Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (13)

Глава XII
Рутгер

Отворих вратата на пневмобила и тежко се наместих на седалката до Тания. Усещах гърдите си понатъртени от схватката с Хауи, сигурно бе успял да ми пукне и ребро, но не беше нещо, с което да не мога да се справя. Шията ми също изпращаше болезнени сигнали при всяко преглъщане, ала и това не беше болка за умиране.

Върколачката ме изгледа видимо спокойна. Предполагах, че чакането я е изнервило, но самоконтролът й беше забележителен.

— Успях! — казах, докато свалях дегизировката си. Предадох събитията, без да изпадам в подробности. Тания слушаше напрегнато, но в края на разказа ми дори си позволи лека усмивка. Насочи показалец към гърлото ми:

— Само не казвай, че си намерил време и да се целуваш, ха-ха!

Повдигнах глава към огледалото между нас. В основата на врата ми започваха да се оформят виолетовосинкави белези от душене, в които определено се долавяше някаква прилика с тези от еротичните ухапвания.

— Погледнато чисто технически — отвърнах, — смъртта наистина ме целуна.

Тания натисна стартовия бутон на пневмобила и подкара колата.

— Помисли ли върху това, за което си говорихме преди?

— Водѝ ме при Рутгер — рекох и добавих, щом видях учудения й поглед: — Не само вие можете да събирате две и две.

След близо двадесетминутно шофиране влязохме в тясна, обвита в зеленина уличка, която завърши сляпо пред гаражна врата до триетажна сграда. Сградата беше боядисана в сиво, архитектурно решена като отбранителна кула с вертикални и кръгли бойници. Двете крила на гаражната врата оформяха в средата й релефна озъбена вълча глава с диаметър около метър и половина.

Тания слезе от пневмобила, доближи се до вратата и пъхна ръка в разтворената паст на главата. Сигурно задейства някакъв механизъм, защото миг по-късно крилата на вратата се плъзнаха встрани с механичен стон. Върколачката се върна в колата и я вкара в гаража, а крилата се затвориха зад нас като метални челюсти, щракнали пред апетитна хапка.

Озовахме се в просторно помещение, обляно в луминесцентна светлина, в дъното на което бяха паркирани няколко луксозни пневмобила и една четириместна летяща платформа. Тания ме преведе покрай нея и през тясна ниша в стената отдясно, частично закрита от подвижен нагънат като хармоника пластмасов параван, прекрачихме в друго помещение, наподобяващо музейна зала.

Прецених, че трябва да се намираме в приземния етаж на кулата. Подът беше застлан с квадрати от мрамор, оцветени в различни нюанси на сивото. Дървено стълбище към следващото ниво се издигаше до нишата, откъдето влязохме, а покрай останалите три стени бяха изправени витрини от метал и стъкло с всевъзможни хладни оръжия, подредени в тях.

Забелязах кремъчни ножове с костени дръжки, брадви, направени от камък, бронзови мечове с листовидна форма, саби, изработени от мед, железни гладиуси със стесняващи се към върха им остриета, дълги двуръчни мечове и най-различни по форма и размери каменни или метални върхове на стрели и копия.

— Главатарят Рутгер е страстен колекционер на оръжия от древността — обясни върколачката, — а експонатите му могат да засенчат всяка музейна сбирка на територията на Общността. Боя се обаче, че ще можеш да ги разгледаш по-обстойно някой друг път. И без това сме закъснели достатъчно, а той не обича да чака.

Започнахме да се изкачваме по стълбите, които заскърцаха като старчески стави.

Главатарят Рутгер ни очакваше на втория етаж, седнал в дървен трон. Над главата му в средата на облегалката се зъбеше майсторски резбована вълча глава, подобна на оная от гаражната врата, а подлакътниците на трона бяха оформени като ноктести лапи.

Държеше бокал в ръка и ни подкани с жест да седнем на двата стола, разположени срещу него.

Хвърлих бърз поглед около себе си. Върху каменните неизмазани стени висяха пъстри гоблени. Втъканите в тях метални нишки мътно проблясваха под светлината на оформените като факли електрически лампи, закрепени под гредите на тавана. Самото помещение беше пестеливо мебелирано. Освен столовете и трона между нас имаше и малка дървена масичка, също изящно резбована, върху която стояха пълна с вино кристална гарафа, инкрустирана със злато, и две чаши от същия материал.

Рутгер раздвижи ръката си, стиснала бокала, към Тания.

— Мила, обслужи госта ни и себе си. Забелязал съм, че нищо не подпомага хубавия разговор по-добре от глътка червено вино. А това вино наистина е първокласно. Както е казал древният мъдрец, аз съм доста лесен във вкусовете си — винаги се задоволявам с най-доброто, ха-ха.

После се обърна към мен. Воднисто-сините му очи сега имаха цвят на мокра сива вълча козина. И се смееха.

— Радвам се да се видим отново, доктор Кимерия. Искам да ви изкажа благодарността си за онова, което направихте за Дориан.

Поех чашата с вино от Тания и разквасих устни. Наистина беше превъзходно — тръпчиво като прощална целувка. Отбелязах го, а лицето на върколака пламна от удоволствие.

— Не смятам, че съм сторил кой знае какво, господин Рутгер — продължих. — Като човек, положил Хуманната клетва, мой дълг е да се боря за живота на всеки пациент. Хубавото при Дориан беше, че куршумът не е нанесъл сериозни поражения на тъканите, а младият му организъм довърши останалото. Трябва да ви уверя, че оздравителният период върви чудесно и може би още утре ще се предприеме изваждането му от медикаментозната кома.

— Недейте да скромничите, докторе, свършили сте повече от добра работа! Вдигам тост за това!

