

Санитарите изнесоха медицинската апаратура. Джулия бавно се приближи и седна на леглото. Мъжът лежеше с полузатворени очи, с лице, обърнато към прозореца, откъдето се виждаше върхът на едно дърво и някаква сива сграда.

Джулия го погали по косата. Той се извърна леко и му бяха необходими няколко секунди, за да съзре образа на дъщеря си. Очите му бяха премрежени. Когато я позна, направи тъжна гримаса.

— Не ме бива даже и да умра — каза със слаб глас.

— Татко! — Тя хвана студената му и безжизнена ръка. — Татко, почивай сега.

— Бедната Джулия — промълви той, — нямаш баща, с когото да се гордееш.

— За мен ти си най-добрият баща на света.

Банкерът поклати леко глава. Дишаше с мъка.

— Не съм добър баща и не съм добър банкер. Трябва да си роден за някои неща.

И заспа. Джулия излезе на пръсти.

— В лошо състояние е — каза на Корадо. — Предпочитам да остана тук тази вечер.

— Добре. Тръгвам си.

Джулия го изпрати до вратата и го целуна. Докато караше, Катани не си даде сметка, че една тъмна кола го следва. Движението бе слабо в този час на нощта. Уличните лампи бяха забулени от изпарения. Катани се отправи право към гарата. Стигна до касетките за багаж. Взе ключа, намерен в плика на Антинари, и отвори една. Мъжът от тъмната кола го беше проследил. Наблюдаваше го от една телефонна кабина. Успя да види как инспекторът извади от касетката голям жълтеникав плик. След като го разкъса, измъкна една снимка.

Корадо сложи обратно снимката в плика и бързо се отдалечи. Непознатият също се качи в колата си и продължи да го следи, запазвайки определено разстояние. Катани отиваше в Монца. Изведнъж изостави главния път, пое по малка уличка с дървета от двете страни и се спря пред входа на голяма вила: генералния щаб на Бърт.

Желязната врата се отвори. Вилата се губеше сред огромни дървета, които хвърляха гигантски сенки. Чарли хвърли бърз поглед наоколо, преди да затвори желязната решетка, докато Бърт метна почти до тавана своята половиндоларова монета. Това му се случваше в моменти на голяма радост.

Ликуването му нарасна, когато видя снимката, която му подаде Корадо.

— Ей, амиго, майсторски удар — Бърт остави снимката под светлината на лампата. Виждаха се петима души. — Познавам ги — Дино Алеси, Лаудео и Ифтер… О, виж кой е тук! Този ти не го знаеш, но аз да — каза той, посочвайки с пръст едър мъж, по-скоро червенокос, отколкото рус. — Той ни е стар познат. Шпионин от една източна страна. Представя се като Лайбниц. Ех, тази снимка е златна! Тези господа, събрани заедно, са разобличаващо доказателство за тъмна сделка.

На снимката имаше още един: невзрачно човече с очила, удължено лице и муцунка на невестулка. Матинера, професорът от Рим, в чийто кабинет Алеси и Ифтер бяха провели съвещанието си.

Бърт и Корадо обаче нямаха представа кой е той. И предположиха, че може да е някой, към когото „Банка Антинари“ храни добри чувства. Това ли бе причината, която го бе подтикнала да скрие снимката? Не е искал да компрометира това лице?

— Вероятно — отбеляза Катани, — много е вероятно.

Докато се опитваха да проникнат в тайните, които криеше снимката, голямата тъмна кола, която беше следвала Катани, се беше спряла на стотина метра от вилата. В тъмнината човекът на кормилото съобщаваше нещо по радиотелефона. В продължение на десет минути пристигнаха още две коли.

Боб, Рисовото око, беше приготвил кафето.

— Едно истинско италианско еспресо, не американско кафе.

Подаде една чаша на Корадо и една на Бърт, който отново бе започнал да върти монетата между пръстите си. Приличаха на бивши съученици, събрали се на пикник.

