Марко Незе
Октопод II (6)

Изнудване

Интервюто беше приключило и Джулия изпращаше Катани до изхода.

— Ти си чудесен! — прошепна тя почти засрамена. Каза такива неща, че тръпки ме полазиха.

Той се направи, че не е чул. Просто се беше възползувал от възможността да изпрати послания до някои лица, които щяха да разберат за какво ставаше дума. За него това бе начин да продължи работата си. Джулия като журналистка беше само негово оръдие. Такива неща се случват. Такива са правилата на играта. Сякаш желаейки да се извини, Катани обеща, че ще намине да види малката Грета веднага щом бъде по-свободен.

Мисълта за момиченцето развълнува Джулия.

— Знаеш ли, че спи, прегърнала куклата ти?

— Радвам се. Тя е чудесно момиче. Вероятно е било трудно за родителите ти да я виждат да расте болнава и с този неин унесен вид.

— И още как! Тя на практика развали добрите отношения между мама и татко. — Джулия сдържа въздишката си. — Случва се, но край на тъгата. — Импулсивно го хвана за ръката. — Възнамерявах да те поканя на вечеря.

Катани изпита странно чувство. Взря се в Джулия и за първи път забеляза онова, което един мъж вижда в една жена. Желание за живот, нужда от нежно внимание.

Държеше ръцете си в джобовете. Приятна топлина сгряваше гърдите му и се разпростираше по цялото му тяло.

— От доста време не излизам с жени. Освен това поканите обикновено съм свикнал да отправям аз.

Тя го погледна хитро:

— Тогава покани ме.

Катани се предаде.

— Да отидем, където искате да ме заведеш.

Джулия го заведе у дома си. Той остана силно впечатлен от блестящия апартамент. Красиви килими, старинни мебели, таван със скъпа дърворезба. Холът водеше към тераса с много мушкато и екзотични растения.

— Журналистите, изглежда, получават добри пари — подхвърли Катани.

— Имаш предвид къщата ли? Не, тя ми е подарък от дядо. И той е бил банкер, но сега прекарва старините си под слънцето на Сицилия.

Джулия носеше на врата си масивно златно колие. Корадо го докосна.

— А това ти ли го купи със спестяванията си? — запита иронично.

— Не, подари ми го майка ми. Доволен ли си, любопитно момче?

Ръката на Катани продължаваше да си играе с ценните висулки на колието. Джулия я хвана с двете си ръце.

— Студена е — прошепна.

Катани се почувствува привлечен от това толкова нежно момиче. Но изпита почти страх. Усмихна се и каза:

— Сигурно е от глад.

— О, нещастният! Но бъди спокоен, сега ще приготвя нещо набързо. Мен ме бива.

Тя вече се беше затекла в кухнята, чуваше я как вади чинии, мести тенджери, справя се умело с печката. От време на време му нареждаше:

— Ти сложи масата. Ще намериш необходимото в шкафа.

Вечерята беше чудесна. Джулия наистина беше добра готвачка. Беше успяла за няколко минути да приготви пиле по китайски с бадеми. Корадо я поглеждаше, докато тя лакомо ядеше.

— Винаги ли си така гладна?

— Много ям, нали? И мама казва същото. Да не си бременна, безпокои се тя.

— Има ли такава опасност? — усмихна се комисарят.

— А, добре го каза! Знаеш ли, скъпи, че измислиха начини, за да се избегнат изненадите? Но може би ти не си в течение. Малко ми се виждаш изостанал.

Тя беше свободно и без комплекси момиче, свикнало да говори най-естествено даже и по най-деликатни въпроси. Катани продължаваше да я изучава, още несигурен дали да се поддаде на откритата съблазън, или да се съпротивява. Звънът на телефона прекъсна нишката на мислите му.

Джулия се обади. Докато тя говореше по телефона, Катани се любуваше на гъвкавата й стройна фигура.

До телефона имаше малка масичка с шах. Гледайки разположението на фигурите, той веднага си помисли, че играта е била прекъсната по средата. Джулия повдигна един офицер и го премести на друго поле.

— Това е ходът ми за тази вечер — офицер от C2 на A2.

След като завърши, разговора, момичето съобщи:

— Това беше дядо ми от Сицилия. За да не се чувствува самотен, играя с него дълга партия шах. Утре той ще звънне отново, за да ми каже какъв ход е направил в отговор на моя.

— Интересно. Много си привързана към дядо си, нали?

— Да, той е човекът, към когото се чувствувам най-силно привързана.

— Разкажи ми нещо за семейството си.

— Какво искаш да знаеш? Дядо ми е създателят на банката. Неговият баща е имал малък флот от кораби, които кръстосвали Средиземно море от едно пристанище до друго.

