Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (17)

Глава XVI
Смъртоносен двубой

— Спомняш ли си нощта, в която се запознахме? — попитах Григо, докато поемах новата чаша от ръката му.

Наливахме се в крайградската му вила вече втори ден и бях престанал да броя погълнатите „Пиратки“. Учудващо, не успявах да се натряскам до безпаметност, а изпаднах в онова познато на всеки здрав пияч състояние на „подгизване“, при което съзнанието остава абсолютно ясно, само тялото натежава и движенията са забавени, все едно се извършват под вода.

Преди два дена бяхме изпратили Учителя Ренето в последния му път. Кремирахме го, както беше пожелал приживе, после разпръснахме пепелта му от хеликоптер над високия планински връх, в подножието на който се гушеше вилата.

Времето сякаш не беше успяло да докосне дневната през изминалите повече от десет години. Канапето, върху което обичах да се излягам като ленив котарак, фотьойлът на Григо пред камината, табуретката, върху която полагаше босите си крака, всичко си беше същото.

Само бръчките по лицето на кукерския главатар вече изплитаха ситна паяжина, а в двудневната му брада се откриваха посребрени косъмчета.

И чашата в ръката ми беше пълна не със сладникаво зелено синт-као, а с алкохоли, омешани в страховити пропорции.

И върху незапалената камина стоеше луксозната ръчно изкована урна — единственото, останало от господин Ренето.

— Спомням си объркано хлапе, в което видях себе си — отвърна Григо след известно мълчание. Разклащаше шейкъра, очите му ме отбягваха.

— Тогава ми зададе въпрос — продължих. — Попита ме какво смятам да правя с живота си или нещо от сорта, а аз не знаех отговора.

Григо махна капачето на шейкъра и изля съдържанието му в халбата си. Отпи здрава глътка, после въздъхна тежко.

— А сега знаеш ли отговора, мой малък приятелю, нали така те наричах, ако не ме лъже паметта?

Запалих цигара, отне ми известно време, докато се справя с една ръка.

— Не мисля, че този въпрос има отговор. Или по-точно би било да се каже, че отговорът на този въпрос няма значение. Защото самият въпрос трябва да се зададе по друг начин — „Какво НЕ искаш да правиш с живота си?“. Само дотук успях да стигна за десет години…

Григо приседна във фотьойла, намести крака върху скърцащата табуретка и заговори, дирижирайки с халба в съвършено повторение на сцената от онази нощ.

Диалогът, който водехме, беше също толкова сериозен.

— Бих казал, че „само дотук“ не е никак малко, Ачи. Но ми се ще да си открил новия въпрос не заради вината. Защото предполагам какво се върти в главата ти в момента — измъчваш се от станалото в ресторанта. В началото, ще ти призная, все още под влияние на гнева, ми се искаше да ти строша и другата ръка. После, като се успокоих и размислих, установих, че събитията в живота ни се случват по някаква своя логика, която невинаги разбираме…

Оформих кръгче с издухания дим и изчаках да се разтвори над главата ми.

— Въпросът не е само във вината — отвърнах. — Чувствам се доста объркан…

Григо отпи нова здрава глътка. Очите му сякаш плуваха в течност, толкова много алкохол беше поел, но оставаха все така трезви и все така ме отбягваха.

— Ще те успокои ли, ако ти кажа, че в годините, когато самият аз бях нахъсан хлапак като теб, вероятно щях да направя същата глупост?!

— Искам да напусна бандата, Григо! Наситих се на кръв!

Главатарят най-накрая спря очи върху мен. Почти съм сигурен, че долових болка в тях. Все пак направи усилие да се усмихне.

