Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Многополисна общност (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
WizardBGR (2017)

Издание:

Автор: Димитър Цолов-Доктора

Заглавие: Клиника в средата на нощта

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Кети Илиева

Художник: Росен Найденов

Коректор: Кети Илиева

ISBN: 978-954-8633-48-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2739

История

  1. — Добавяне

Глава XIV
Змиеликия

Помислих, че получавам инфаркт, така силно беше стягането в гърдите ми, че го почувствах като огнен обръч. Болезнена тръпка се разля и по протежението на лявата ми ръка. Помислих също, че ще бъде наистина жалко да умра толкова внезапно.

Като човек, който ежедневно се сблъсква със смъртта, добре знаех, че рано или късно старата госпожа с черната мантия и ръждивата коса ще почука и на моята врата, но исках, когато дойде този момент, да съм сложил в ред земните си дела. Мисълта, че любимите ми хора могат да останат неотмъстени, ме накара да се овладея. Отворих уста и вдишах дълбоко, паренето постепенно отслабна. Молех се съседите ми по маса да не са забелязали състоянието ми, ала вниманието им остана все така приковано към случващото се на увисналата във въздуха сцена.

СТЕРЕО-АРФИСТИТЕ продължаваха да се раздават, воплите и крясъците, които съпътстваха електрическото стържене на инструментите им, можеха да бъдат достоен фон на всяка картина от ада.

Пресегнах се към чашата си с трепереща ръка. Надигнах я и гаврътнах остатъка от виното на един дъх. Моментално се почувствах малко по-добре, но тревожното усещане остана.

„Не може да е той!“, рекох си, докато се обръщах, за да привлека вниманието на някой от сервитьорите. „Просто няма начин!“

Представих си лицето, върху което липсваше и най-малкият намек за окосмяване, с бледожълтите люспи, татуирани по него, и кафявите шарки, изрисувани върху черепа отгоре и отзад, в имитация на окраската на кобра. Ако сметките ми бяха точни, Змиеликия към настоящия момент трябваше да е на около петдесет, възраст повече от преклонна за човек, упражняващ професията на гладиатор. Вътрешното усещане обаче, което много рядко ме беше лъгало през годините, ми казваше, че името на боеца, изписано върху програмата, не е съвпадение и тази нощ отново ще се сблъскам със стария си познат.

Сенките от миналото, рано или късно, падат върху настоящето, гласеше една мъдра мисъл. И докато поемах от сервитьора третата си чаша с вино за вечерта, нямаше как да не се съглася…

 

 

„Имало едно време“, така започва всяка приказка, а настоящата не прави изключение, едно момче, което като хиляди други момчета се родило в големия студен град и започнало да расте на негостоприемната улица. Може би нямало да доживее до пълнолетие, точно като хиляди други момчета, но късметът му се усмихнал и то попаднало в полезрението на местен бандитски главатар. Нещо трепнало в суровото сърце на бандита, най-вероятно припознал в момчето себе си, взел го под крилото си, направил го свой Талисман и му осигурил най-добрия учител на света. Странно дребно човече, дошло от тайнствените земи на Изток, където хората били жълтолики и мъдри. Учителят в продължение на десет години калявал духа и тялото на момчето, ала не успял да го превърне в съзидателна личност. Вместо хармония и равновесие, то търсело хаос и разруха, вместо да развие смирение, най-важното качество на боеца, то натрупало твърде много гордост…

Такова момче бях през годините, прекарани при Григо в Полис Паралел. Харесвах живота си, макар и да не ме галеше с перце. Всеки ден носеше нови предизвикателства, но не се оплаквах.

Заниманията с господин Ренето уплътняваха светлата част от деня ми, а набезите с Кукерите, когато трябваше да наложим волята си над останалите бандитски шайки в града, обикновено се случваха в мрака на нощта. Човек би запитал оставало ли ми е време за сън и аз веднага ще му отговоря, че за младия трениран организъм дори няколко откраднати минути в денонощието се равняват на часове отмора. Вярно е, че в по-късни години се плаща данък за всичко, ала се отклоних от основната история.

