Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Многополисна общност (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
WizardBGR (2017)

Издание:

Автор: Димитър Цолов-Доктора

Заглавие: Клиника в средата на нощта

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Кети Илиева

Художник: Росен Найденов

Коректор: Кети Илиева

ISBN: 978-954-8633-48-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2739

История

  1. — Добавяне

Глава VIII
Кървави сънища

Приключих с визитацията в интензивния сектор към девет часа вечерта. В остъклените боксове ме посрещна обичайната спешна и планова патология — пациенти, претърпели операции по различни поводи — спукани апендикси, възпалени жлъчки, стомашни и дуоденални язви и прочие, трябваше да се наблюдават няколко дни, за да се убедим, че оздравителният период протича нормално и при полагането на последния шев върху кожата, не сме затворили инфекция или някакво друго усложнение в телата им. След този период ги привеждахме в обикновения стационар и ги изписвахме.

Двата най-тежки случая си оставаха върколакът Дориан, чието състояние според показанията на мониторите прогресивно се стабилизираше, и разбира се, моята любима самодива Шели, почти умъртвена от вампира, при която единственото ясно нещо беше, че нищо не е ясно. Лекувахме я симптоматично — вливахме плазма, фактори, подпомагащи функцията на кръвотворните органи и разтвори за парентерално хранене. Покривахме евентуалното развитие на възпалителен процес от раните й чрез венозни инфузии на широкоспектърни антибиотични препарати.

Прилагахме и една иновационна програма с препарат, за който беше доказано, че потиска репликационната активност на някои вируси, чийто строеж беше сходен с този на V-вируса. Взимахме проби от кръвта й през определени времеви интервали и ги пращахме във вирусологичната ни лаборатория, за да открием рано евентуалното носителство на болестотворния агент.

Бяхме направили всичко, каквото е по силите ни, точно както го пишеше в дебелите медицински буквари, оттук насетне изходът зависеше от организма на съпругата ми.

Седях в къта за отдих с цигара между пръстите. Фонтанът на скулптора Тирон кротко бълбукаше, но нямаше спокойствие в мислите ми.

Прехвърлях събитията в ресторанта.

 

 

След като свърших с представянето, по-възрастният кукер просто кимна на младока, който продължаваше да разтрива изтръпналата си ръка и му нареди:

— Отиди да извикаш шефа!

— Ама той спи… — опита се да протестира мургавелкото, но партньорът му го сряза:

— Изприпкай до третия етаж и го събудѝ! Аз поемам отговорността!

Младокът стана, малките звънчета по дрехите му го съпроводиха с нервен напев. Прочетох обида и злоба в погледа му. Определено си бях създал враг в негово лице. И определено не ми пукаше. Ачи от Паралел винаги се беше движил от житейската максима, че истинският мъж се познава не по броя на приятелите, а по броя на враговете си.

— Не трябваше да го унижаваш така! — очите на по-стария кукер продължаваха да излъчват хлад. — Коста е свестен хлапак! Вече има два трупа на сметка. Вярно, кибритлия момче е, но и ти се прояви като нагъл тип. Можех да те застрелям, патлакът ми беше под масата.

Извади лявата си ръка с масивен револвер в нея, завъртя го пред погледа ми и го сложи на стола до маската си.

— И защо не го направи? — попитах.

— Да кажем, че инстинктивно познах брата в теб!

— Извинявай — казах, — държах се като абсолютен кретен!

Усетих, че съм искрен и наистина ме е срам от действията ми. С какво бях по-различен от арогантния хлапак Коста, а и той все пак защитаваше територията си. Вътрешно дори се подсмихнах — старият корав кукер Ачи от Паралел никога не молеше за прошка, ето че току-що милият и лустросан доктор Кимерия беше удържал малка победа на невидимия фронт.

— Извиненията се приемат! — рече бандитът и протегна ръка. — Аз съм Станчо.

Стиснах десницата му:

— Приятно ми е, Арчибалд.

Не вярвах, че е възможно, но след миг на устата му се появи дяволита усмивка:

— А и малкото келешче наистина имаше нужда от склащане, доста му бяха пораснали ушите напоследък! Но ако му кажеш, че съм ти споменал такова нещо, ще трябва да те застрелям.

Засмяхме се в хор. Махнах на бледия призрак с черната пола да ми донесе халба с минерална вода, лед и лимон.

Кара Танас влезе в ресторанта мрачен като небе пред градушка. Беше чорлав и брадясал, с кървясали очи и месест зачервен нос. Виждаше се, че е имал тежка нощ, а докато се приближаваше към масата, си помислих колко добре пасва на името му това „Кара“ — лицето му беше с цвят на изсушена орехова черупка.

Махна с ръка към Станчо да му отстъпи стола си и да ни остави сами, отпусна се с пуфтене на досада срещу мен и каза прегракнало:

— Молѝ се причината ти да ме събудиш да е била основателна!

Бръкна в джобчето на кожения си елек, извади сребърна табакера, щракна с обиграно движение на палеца капачето й с гравиран върху него грифон, взе си тънка кафява цигара, забоде я в устата си и започна да се потупва в търсене на огънче.