Отпихме по глътка, а в стаята увисна неловка тишина, както обикновено се случва след първоначалните разменени любезности.

Не смятах обаче да улеснявам главатаря на върколаците като първи подхвана същинския разговор. Разклатих небрежно чашата в дланта си и зашарих с очи по гоблените.

Рутгер се прокашля и започна:

— Тания ми предаде събитията в кланицата, натрили сте носа на оня мизерен кръволок, моите поздравления!

Срещнах погледа му и се усмихнах:

— И тук ще трябва да ви оборя, не съм сторил нищо повече от това, което един съпруг би направил за обичната си жена.

— Напротив, напротив! Що се отнася до скромността — тя е достойнството, което отличава истинския воин от хвалипръцкото! Все повече се издигате в очите ми!

— Благодаря, господин Рутгер, ласкаете ме, но предполагам, не сте ме повикали тук само заради благи приказки и дегустиране на великолепни вина!

Върколакът се разсмя, пресуши бокала си на един дъх и го поднесе към Тания да го напълни.

— Ето, за това ви говорех, приятелю! От вас струи дързост и воинът прозира изпод хирургическия екип! През живота си съм срещал доста истински мъже — с едни от тях съм другарувал, с други съм бил във вражда, но претендирам, че мога да позная истинския мъж, когато го видя! И повярвайте, не искам да бъдете мой враг!

Потърсих намек за фалш в изражението му, но като че ли казваше истината.

— Аз също не желая това — рекох, — а и според Тания се намираме от една и съща страна на барикадата.

— Не бих си позволил да използвам такова сравнение — отвърна Рутгер, — просто защото нямам намерение открито да се конфронтирам със зализания мазник в черната мантия. И все пак, гледайте на мен като на онзи, който ще ви заведе по най-краткия път до пещерата на прилепа и ще ви помогне да проникнете в нея. Оттам нататък, за съжаление, ще трябва да се оправяте сам.

— И толкова би било предостатъчно, господин Рутгер.

— Кога смятате да започнете да действате?

— Когато преценя, че съм готов.

— Всичко, от което имате нужда, ще ви бъде осигурено на мига.

— В този момент имам нужда единствено от информация за неживия.

Дяволита усмивка се появи на лицето на върколака и му придаде онова излъчване на хитра лисица, докато бъркаше в джоба на кожения си елек. Извади цветна картичка и я поднесе към мен.

— Знаете ли какво е това?

— Осветлете ме — отвърнах, след като поех грапавото, прегънато в средата листче, разтворих го и прочетох: „КЪРВАВ СТАДИОН — ОФИЦИАЛНО ОТКРИВАНЕ“.

Буквите бяха стилно оформени с червен цвят на черен фон и изглеждаха като образувани от преливащи се капчици кръв. Под надписа имаше посочени адрес, дата и час. Видях, че става въпрос за централната част на полиса, а самото събитие е с начало в дванадесет часа тази нощ.

— Точно в полунощ — усмивката продължи да озарява лицето на Рутгер, но в нея вече се долавяше и някакво зловещо коварство — особата, от която се интересувате, открива своя нов амбициозен проект — клуб с арена за гладиаторски борби, претендиращ да е най-големият такъв на територията на Общността. Поканата в ръката ви е на името на Стефан Ришар, може да го прочетете от другата страна, а според легендата сте дребен животновъд от Полис Централ, дошъл в Кръстовище да проучи възможностите на пазара. Легендата е доста повърхностна, но не се страхувайте — няма да се налага да издъ̀ржа на щателна проверка. Честа практика при големите светски събития е да се пускат покани на търг и срещу съответната сума всеки може да се сдобие с такава. Поканата ви е именно от вида, който се нарича „за търсачи на слава“ — осигурява ви присъствие на събитието, но не и достъп до обкръжението на главните действащи лица.

Замислих се. Харесваха ми простотата и дързостта на плана. Възникваше обаче проблемът с внасянето на оръжие. Щеше да ми е трудно да се добера до Гришнак с голи ръце, а нямаше съмнение, че на входа ще ни обискират и претърсят с металотърсач. От друга страна, бдителността на охраната с напредване на времето неминуемо щеше да отслабне. В малките часове на нощта, когато алкохолът и наркотичните вещества започнеха да циркулират в телата на гостите, гардовете щяха да имат доста работа с повръщащи и неадекватни хора. Това можеше да ме улесни значително.

Рутгер, сякаш прочел какво става в главата ми, продължи:

— Сега идва най-хубавата част, доктор Кимерия. Уредено е няколко играчки да бъдат внесени с техниката на рокгрупата, която ще свири на партито. Трябва само да уточните какво ще ви е необходимо и ще ви инструктираме как точно ще го получите след това инициативата остава във ваши ръце.

Беше мой ред да се засмея с цял глас. Определено нямаше как да вкарам цялото съдържание на сака, получен от Кара Танас, в музикантските джаджи, но си казах, че трябва да се радвам и на толкова.

— Господин Рутгер, страхотна работа! Успели сте да обмислите в най-малките подробности този уж набързо скалъпен план!

— Трябва да знаете, че именно младата дама — главатарят посочи Тания, мълчаливо слушаща разговора ни — роди великолепните идеи, които току-що споделих с вас!

Бръкнах с дясната ръка за омачкания пакет „Черен трол“ в джоба на туниката ми, изтръсках една цигара, почуках я в палеца на лявата, стиснала чашата с вино, и я запалих. Издухах облаче, което се разстла като ефирна паяжина около главата ми. Вдигнах чашата си и изрекох:

— Ами, тогава да претворим идеите в дела!