Но нещо ужасно надвисваше във въздуха. И когато се случи, ги свари напълно неподготвени. Чу се много силна експлозия, която отвори огромна дупка в стената на вилата. Таванът на една стая се срути в облак от прах и парчета мазилка. Бърт и Корадо бяха запратени от ударната вълна срещу стената. Алармените системи бяха полудели, виеха сирени, мигаха червени светлини.

— Оттук — извика Бърт. Беше грабнал магнума си и тичаше към партера, по коридор, който водеше към задната част на сградата.

Корадо го следваше, стискайки и той пистолета. Докато нападателите стреляха с автомати и стягаха в обръч вилата, Боб Дангалака се хвърли на земята, залепи корем на пода и насочваше оръжието си през една извивка на вратата. Опитваше се да пресече пътя на нападателите, които се въртяха като заплашителни сенки около вилата. Един от тях забеляза Боб и му отвори дупка посред челото. Рисовото око подскочи и падна с разбито лице върху студената дръжка на „Магнум-44“.

Обсадата продължаваше. Не можеше да се разбере колко са. Бърт и Корадо бяха загасили светлината и слушаха напрегнато с надеждата да разберат къде са.

Чарли със сплескания нос се придвижваше внимателно към един прозорец. Но нападателите вече бяха влезли вътре и го удариха в гърба. Кривите крака на Чарли направиха пирует и се подгънаха, сякаш панталоните му бяха празни.

Бърт посочи на Корадо единствения път за спасение: стъклената врата към градината. Катани се хвърли срещу нея отчаяно и притича зад едно дърво, опитвайки се да прикрие изтеглянето на Бърт. Но американецът бе ранен в крака и падна. Раниха го и в лявата ръка. Кръвта му изтичаше.

Но още бе в съзнание. На няколко крачки от себе си видя сянка, която се прицелваше в посока на Катани. Бърт събра всички сили и изпразни магнума си. Човекът падна почти върху него, но веднага след това някой изпразни оръжието си в американеца, като му прекърши гърба и го остави неподвижен на земята.

Катани го видя да се огъва като лист хартия, обхваната от пламъци.

— Бърт! — извика. — Боже мой, Бърт!

Пълзешком се приближи до него.

— Бърт!

Обърна го по гръб. На лицето на Бърт бе застинало присмехулното му изражение. Сякаш бе заспал. Продължаваше да стиска в ръка половиндоларовата монета. Катани я взе, пъхна я в джоба си и се опита да се измъкне.

Преследваха го като изгладнели кучета. Един обикаляше стаите с фенерче. Надничаше във всеки ъгъл. По едно време намери това, което търсеше. Под снопа светлина забеляза на една маса снимката, намерена от Катани в касетката на гарата. Взе я и стреля във въздуха.

Инспекторът тичаше през градината, прескочи зида и се озова на другата страна. Бързаше да се скрие зад храсталаците. Бандитите го гонеха. Една кола претърсваше бавно уличката. От нея слезе мъж, който се движеше предпазливо с пистолет в ръка. Зад плета Корадо го виждаше в полусянка. Беше на няколко крачки от него. Вдигна пистолета, но точно в този миг бандитът премина под светлината на уличната лампа и Катани можа да разгледа лицето му. Беше момче, може би осемнадесетгодишно. „Боже мой!“ — възкликна Катани и не намери сили да натисне спусъка.

Продължи да бяга. Сега се прокрадваше с котешки стъпки зад зид. Но когато прикритието на зида свърши, се случи непоправимото. Озова се лице в лице с момчето. Двата пистолета бяха на няколко сантиметра един от друг. Катани бе по-бърз, светкавично се хвърли настрана и започна да стреля, стреляше яростно. Докато стреляше, стискаше зъби. Момчето безжизнено се строполи върху му, залавяйки се с ръце за него, сякаш в последен опит да задържи живота.