Господин Ренето виждаше накъде отиват нещата. Не можех да не забележа болката в очите му, когато гордо му разказвах жестоките си подвизи. Газех в реки от кръв — пуках глави, чупех носове, размазвах лица, мачках ребра, трошах крайници, случваше се дори да отнема живот, въпреки че това винаги е ставало само след като Кукерите са издали смъртната присъда. С което съвсем не се оправдавам, разбира се. Такъв е бандитският живот, а аз бях завършен бандит до мозъка на костите си. Господин Ренето, въпреки безкрайното си търпение и вяра в доброто начало у човека, не успя да предотврати превръщането ми в безмилостен главорез.

И нямаше начин пътищата ни със Змиеликия да не се пресекат…

Вечерта, когато се случиха трагичните събития, се състоя среща на бандитските главатари от Полис Паралел. Вече съм забравил кой беше инициатор, но със сигурност съм запомнил мястото — наскоро открит луксозен ресторант, и повода — трябваше да се сложи край на поредната война за преразпределение на територии, след което да се узакони новото статукво.

Оставихме оръжията си на съхранение в огромния сейф във фоайето на ресторанта и влязохме в прохладната му утроба. Главатарите се усамотиха заедно със съветниците си, тъй като предстоеше да се уреждат доста формалности. Всички останали нападнаха масите, отрупани с ордьоври и питиета.

Не пих много въпросната вечер, ала бързо ме хвана. Бяхме изкарали ужасни последни две седмици, изгубихме няколко добри бойци и макар че успяхме да присъединим цял квартал, сега умората си казваше думата.

Поради тази причина паметта ми изневерява за някои дребни подробности, но мога да възстановя грубата последователност на събитията, довели до конфликта.

Със сигурност съм запомнил тишината и погледите. От тонколоните на ресторанта не звучеше музика, хората се наливаха мълчаливо и се изяждаха с очи. Напрежението витаеше още от самото начало и в това нямаше нищо чудно — на едно място се бяха събрали членове на групировки, постоянно враждуващи помежду си. А фактът, че главатарите се опитваха да си стиснат ръцете в стаичката отзад, по никакъв начин не успяваше да разведри взривоопасната обстановка.

Добре си спомням и друго нещо — вниманието ми веднага беше привлечено от колоритната особа на Змиеликия. Седеше на съседната маса като излята от метал статуя и сякаш неподвластен на случващото се около него.

Не се знаеше кой вятър го е запилял точно в нашия град. Един ден се появи — около тридесетгодишен, смъртоносен като отровната змия, чиято окраска беше копирал върху главата и шията си. Не се опита да се прилепи към някоя банда, а заработи като свободен наемник. Изпълняваше всякакви кървави поръчки, стига да получеше добро заплащане, и не отказваше дори най-мръсните задачи. Това бързо му създаде сериозна репутация на Улицата. Тази вечер беше дошъл като част от групата на преките ни конкуренти в търговията с дрога — Тринайсетиците, от които именно откопчихме апетитния квартал.

Може би алкохолът си е казал думата, в комбинация с младежката ми напереност, може би причината се коренеше в ония прословути игрички на случайността, която ни постави на съседните маси, но реших, че по някакъв начин трябва да провокирам Змиеликия.

По това време тъкмо навлизах в двадесет и втората си година — образован, с опасни умения, даващи ми увереността, че целият свят е в краката ми. Светът, разбира се, се изчерпваше с границите на Полис Паралел, който така или иначе не бях напускал дотогава, но всяка отрепка в него познаваше Ачи — Талисмана на Григо, а това ми беше предостатъчно.

Исках и Змиеликия да разбере кой съм.

Опитах се да уловя очите му, ала мъжът не помръдваше, нито пък се докосваше до храната и напитките. Ако не виждах лекото потрепване на мускулестите гърди под ризата му, като нищо щях да реша, че е умрял в такава поза. Започнах да изпитвам раздразнение.

„Какъв е тоя тъпанар — мислех си, — който не иска да удостои с поглед Ангел Китанов — Ачи, най-коравия кукер?!“

Ръката на господин Ренето полегна върху свития ми юмрук. Дребничкият мъж, седнал на масата до мен, явно беше усетил какво става в замъглената ми от алкохола и гнева глава.

— Демон е тоз’ човек, Ангел, не се закачай там — прошепна ми. — Достатъчно много пил таз’ вечер…

В онзи момент ми се стори, че съм доловил уплаха в гласа му и това още повече ме разяри. Не можех да си представя, че нещо на този свят е способно да притесни господин Ренето, моя Учител. Сега, през погледа на изминалите години, съм сигурен, че тогава наистина усетих страх в гласа му, само че грешно съм го интерпретирал. Господин Ренето е изпитвал страх не за себе си, а за мен, защото подобно на играч на шах, който предвижда ходовете си напред, той е „видял“ какво ще се случи след малко.