Поднесох му запалка — миг по-късно към лицето ми заплува облак с екзотичен аромат — тютюнът явно беше сушен в присъствието на различни други треви.

— Слушам те! — рече с лице, още по-мургаво на белезникавия фон на дима.

— Трийсет хиляди полкреда достатъчно основателна причина ли е, Кара Танасе?!

Чест му направи, че окото му дори не трепна при споменаването на тази сума.

Дори за по-мощна бандитска организация от Кукерите, тук, в Кръстовище, тридесет хиляди полисни кредита си бяха съвсем приличен доход от сделка.

Продължи да пафка с цигарата в устата си и да ме изучава полупримижал. В същия момент си помислих, че може би не ме взема на сериозно. Или пък беше крайно предпазлив.

Оказа се, че е това.

— Я първо се представи кой си, какъв си! Коста ми обясни, че знаеш Знаците на Братството, ама аз откъде да съм сигурен, че не си подставено лице на Стражата или не работиш за някоя от другите банди?

— Изпитваш ме, значи! — ухилих се. — Да си чувал за мисловната защита, която се изгражда под хипноза при всеки брат, щом стигне определено стъпало в йерархията и която би изпържила мозъка му, ако някой се опита да изкопчи последователността на жестовете от него! Братството навсякъде из Общността добре се грижи за тайните си. Най-добрите хипнотизатори, наемани от Стражата или другите ни врагове, неведнъж са си чупили зъбите в опита да се докопат до тях! Стига сме си проветрявали устите с празни приказки! В куфарчето ми се намира въпросната сума, срещу която искам да осигуриш нещата от ето този списък до утре сутринта.

Кара Танас пое листчето, хвърли му едно око и подсвирна, както си беше с димящата цигара между зъбите:

— Да не си решил да правиш нова световна война?!

После отново се зае да ме изучава иззад завесата от дим, виеща се през устните и сърповидните му ноздри:

— И как каза, че те викат, братко? Струваш ми се познат!

— Не съм казал — отвърнах. — А и ти ме пита съвсем други работи. Идвал си един-два пъти в службата ми, когато твои хора са загазвали. Работя в Клиниката за митологични създания в Кръстовище под името доктор Арчибалд Кимерия. Най-вероятно си ме запомнил оттам и преди да попиташ, да — пълноправен член съм на Лекарската гилдия в Многополюсната общност, със сертификати за две придобити специалности след завършването на медицинския университет.

— Вярно! — щракна с пръсти и смачка угарката в черния пластмасов пепелник. — А как така освен всичко друго си и Кукер от Паралел.

— Това е дълга история! Достатъчно ти е да знаеш, че преди доста време наистина бях част от организацията на Григо. После напуснах, с благословията му, разбира се, но призраците от миналото се върнаха…

Кара Танас дълго се взира в мен с кървясалите си очи. Щракна табакерата си и извади нова цигара. Поднесох му огънче за втори път.

— Никой не напуска Братството току-така, докторе! — промълви, втренчен в мен.

Издържах погледа му и отвърнах с дяволита усмивка:

— Аз не бях никой, Кара Танасе…

 

 

Вой протяжен, все едно песен на банши, разряза с невидимо острие нишките, които плетеше разумът ми. Направих почти съвършен скок в креслото, а сърцето ми се качи в ушите. Отначало не успях да осъзная какво точно се случва, после фиксирах сигналното табло, свързано с боксовете в интензивния сектор. Мигаше червената лампичка на бокс номер четири — боксът на съпругата ми.

Затичах се по коридора с хриптящи гърди и абсурдното прозрение, че цигарите ще ме убият, ако не ги спра. Нещо повече, опитвах се да разбера дали обикновеният тютюн, или комбинацията му с халюциногенни препарати скапва повече белите ми дробове. Мозъкът ми като че ли беше включил някаква своя защита, отклоняваща мислите ми от случващото се в бокса, в опасението си, че тревогите по Шели могат да го изпържат.

Още през остъклението видях любимата си полуизправена в леглото. Движеше ръцете си като кукла на конци. Лицето й белееше като варосано, единствените тъмни петна по него бяха широко отворените очи, в които се четеше неподправен ужас, и устата с напъхана между зъбите интубационна тръба, зейнала в безмълвен вик.

Дежурната сестра, успяла да се отзове по-бързо от мен, просто се суетеше край нея, без да прави нищо съществено, паникьосана от невъзможността на ситуацията.

Приближих се разтреперан, втренчен в мониторите — показателите върху тях бяха в потресаващ дисонанс със състоянието на съпругата ми. Пулсът, учудващо забавен, и артериалното налягане — със съвсем нормална амплитуда, не показваха никакво отклонение. Вълните, регистрирани от енцефалографа отговаряха на тези при дълбок сън и нямаше как иначе да е — лично бях присъствал при седирането на Шели — наблъскахме я с конски дози лекарствени коктейли, за да я държим в покой.