— Твоя воля, мой малък приятелю! Само кажи от какво имаш нужда…

Сега, докато седях и чаках да започне гвоздеят на програмата, а минало и настояще се омесваха в главата ми, се запитах какво ли е станало с Григо. Ако все още беше жив, трябваше да е прехвърлил шейсет и петата си година. След въпросния разговор повече не го видях. Получих новите документи и парите, за които бях помолил, и не се обърнах назад. Обичах го като по-голям брат, но знаех, че така е най-правилно. Кара Танас и хората му със сигурност можеха да ме информират, но когато се срещнах с тях онзи ден, мислех за съвсем други работи…

Опитвах се да реша и какво точно изпитвам към Змиеликия. Докоснах с върха на езика си коронките, заместили предните зъби, които ми беше избил някога. При все че свикнах напълно с тях, неестествено гладката им вътрешна повърхност сякаш все още пазеше спомена за онези събития. Болката от загубата на Учителя си стоеше в едно тъмно ъгълче на душата ми, макар и значително притъпена и избледняла с годините. Но омраза нямаше — отдавна беше изтекла като вода през шепите на времето. Всъщност, дори след убийството на господин Ренето, не мисля, че усещах такава спрямо Змиеликия, по-скоро бях прекалено шокиран от абсолютната злина на деянието му…

Изведнъж от високоговорителите на всички нива тържествено зазвучаха фанфари и барабани удариха туш, изваждайки ме от унеса.

За разлика от предишните борби, този път не беше въртяна реклама с двамата участници. Знаеха се само имената им — противник на Змиеликия щеше да бъде някой си Плу Варварина. Предположих, че и това е предварително нагласено — неизвестността щеше допълнително да възбуди зрителите.

Шумът стана оглушителен. Забелязах, че гърдите на съседката ми по маса започват да се движат по-учестено, а устата й едва доловимо се разтвори като срамежливо цвете с някаква оргазмена чувственост.

Тази жена завинаги беше спечелена от кървавия спектакъл, игран в различни варианти през цялата нощ. Спечелена беше и публиката, която в момента виеше в екстаз около стъклените стени.

Почувствах се омерзен. Имах смътни познания по история, но и те ми стигаха да разбера, че нищо не се е променило съществено от древността, когато са били измислени гладиаторските игри. Вярно, в ония варварски векове броят на загиналите е бил несъизмерим с жертвите в наше време. За сметка на това пък днес, без да се опитваме да достигнем мащабите на тогавашната лудост, имахме своите монитори, записващи, многократно повтарящи и показващи в най-малки детайли ужасяващите актове на насилие.

Защото хората все така бяха обсебени от смъртта и обожаваха да се взират в очите й, но от безопасно разстояние — удобно приседнали отстрани, докато сладко си хапват и пийват.

— Вино! — изграчих към сервитьора, завъртял се покрай сектора ни.

Поех чашата от ръката му и жадно отпих, а ямите в двата края на подиума хищно зейнаха.

Онова, което се случи впоследствие, може да бъде назовано само по следния начин — отвратителен апотеоз на безумието.

През по-близкия спрямо сектора ни отвор на арената се измъкна гол до кръста мъж. Държеше по един дълъг прав меч във всяка от ръцете си. Нямаше как да объркам татуираните люспи, макар и вече значително поизбледнели, покриващи го от черепа до пъпа. Годините бяха сложили някой и друг излишен килограм върху фигурата му, но Змиеликия съвсем не изглеждаше дебел, а дори по-внушителен от човека, останал в спомените ми.

Наложих си да се успокоя, но усетих, че дишам значително по-учестено. Отпуснах ръката си, която така беше стиснала чашата, че като нищо можеше да я раздроби на сол.

Грозен рев се разнесе от срещуположния отвор. Тълпата възбудено зажужа.

Първо се показа огромната чорлава глава на Плу Варварина, върху която беше килнат не по-малък рогат шлем. Тялото, облечено в ризница, съставена от плочки от твърда кожа, едва се провря през дупката, а когато изцяло излезе навън, шумотевицата замря.