Отблъснах ръката му и се изправих.

— Ей, гущер! — изревах — никаква реакция. — Ей, гущер, на теб говоря! Обърни смешната си изрисувана глава и ме погледни!

Змиеликия се обърна към мен. Видях очи, черни като качулката на смъртта. Видях жълти зъби, покрити с кафеникави петънца, оголени в зловеща усмивка. И в същия миг разбрах. Всичко в поведението му отпреди малко — замръзналата поза, каменното, немигащо изражение, всичко това е било всъщност провокация от негова страна. Съвсем съзнателно е избрал масата до мен и е започнал да играе своя хитър театър, с очакването, че аз като последен абдал ще се хвана.

И очакването му се оправда.

Тишината в ресторанта, ако това изобщо беше възможно, стана абсолютна.

После Змиеликия заговори, гласът му прозвуча като парче плат, което раздираха.

— Не са ли те учили в присъствие на истински мъже кротко да ближеш сополите си и да отваряш покритата си с мляко уста само когато ти зададат въпрос?!

Господин Ренето също се изправи от дясната ми страна — дребен, приличащ на черна врана в странната си копринена дреха.

— Ангел извинява се за свои думи, господине! Ангел не искал вас обиди!

Долових нервен смях по масите — ужасният акцент на учителя ми обикновено действаше така.

Татуираният мъж дори за миг не отклони очи от мен. Помислих си, че точно така змията хипнотизира жертвата си с поглед.

— Старче, защо не оставиш аз да преценя какво е искало това сополиво пале?!

Наведох се напред и го пернах с опакото на ръката си. Змиеликия не помръдна, само усмивката му се разшири и откри изцяло жълтите остри зъби.

— Радвам се, че се оказа точно толкова глупав, колкото предполагах, сополанко!

Господин Ренето се отпусна върху стола си с тежка въздишка. Непоправимото беше се случило.

Според Кодекса всеки бандит имаше право да изиска удовлетворение, ако сметнеше, че честта му е накърнена по някакъв начин, а току-що бях ударил шамар на Змиеликия пред около стотина свидетели.

— Искам да го направим тук, сополанко! — каза татуираният. — Въпреки че може да бъде изтълкувано като неуважение към нашия домакин, който ни събра, за да постигнем мир, ще използвам отдалата ми се възможност и ще налея малко мозък в пилешката ти главица!

— Както кажеш! — процедих през стиснатите си зъби. — Дано и в боя те бива толкова, колкото в приказките! Чакам да определиш оръжието!

Змиеликия започна да се смее — истерично и фалшиво.

— Нима мислиш, че ми е необходимо оръжие, за да се справя със сополанко като теб, ха-ха?! Ела там — посочи широкото пространство при вратата на ресторанта, — но преди това си издухай носа, защото, когато обърша пода с него, не искам всичко да се олигави от сополите ти.

Разбирах какво целѝ — опитваше се да ме изкара от равновесие и трябваше да отбележа, че се справя отлично. Последвах го, кипящ от гняв, въпреки знанието, че човек, който влиза в битка под влияние на гнева, вече е наполовина победен!

Змиеликия разкопча ризата си и остана гол до кръста. Жълтеникавите люспи, изрисувани по лицето и шията му, преливаха в по-големи сивкавокафеникави на цвят, плътно покриващи мускулестия му торс. На свой ред махнах от себе си кожения елек със звънчетата и подскочих няколко пъти във въздуха, за да раздвижа омекналото си от алкохола тяло.

— Готово ли е сукалчето? — отвратителната усмивка не слизаше от нашареното лице, сякаш залепена за него.

— Ела и провери, гущерче! — опитах се да прозвуча наперено, но онова, което видях в мрака на очите му, не предвещаваше нищо добро.

Под окуражителните викове на бандитите в ресторанта си разменихме първите опипващи удари.

— Какво става тук?! — изрева някой, стори ми се, че е Григо, но нямаше как да отклоня вниманието си от своя противник.

Явно някой му обясни случващото се, защото отново се възцари тишина, нарушавана само от накъсаното ни дишане.

