Марко Незе
Октопод II (34)

Доказателствата

Полиците с книги заемаха цели две стени на дългата стая на партера. Други томове се подаваха от огромните кашони, разположени в един ъгъл. А той, Ернесто, съпругът на Силвия, се въртеше, все още непривикнал с новата обстановка. Оставил бе къщата на съпругата си. С разбито сърце беше предпочел да си отиде и се беше настанил тук, с всички свои книжа, в тази голяма стая, която гледаше към спокойно дворче.

Беше някъде след десет часа вечерта, когато някой леко почука на вратата му. Ернесто отвори и един мършав господин, с вдигната яка на палтото, застана пред него с ужасно изплашено лице.

— Сенаторе, моля ви — каза му той. — Пуснете ме да вляза! Трябва да говоря с вас.

Преди Ернесто да даде съгласието си, мъжът вече се беше промъкнал бързо в антрето.

— Аз съм общинският съветник Бини. Пуснаха ме на свобода под гаранция тази сутрин, но нямам много време. Трябва да изчезна, иначе съм загубен. Онези не прощават.

Сложи един куфар на земята и извади от него пакет с документи.

— Ето — каза той, подавайки ги на Ернесто. — Връчвам ви доказателствата за корупция. Фактури, чекове, разрешения за търгове. Вземете, вземете. Вие сте член на Комисията за разследване на организираната престъпност и трябва да покажете този материал там, за да докажете, че аз не се отказвам от показанията, които дадох на Катани. Само със заплахи ме накараха да напиша писмото.

Сенаторът, много объркан, взе в ръце свитъка от книжа.

— Ужасна история! — промълви той.

— Да, няма съмнение — съгласи се Бини. — Там вътре ще намерите също доказателства за злоупотребите на сенатора Салимбени.

Изведнъж страхът пак го обхвана и той цял се разтрепери. Отправи се към вратата и бързо потъна в нощта.

Ернесто, малко нерешителен, остана известно време с книжата в ръце. След това седна и започна да преглежда един по един документите. Покварата беше страшна. Това като че ли го порази.

— Господи боже! — възкликна той. — Никога не бих повярвал.

Най-много от всичко друго го потресоха уликите относно Салимбени.

— Гледай, гледай какви ги върши сенаторът! — каза Ернесто, говорейки на себе си в тишината на стаята.

Случи се така, че Салимбени се намираше тези дни в Милано и следващата сутрин трябваше да открие нов старчески дом. Ернесто отиде на церемонията и към края се отправи решително към сенатора.

Извика го настрана и му каза:

— Имах известни съмнения, когато Катани ви обвини пред комисията. Сега обаче съм сигурен, че той имаше право. — Поколеба се един момент, след това се обърна към Салимбени и с твърд глас му каза: — Вие сте корумпиран, сенаторе.

Салимбени го погледна скандализиран:

— Но как си позволявате?

Без да се плаши, Ернесто потвърди:

— Да, корумпиран. Искам да ви дам един съвет: откажете се от политиката, напуснете сенаторското място, иначе ще бъда заставен да ви разоблича.

— Да ме разобличите? Но какво си въобразявате?

Салимбени срещна твърдия неумолим поглед на Ернесто, който веднага подхвана:

— Трябва да се оттеглите, сенаторе. Давам ви срок да размислите до утре, осем часа вечерта. Ако дотогава не ми съобщите, че възнамерявате да си подадете оставката, то аз ще възбудя дело. — Ернесто се закани многозначително: — Ще имате големи неприятности, защото се снабдих с много компрометиращи за вас документи. Ще ги предам на комисията.

На стотина метра, полускрит, агентът Куадри наблюдаваше двамата мъже през телеобектива и правеше снимки. През целия ден държа под контрол сенатора. И следващата вечер се появи в къщата на Треви, където бе свикано ново заседание на цялата група.

Джуни хвърли на масата няколко лични досиета, които представляваха неговата плячка. Беше се сдобил с тях в Прокуратурата. За Катани и Треви ловът също беше добър. Проникнали бяха в къщата на Тиндари през един прозорец и след търпеливо търсене бяха намерили в работна кутия, сложена на шевната машина, една чекова книжка.

Липсваше само един чек, но най-интересно бе съкращението, написано с писалка на гърба на книжката. Имаше три пунктирани букви: „Л. Д. П.“

— Това е книжката — каза Катани, — с която се прехвърляха на някого суми за издръжка на Лорела де Пизис. Но на кого? — Инспекторът придърпа към себе си досиетата, измъкнати от Джуни в Прокуратурата. — От конфискуваните банкови документи ще трябва да изясним при кого са отивали тези пари.

И наистина се изясни. По банковите документи откриха номера на единствения чек, който липсваше в книжката. Бе откъснат преди два месеца на сума за три милиона, която беше отишла в полза на „Оувърсийз скул“, религиозен институт на един град в Германия.

— Вижте тук каза Корадо, обхванат от вълнение. Има дълъг списък преводи от по три милиона. По един на месец. — Удари с юмрук по масата. — Намерихме училището на момичето.

В този миг се позвъни на вратата. В стаята се възцари тишина, после се разнесе гласът на Силвия, която молеше да я пуснат да влезе.