Катани се мъчеше да разбере що за човек е това момиче, в чиито жили течеше кръвта на корабовладелци и банкери. Проучваше я, докато тя наливаше шампанско за себе си и за него.

Джулия си даде сметка, че от известно време Катани я наблюдава. Усмихна му се подкупващо. Повдигна чашата. Направи му знак да вземе своята.

— Чин-чин — каза тя и остана с чашата в ръка, с очи, вперени в неговото лице, сякаш привлечена от магнит. — Искаш ли да останеш тук тази вечер?

Лицето на Катани се вкамени.

— Предпочитам да не остана.

— Защо? Страх те е да не се компрометираш?

Той не отговори.

Джулия се разтревожи.

— Не ти ли харесвам?

— Много си хубава.

— О! — каза тя очарована. — Ти засегна най-слабото ми място. Тщеславие! Кажи ми го още веднъж.

— Много си хубава! Да, Джулия.

— Благодаря. Аз намирам, че и ти не си зле. Особено добре знаеш как да ме подхванеш, така че след малко ще започна да се умилквам като котка. Но добре, тази вечер ще те оставя да си отидеш. Но при едно условие: ще ми обещаеш, че утре вечер ще дойдеш да ме вземеш след работа. Аз свършвам в шест.

Корадо поклати глава.

— Смятам, че утре вечер ще бъде много трудно. Имам много важна работа.

Джулия се понамръщи.

— Не можеш така да се отнасяш с мен. Аз падам в краката ти, а ти ме унижаваш, отблъскваш ме. Не си много мил!

Протегна ръка и я постави върху неговата.

— Кажи да.

На лицето на Катани се появи най-после широка усмивка. Той хвана дланта й и я притисна нежно. Вдъхна горещия й парфюм и целуна пръстите й.

В пансиона портиерът му посочи някакъв тип с разрошени коси, който се бе излегнал в едно кресло.

— Чака ви.

Катани инстинктивно пъхна ръка под сакото си и стисна дръжката на пистолета. Онзи го чакаше вече от два часа и беше почти заспал. Нямаше агресивен вид. Когато се изправи, видя пред себе си рус дангалак с крака на жерав.

— Изпраща ме Бърт. — Американският му акцент беше явно подчертан. — Бърт те видял тебе на телевизия. Той казва: ти си луд. Той страхува за теб. Аз пази теб.

— Как се казваш?

— Боб. Но всички на мен викат рис. — Постави показалеца си върху скулата си. — Аз око като рис. — Доволно се изсмя. — Никога не пропуска целта.

Катани трябваше да повдигне глава, за да го гледа в лицето.

— Слушай, Боб, знаеш, че и аз сам се пазя. Кажи на Бърт, че нямам нужда от охрана.

— Окей, окей. Но ти трябва да вземе тази книга.

Книгата беше огромна. Катани я отвори. Вътре беше куха и криеше един магнум 44.

— Вече имам от този род книги.

— Да, но Бърт казва: с това може по-добре спи.

— Съгласен съм, Боб.

Искаше да го потупа дружески по рамото, но, дявол да го вземе, как да стигне толкова високо!

На следващия ден се случи нещо ужасно. Първият акт започна следобеда в телевизионното студио, в което работеше Джулия. Една секретарка предаде на момичето пакет.

— Донесе го пощаджията. Съдържа видеокасетата, която ти си поискала. Каза обаче, че другата трябва сама да си я вземеш. Намира се в склада на Куарто Оджаро.

— Какво? — Джулия нищо не разбираше. Не беше искала никаква видеокасета и нямаше никакво намерение да търси друга в Куарто Оджаро, един от крайните квартали на Милано.

Секретарката разпери ръце и си тръгна, оставяйки й на масата пакета с видеокасетата.

Джулия го взе в ръце. Беше объркана. Може би трябваше да види за какво става дума. Пъхна касетката в един видеоапарат и на екрана видя сцена, от която занемя.

Показваха майка й, която правеше стриптийз. Снимките бяха правени преди много години. Тогава вероятно е била на около двадесет и пет години.

Докато тя си сваляше дрехите, някакъв глас й даваше указания с язвителен тон.

„Госпожице, ако искате наистина да се снимате в киното, трябва да сте малко по-отракана. Хайде, хайде, вложете повече чувство, докато си махате сутиена.“

Чуваха се насмешливи гласове. Някой даваше оценки на формите на жената. Джулия виждаше сега на екрана напълно голата си майка, която по указанията на невидимия режисьор се въртеше, показваше се в профил, глезеше се.

Момичето не можеше да излезе от шока. Беше смазана. Никога не се бе чувствувала така унизена. През стъклената врата видя Катани. Тогава се стресна, веднага изключи видеото, скри касетата в чантичката си и се помъчи да изглежда спокойна.

— Както виждаш — каза Катани, — дойдох по-рано. Още няма шест часа.

