Марко Незе
Октопод II (35)

Куклата

Малко преди обяд Тано Кариди прекрачи прага на старинен сицилиански дом. На вратата срещна един мъж, който му се усмихна, като разтегли слабото си матово лице, без да каже нито дума. С костеливата си ръка посочи пътя и Тано го последва през преддверието до обширен салон с колони.

Когато стигна до средата на салона, суховатият мъж вдигна ръка и Тано спря. Пред него, в дъното на салона, от тавана се спускаше тънка завеса. Зад диплите й Тано забеляза няколко сенки, стори му се, че различава силуетите на седнали един до друг мъже.

— Тано Кариди — отекна глас иззад завесата. — Говори!

Намираше се пред Куполата, върховното ръководство на мафията. Най-почитаните босове се бяха събрали тук само заради него по молба на Нито. Когато Нито бе обяснил, че Тано и брат му, старият шеф, са на противоположно мнение по някои въпроси от общ интерес, шефовете намериха за разумна идеята да изслушат предложенията на този младеж, който бе доказал, че има акъл в главата си.

— Говори! — повтори гласът зад завесата.

— Дойдох, за да говорим за сделки — започна веднага Тано. — За колосални, нови сделки в непознати досега области. Един влак стои на глуха линия в Германия. Натоварен е с токсични и радиоактивни отпадъци. Е, добре, аз ви предлагам да дадете на разположение остров Тирене, за да пренесем там товара от влака. Ако приемете, всеки ден от някой европейски град ще тръгва влак, пълен с радиоактивни отпадъци. Ще се задвижи сделка за хиляди милиарди, защото предприятията, които са притеснени къде да изхвърлят вредните отпадъци, стават все повече. Само срещу предоставянето на този остров, забравен от бога и от хората, ще имате чиста печалба четиристотин милиарда годишно.

Тано направи пауза, сякаш очакваше проява на заинтересованост. Но сенките зад завесата не отвориха уста, нито помръднаха.

— Старият глава на клана — продължи Тано — се противопоставя. Той не разбира докрай икономическата изгодност на сделката, защото принадлежи на миналото, докато вие сигурно ще оцените правилно предложението ми. Давам ви три дни за отговор.

Човекът с изсушеното лице, който го беше придружил, изскочи иззад една колона и му кимна да го последва към изхода.

Точно след три дни отговорът пристигна чрез Нито.

— Съгласни са — каза на Тано братът на стария бос. — Куполата прие. Предай на Еспиноза, че островът е на разположение и може да изпрати влака. В Неапол ще натоварим всичко на кораб и ще изхвърлим тази мръсотия на острова.

Тано отново беше спечелил. Изду гърди с поглед, отправен в далечината, и попита:

— Какво ще стане с брат ти?

По свирепото лице на Нито премина жестока ехидна усмивка.

— Това е семейна работа…

Нещата вървяха като по вода и на финансовия фронт. Планът на Тано да завладее „Асикурациони интернационали“ се осъществяваше с всеки изминат ден.

— Вече сме собственици на четиринадесет процента — гордо съобщи той на най-близките си сътрудници от „Банка Антинари“. — Трябва да достигнем тридесет и един.

Смяташе да направи още една крачка напред с покупката на двете компании „Бартон“ и „Селис“, които според информациите, получени навремето от Рази, изживяваха тежък период поради липса на налични пари.

— Ще усложним положението им — обясни Тано — с една операция, от която техните акции ще спаднат. Трябва да ги принудим да продават, след което веднага ще излезем с предложение за покупка.

Тано се изправи и всички последваха примера му.

— Господа — каза той, преди да се сбогува, — денят за нашия триумф е определен за утре.

Ала някой работеше подмолно, за да тикне сицилианеца право към разорение. Омразата на съпругата му Естер към него не се уталожваше и тази жена изглеждаше все по-решена да го отведе до бесилката. Всеки ден тя проучваше нещо, всеки ден търсеше да открие още някое малко доказателство, с което да го разобличи.

От онази вечер, когато в къщата на Треви бе видяла на екрана на компютъра името на Еспиноза, мислеше само за това. Кой знае защо, но чувствуваше инстинктивно, че в тази личност се крие ключът за всичко. Спомняше си чудесно думите на баща си: „Много важен човек“ — бе споделил той.

Сега си припомняше, че баща й беше намекнал и за страстта на Еспиноза към античните предмети. Беше колекционер. И нещо повече, нещастният Рази беше казал на дъщеря си, че Еспиноза особено много желаел да прибави към колекцията си куклата от осемнадесети век. Но бащата на Естер винаги му беше отказвал. Тази кукла стоеше в една витрина в опустялата къща на фамилия Рази.