По всички правила на медицинското изкуство съпругата ми би трябвало да спи, а не да буйства върху леглото, или поне апаратурата би трябвало да реагира по някакъв начин. Всъщност това явно беше сторил с влудяващото си виене само детекторът за мускулна активност, фиксиран върху бедрото й.

Отстраних леко медицинската сестра и изключих алармения сигнал. Погалих любимата русолява главица, после нежно я натиснах към възглавницата. Наместих две почти изскубнали се от абокатите системи.

— Кротко, миличка! Трябва да лежиш спокойно, най-лошото мина!

Изричах клишираните лесносмилаеми фрази, обаче Шели едва ли ме разбираше. Продължаваше да върти огромните си очи, досущ като пациентите, които приемахме в клиниката с вече засегнат от съдовия инцидент мозък, но все още в съзнание. Сякаш искаха да ти кажат нещо, а силите им стигаха само за това — пулеха се и преглъщаха с усти, като риби, извлечени на брега. Гърдите й трескаво се вдигаха и отпускаха, без да следват ритъма на командната апаратура. От ъгълчетата на устата й, покрай пластмасата на тръбата, се стичаха слюнки. Чуваше се и ръмжене като от куче с намордник.

Обърнах се към сестрата, която стоеше встрани от мен и ни наблюдаваше с очи, подобни на Шелините.

— Извикайте доктор Дойл! Легнал е в спалното помещение до къта за отдих!

— Имаш ли обяснение за това, което се случи? — попитах приятеля си токсиколог половин час по-късно, докато дърпахме бързи цигари край фонтанчето на Тирон.

Шели, вече дишаща самостоятелно и изведена от медикаментозната кома, отново беше заспала в бокса си под наблюдението на медицинската сестра.

Колегата Дойл ми подари онази негова момчешка усмивка, която не слизаше от устата му и в най-напрегнатите ситуации.

— Арчи — рече и издуха поредица от ароматни клъбца, — не си забравил какво обичаше да казва нашият любим професор Костелиан: „Мили момчета, болест книжки не чете!“. Лекарят, с присъщия си оптимизъм, се опитва да повярва, че отлично познава състоянието на пациента си, в най-добрия случай е проучил десетки, даже стотици сходни казуси, направил си е съответните изводи и точно когато си мисли, че владее ситуацията — хоп — с пациента става нещо, което разбива всичките му теории на пух и прах. Доста неща при V-вируса не са ни ясни. Знаем, че тялото на Шели със сигурност е влязло в контакт с този агент, но дали ще се зарази, или ще го надвие, само бъдещето ще покаже. А това в бокса си беше равносилно на чудо. По-малко от двадесет и четири часа, след като е изгубил почти шейсет процента от кръвта си, пациентът тръгва към оздравяване и органите му започват да функционират плашещо добре… Аз лично нямам отговор на въпроса ти…

Час преди края на смяната сестрата почука на спалното помещение, където бях полегнал, след като Дойл пое вахтата на дежурството в сектора. Разбира се, това беше в разрез с правилата на вътрешния ред, но двамата давахме нощни смени в екип отдавна, знаехме и кътните си зъби и не виждахме смисъл да стоим едновременно будни, при положение че можем да се покриваме.

Като всеки, свикнал да разбиват съня му по няколко пъти на нощ, спя доста леко и бързо се настройвам за работен режим, но думите на сестрата буквално ме изстреляха към тавана.

— Доктор Кимерия — каза тя, с глава надничаща през вратата, — съпругата ви иска да разговаря с вас!

— Сънувах ужасен кошмар, Арчи! — изграчи жена ми.

Имахме проблеми с интубирането й миналата нощ заради някакво вродено изкривяване на трахеята и явно бяхме ранили ларингеалните й връзки, но гласът на Шели звучеше като сладка мелодия в ушите ми:

— Лежах в огромна метална вана, над мен, окачени на дълги железни куки, висяха транжирани човешки тела… кръвта се процеждаше от тях, обливаше ме и пълнеше ваната… Ваната преливаше от кръв, Арчи… А аз… аз се смеех, това ми харесваше… Подлагах разтворените си като за целувка устни под тръпчивите струи и гълтах с ненаситна жажда… Арчи, какво се е случило? Защо съм в болницата? Нищо не си спомням… Арчи…

Седях до нея, в очите ми, които се опитваха да избегнат погледа й, напираше влага. Галех изящната й ръка, мраморно бяла допреди два дена, а сега превърната в жива географска карта от лилавочервеникавите петна на спуканите вени, и не знаех какво да кажа. Усещах гърдите си обледенени от тревога. Страшно прозрение започваше да ме яде отвътре с ужасяващата си необратимост. В практиката си никога не се бях сблъсквал с подобен случай и колегата Дойл го беше изказал на глас вместо мен — за момента нямахме отговорите на повечето въпроси.

Едно нещо обаче започвах да подозирам и бях почти убеден, че във вирусологичната лаборатория скоро ще потвърдят опасенията ми.

А когато това станеше факт, щях ли да имам очи да погледна любимата си самодива, за да й призная, че в отчаяния си стремеж да запазя живота й, съм я превърнал във вампир…