При други обстоятелства Джулия сигурно би се втурнала към него, щастливо прегръщайки го. Но сега от устата й излезе само: „Чудесен си“.

Присъствието на Катани обаче й даде сили. Искаше да си изясни докрай тази нечиста история. Кой й беше изпратил видеокасетата? И какво искаха да получат от нея?

— Ще ми направиш голяма услуга — каза на Катани, — ако ме придружиш до Куарто Оджаро. Там трябва да се срещна с един човек.

Но в гласа й Корадо усети загриженост.

— Какво става? Нещо не върви ли?

— А, не, не. Малки семейни проблеми.

В колата обаче тя, обикновено така весела и приказлива, сега кормуваше с голямо внимание и странно мълчеше. Катани разбра, че става нещо по-сериозно, отколкото тя искаше да признае.

Вече се движеха в покрайнините. Джулия се забави, за да премине край оградата на някаква фирма, която сега изглеждаше напълно празна. Най-после натисна спирачката и спря пред някакъв сив склад.

— Ще ме почакаш ли? Ще се върна след две минути.

Катани имаше непогрешим нюх. Това място никак не му хареса. Каза:

— Предпочитам да те придружа.

— Не — задържа го тя. — Бързо ще свърша.

Прекрачи входа на склада. В дъното имаше една слаба лампа. В бледата й светлина се различаваха огромни рула хартия, поставени едно върху друго и образували колони, които хвърляха уголемени и ужасяващи сенки. Купчини хартия покриваха догоре някои маси. Спирали от ленти се извиваха и по земята като змии.

— Има ли някой? — извика Джулия.

Точно в този момент един мъж изскочи пред нея, размахвайки пред носа й сгъваем нож. Джулия щеше да изкрещи, но в същия миг друг мъж я сграбчи през раменете, запушвайки устата й с ръка.

Двамата я помъкнаха към дъното на склада, осветено от лампата. Всичко наоколо бе изпълнено с остра непоносима воня. Тя идваше от една цистерна, пълна с киселина, в която хвърляха кинолентите на огромни вързопи, за да бъдат после смлени и превърнати в каша.

Един от нападателите на Джулия натисна някакво копче и перките започнаха да се въртят. Киселината започна да ври, размивайки лентите. Джулия се намираше на не повече от метър от цистерната. Този, който бе включил механизма на перките, смъкна блузата й. Започна жадно да стиска гърдите й. Издишаше в лицето й дъх на бира.

— Слушай, кукличко, ако си мила с мен, всичко ще е добре. Ако ли не, ще те хвърля там вътре, в киселината.

Повдигна грубо полата й, докато Джулия, опряла се до земята, се опитваше отчаяно да се изправи.

От другата страна на склада долетя шумът на отваряща се врата. Катани беше чул свистенето на задвижената цистерна. Беше се разтревожил и идваше на помощ.

— Джулия… Джулия! — Купчините лента му пречеха да вижда добре.

Двамата агресори охлабиха хватката. Но единият от тях, преди да избяга, стисна Джулия за шията, наведе към нея страшните си кривогледи очи и изръмжа:

— Кажи на баща си, че не може така да се отнася към приятелите. Той трябва да направи това, което искат.

Тя се беше изплашила до смърт и го гледаше хипнотизирана. Той я сграбчи за косите и я раздруса яростно. След това я удари с юмрук в лицето, така че тя падна, удряйки главата си в цистерната.

Катани видя две сенки, които избягаха през задната врата. Изстреля няколко патрона, но не уцели. Беше много развълнуван. Не разбираше защо Джулия не дава признаци на живот, въпреки че той продължаваше да вика нейното име.

— Къде си, Джулия?

Ослушваше се в шумовете, идващи зад планините от ленти. И въздъхна с облекчение, когато чу стон.

Намери загубилото съзнание момиче. Взе я на ръце и я изнесе навън.

Джулия дойде на себе си в болницата. Имаше синьо петно на лявата буза, рана на устната и дълбоки одрасквания по гърдите.

Тя протегна ръка към Катани и умолително каза:

— Не ме оставяй тук сама.

— Бъди спокойна. Няма да си отида. — Гледаше я така, сякаш искаше да я помилва с очи.

Изведнъж тя промени израза си. Сбърчи чело.

— Беше ужасно — каза, — толкова ужасно.

След като премина шокът, спомените започнаха да нахлуват в паметта й с всичките страховити отвратителни подробности. Тя виждаше отново чудовищно жестоките очи на мъжа, който й стискаше гърлото. Спомни си заплашителните думи срещу баща й.

— Това е изнудване на татко — каза. — Не зная какво искат от него. Но ти бъди до мен. Страх ме е.

Корадо потвърди с кимване на глава. Наведе се към нея и нежно я целуна по устните.