Естер отиде да я вземе. Куклата беше с две лица — едното весело, а другото мрачно и много тъжно. Повдигна я нежно в ръце и реши да се представи на Еспиноза с този изключителен подарък.

Той бе трогнат. Изглеждаше обхванат от истинско вълнение, докато държеше в ръце куклата и я поставяше с едва ли не религиозен трепет до други ценни предмети на изкуството.

— Да знаете колко пъти съм молил баща ви да ми я даде!

Еспиноза показа на Естер четири други кукли.

— Виждате ли — каза й той, — те представляват четирите чувства, които властвуват над човека: добротата, злобата, болката и радостта. Липсваше двуличието. А сега колекцията е пълна.

С усмивка на удовлетворение добави:

— Кажете ми колко искате за тази изключителна кукла?

— Нищо. Подарявам ви я.

Погледна го сериозно в очите.

— Просто искам да ми помогнете да разбера защо баща ми се е самоубил.

Сянка на тъга помрачи лицето на Еспиноза.

— От мен ли искате да узнаете това?

— Да, защото шофьорът на моя баща ми каза, че преди самоубийството му той го е докарал тук при вас.

— О! — омаловажи разговора с баща й той. — Дойде да ми предложи една сделка. Но аз не можех да приема, защото вече се бях заангажирал с друго лице.

— Разбирам — усмихна се иронично момичето. — И това друго лице се нарича Тано, нали?

В очите на Еспиноза изведнъж проблесна неспокойство:

— Да, но нито аз, нито съпругът ви имаме вина за смъртта на баща ви. Той се самоуби, защото се чувствуваше сам и депресиран.

Естер наведе глава, покъртена от спомена за баща си. Приближи се до една витрина с антични предмети. След това погледът й попадна върху географската карта на Европа, разгъната на масата. Вниманието й беше привлечено най-вече от червените кръгчета около имената на някои градове. Всяко кръгче беше свързано с друго със също така червена черта, бележейки по този начин маршрут, който пресичаше Германия, Швейцария и се спускаше през целия италиански полуостров.

Естер се приближи до картата заинтригувана и прочете имената на градовете, заобиколени с кръгчета: Хамбург, Маленвьо. Амщелгартен, Ружмон, Фликерт, Банвил, Киасо, Генуа, Неапол.

Имената на тези градове я развълнуваха толкова силно, че тя цялата пламна. Прекрасно си спомняше, че тези градове се появиха в същата поредица върху екрана на компютъра на Треви, който беше разшифровал закодираните бележки в тефтерчето на Тано.

— Какво е това? — попита момичето, все още много разтърсено.

— А, това ли? — усмихна се Еспиноза. — Това е игра. Това е игра, в която един влак трябва да стигне до предназначението си, като преодолее една по една всички пречки по пътя си.

Докато те стояха около географската карта, играта с влака току-що беше започнала. Един дълъг тъмен влак, товарен влак, беше напуснал глухата линия, в която бе стоял изоставен дълго време. Вече излязъл от Хамбургската гара, бе полетял в посока на юг.

Този влак означаваше окончателната победа на Тано, който се беше осмелил да се противопостави на шефа на клана. Докато за стария бос тракането на колелата звучеше печално като камбана, която оповестяваше смърт.

Нито вече беше решил да очисти по-стария си брат и да заеме неговото място. Даде последни наставления на Салиери, чието лице всяваше ужас повече отвсякога. Наемният убиец взе пистолета. Бавно и грижливо го зареди, разкопча якето си и пъхна оръжието в колана си.

— Да вървим — каза Нито.

Старият по навик седеше неподвижно на креслото.

— Сантуцо — каза той на Салиери, когато го видя, — казаха ми, че ти също искаш да отидеш в Америка. — Изглеждаше отегчен. — Как ще почувствуваш там дъха на портокалите?

Нито се беше подпрял на стената пред, стареца. Салиери стоеше зад гърба на шефа на клана само на метър разстояние от голямата му глава. Нито беше втренчил очи в Салиери и по едно време му кимна с глава.

Убиецът разкопча якето си, плъзна страшно голямата си ръка по корема си и извади пистолета. Очите му се превърнаха в две цепки, от които струеше омраза. Сега дулото на пистолета вече беше на няколко сантиметра от главата на стареца, който продължаваше да седи спокойно. Ръката се изопна, създавайки впечатлението, че всеки момент ще натисне спусъка. Но изведнъж се случи нещо неочаквано и непредсказуемо. Салиери мълниеносно вдигна ръка и изстреля четири куршума един след друг със зверска жестокост. Падналият под куршумите му беше Нито.

Свързан с безгранична преданост към стареца, студеният брутален убиец му бе останал верен докрай.

— Разкарай го оттук — каза старият бос със сурово изражение. — Не искам да го виждам.

Салиери хвана Нито за глезените и го повлече навън.