Прецених на око, че съществото е високо около три метра. Ръцете му, приличащи на дънери на вековни дървета, стискаха тризъбец и мрежа, но определено не знаеха как да си служат с тях. В очите му нямаше и намек за разум, а ревът, който излизаше от гърлото му, съдържаше повече болка, отколкото ярост, защото трима мъже зад него мушкаха със заострени пръти незащитените от ризницата участъци от плътта му и бавно го прибутваха към противника му.

Секторите отново избухнаха. Невярващо завъртях глава и се огледах. Никой ли не забелязваше, че това няма да е битка, а касапница.

Плу Варварина, несъмнено продукт на някоя от радиоактивните зони по периферията на Многополюсната общност, едва ли беше подписвал нотариално заверено съгласие, че приема да участва в „Двубой до смърт“.

На никой обаче не му пукаше — хората искаха кръв.

Всички предишни двубои сякаш бяха разпалили жажда, която сега само смъртта можеше да утоли.

Оказа се далеч по-гнусно, отколкото очаквах.

Змиеликия твърде добре познаваше правилата на играта, за да убие веднага слабоумния си противник. Завъртя се в кръг около него, все така пъргав, въпреки че по груби сметки трябваше да е минал петдесетата си година. Мечовете в ръцете му зазвъняха като досадни комари и с хирургическа точност започнаха да прерязват кожените връвчици, които държаха закрепени плочките от ризницата на Плу. След броени минути защитното му облекло бе превърнато в парцалива дрипа.

Триметровият гигант махаше неумело с тризъбеца си, ревеше от болка и плетеше крака, спъвайки се в мрежата си. Публиката се заливаше от смях. Змиеликия също се смееше, докато мечовете му кълцаха тялото на Плу, все едно майстор готвач с мълниеносни движения режеше тънки ивички месо за кебап.

Усетих как гневът се надига в мен като бира, когато се сипва бързо в халбата. Придърпах леко десния крачол на панталона си и напипах дръжката на пистолета, зареден с конвенционални патрони. Нямах ясно оформен план, просто действах под влияние на моментния импулс.

Плу рухна на подиума, ревът му премина в жално виене, а Змиеликия продължи да го сече. Капчиците кръв по лицето му се смесваха с жълтеникавокафявите люспи от татуировката му в гротескна картина.

Хората крещяха и ръкопляскаха.

Станах и изстрелях един куршум в стъклената стена пред мен. Ушите ми писнаха, върху подсиленото стъкло се разтегли бяла паяжина. Зрителите в сектора се обърнаха с ококорени очи, а в клуба настъпи тишина — никой все още не можеше да осъзнае какво точно се случва. Писъците дойдоха след втория изстрел, когато стъклото се пръсна и свлече надолу. Прескочих масата и се метнах в образувалата се дупка.

Падах към дъното на „буркана“ сякаш цяла вечност. Бях съвършено спокоен, с изпразнена от всякакви мисли глава.

Кървящата планина от плът на Варварина, върху която се стоварих, леко смекчи удара, въпреки че усетих как нещо в дясната половина на гръдния ми кош изхруска.

Претърколих се настрани и забих два куршума в тялото на Змиеликия. Видях изненадата му, когато политна назад, а по устата му, все още разтеглена в жестока усмивка, изби кървава пяна.

Изправих се и бавно тръгнах към него.

— Не ме помниш, нали?! — казах. — Преди много години, в Полис Паралел, даде добър урок на едно наперено хлапе. В което нямаше нищо лошо, разбира се… Но не трябваше да убиваш учителя му! Поздрави от господин Ренето.

Броейки наум, вкарах нови пет куршума в татуираните гърди. Злобният пламък, който гореше в очите му, постепенно изгасна.

Коленичих при Плу и го довърших с милостив изстрел в главата.

После извадих игломета от левия си крачол, заповядах на натъртеното си тяло да се вдигне и тръгнах към ложата на Гай Гришнак…