Тя бе търсила Корадо из целия град и накрая бившият монах Бернардо я бе насочил правилно.

— Ако той трябва да се крие, има само едно сигурно място, къщата на Треви.

— Не е честно да изчезваш така — протестираше сега Силвия. — Можеше да позвъниш поне, за да ме успокоиш.

Но нейният гняв трая само няколко минути. На лицето й се появи по-примирително изражение, което бързо се смени със загриженост.

— О, Корадо, но каква е тази история? Живееш в нелегалност като престъпник. Знаеш ли, че имаш заповед за арестуване? Намерили са пистолета ти до един убит човек.

— Откъде знаеш тези неща? — запита Катани изненадан. — Във вестниците все още не пише нищо за това.

— Каза ги шефът ми, Фалиши. Може би защото се надяваше, че ще се решиш да му се представиш.

— Даже и не мисля. Трябва да проверя няколко неща, след това всичко ще се изясни.

Замислен се приближи до прозореца.

— Имам нужда от време, Силвия, още малко време и цялата картина ще бъде пълна с всичките й подробности.

Неочаквано стана тихо. Тя го погледна пребледняла.

— Но този пистолет, Корадо, защо бе там?

Той не отговори. И пред това мълчание Силвия почти се уплаши да му зададе въпроса, който толкова я измъчваше. Накрая надви колебанието си и обезпокоена, запита:

— Не си стрелял ти, нали?

— Не — каза той. Не аз. Но не ме питай кой е стрелял. По-късно ще узнаеш как са се развили нещата.

Говореше с тон на човек, който няма какво да добави, и Силвия разбра, че иска тя да си отиде.

— Не можеш да ме изгониш така. Допреди няколко дни приемаше идеята за съвместен живот на нас двамата. Сега пък се правиш на мистериозен и се опитваш да се освободиш от мен колкото се може по-бързо.

Той продължаваше да гледа през прозореца с отсъствуващо изражение.

— Положението е много сложно — ограничи се да каже той.

Силвия постави ръка на рамото му и почти на ухото му каза нежно:

— Знам, че имаш куп неприятности. Аз би трябвало да ти помогна, а вместо това ти създавам други проблеми — помилва го леко по тила. — Опитай се обаче да разбереш: и аз имам нужда от сигурност. Питам те: в края на тази проклета история ще ти бъде ли приятно да живееш с мен?

Инспектор Катани сви рамене. Изглеждаше тревожен и много затруднен.

— Как може да решаваме толкова важно нещо на крак?

Обърна се, за да вземе чашката кафе, която му подаваше Куадри, и погледна агента с огромна благодарност, задето му бе осигурил кратък отдих. Възползува се от него, за да формулира фраза, удовлетворителна за Силвия, но не прекалено ангажираща.

— Ако има бъдеще, ех, тогава да, би ми харесало…

Жената протегна колебливо ръка и я прокара леко по лицето му.

— Естествено — промълви тя, — естествено, ако има бъдеще.

Катани кимна в знак на съгласие и бръчкайки чело, се отмести, привлечен от нещо. Отиде да погледне някои снимки, които Куадри беше окачил да съхнат на един конец. Това бяха заснетите предния ден сенатор Салимбени и хората, с които се бе срещнал.

— Я погледни тук — каза инспекторът на Силвия, — не е ли твоят съпруг?

Нямаше съмнение. Вървящият до Салимбени мъж бе самият Ернесто.

— Какво прави той със сенатора? — запита се обезпокоена жената. Изведнъж помръкна. Като че ли жестока интуиция я прониза. — Трябва да отида при него.

Катани я сграбчи за ръката.

— Почакай, няма да те оставя да тръгнеш сама!

Докато излизаха, Ернесто вече бе проснат върху бюрото си, с лице буквално смазано върху писалището и увиснали ръце. На тила му зееше ужасна рана. Простреляли го бяха с пистолет почти в упор.

На пишещата машина още стоеше лист, адресиран до Парламентарната комисия. Бе успял само да запише заглавието: „Искане за разследване относно сенатора Салимбени“.

Един мъж с мека шапка изтръгна листа от машината, прибра всички документи, които Бини бе предал на Ернесто, и изчезна, затваряйки след себе си вратата.

Убийството на съпруга й отначало се отрази пагубно върху Силвия. Естествено, угризенията, чувството за вина, че го бе оставила сам, допринасяха, за да се чувствува още по-сломена и неутешима. Но след няколко дни болката отстъпи място на желанието да продължи работата оттам, където той я беше оставил. Струваше й се, че това е най-достойната почит, която може да отдаде на паметта на съпруга си.

Шефът на прокуратурата, Фалиши, подреждаше писалището си, когато вратата се отвори без предварително почукване и влезе Силвия. Тя имаше много решително изражение.

— Искам да се заловя отново с моето разследване — каза тя. — Вече не се страхувам от нищо.

Зад лещите късогледите очи на Фалиши я гледаха недоверчиво. Съдията отмести бавно купа папки и каза:

— Вашето разследване.

Заобиколи масата и се приближи до нея.

— Разбира се, струва ми се справедливо да се заемете отново с него. Успех, момиче.

И той я потупа сърдечно по гърба.