Не ми трябваше много време, за да разбера, че съм загазил сериозно. Срещу себе си имах майстор на бойното изкуство и въпреки дългите часове на усилени тренировки с господин Ренето, започнах да отнасям юмруци и ритници. Змиеликия си играеше с мен, танцуваше гъвкав и опасен, движенията му бяха мълниеносни. Скоро изплюх един зъб, а от носа ми швирна кръв. Задишах тежко, крайниците ми сякаш плуваха в гъсто желе. Вероятно и погълнатият алкохол имаше вина, но истинската причина беше, че вече се бях предал. Изпитах чувството, че излизам от телесната си обвивка и се наблюдавам отстрани. Видях как пореден ритник на Змиеликия попадна в главата ми, лицето ми се отметна назад и встрани, а дългата ми коса се развя като черно знаме на поражението сред облак от кървави пръски и пот. Изхвърча и още един зъб. Паднах на земята, опитах се да се надигна, но нов ритник прекърши ръката, на която се бях подпрял, като суха клонка. Ушите ми регистрираха хрущящия звук, но не изпитах кой знае каква болка, защото в същия миг изгубих съзнание…

Както ми разказаха по-късно, Змиеликия клекнал до мен и повдигнал главата ми, която увиснала във въздуха, все едно е на кукла от парцали, с намерението да ми прекърши врата. В момента, в който понечил да направи въртеливото движение с приплъзване на двете си длани, собствената му глава отхвръкнала назад, а тялото му се извило в дъга и се изпружило до моето, в резултат на страхотния ритник, който му нанесъл от въздуха господин Ренето.

Учителят ми се приземил като гимнастик, завършил съчетанието си и се взрял в разфокусираните очи на Змиеликия.

— Ангел платил свой дълг вече! — рекъл, но този път думите му не предизвикали смях у околните. — Ако ти неудовлетворен, аз готов поема негова вина!

Змиеликия успял само да помаха немощно с ръка в знак, че се отказва от претенциите си…

 

 

Опомних се върху неудобния си стол в новооткрития клуб, стиснал програмата за вечерта. По някакъв начин пръстите ми бяха успели да я измачкат. Съседът се беше обърнал към мен и говореше нещо, което в началото не схващах, но после разбрах, че става въпрос за СТЕРЕОАРФИСТИТЕ.

— Страхотни са, нали?! — най-накрая надвика истеричните крясъци на групата и вдигна чашата си, подканяйки ме да се чукнем.

— Да — смотолевих в отговор. Отпих от виното си, после отново се пренесох в миналото…

… Водна струя плисна в лицето ми и ме свести. Закашлях се, отворих очи, а във все още замъгленото ми съзнание нахлуха крещящи сигнали от натъртените и потрошени части на тялото ми. Човешкият скелет е съставен от двеста и шест кости, в оня момент имах чувството, че ме болят абсолютно всичките.

Един от кукерите на Григо се отдръпна с празна кофа в ръка, докато самият главатар се приведе над мен.

— Какво си мислиш, че правиш, копеленце малко! — пръски слюнки захвърчаха от устата му. — Нима не ти бяха достатъчни двете седмици, през които се ля кръв, та се опитваш да нарушиш крехкия мир?!

Господин Ренето стоеше до него и ме наблюдаваше със спокойните си черни очи. Стори ми се, че долавям зачатък на усмивка в тях, докато дребничкият мъж усукваше тънките си мустачки с палеца и показалеца на дясната си ръка.

— Дадоха ми да се разбера, а? — изфъфлих, скърцайки от болка със зъбите, които ми бяха останали.

— Човек какво направил сам, никой друг не може направи! — вече открито се усмихна учителят ми. — Глупав Ангел! Много глупав Ангел!

Надигнах се върху здравия си лакът и се огледах. Ресторантът започваше да се изпразва, Змиеликия не се виждаше никъде.

Григо продължаваше да пуфти над мен — планина от плът, свиваща и разпускаща тежките си като ковашки чукове юмруци.

— Малко ти беше, мамка му! — после се обърна към господин Ренето и кукера с кофата. — Вдигайте тоя келеш и го товарете в колата!

Разстоянието от залата до входа през фоайето, където се спряхме, за да приберем оръжията си, ми се стори няколко километра. Излязохме в прохладната нощ и се насочихме към паркинга.

Тъкмо се намествах с доста усилия в единия от бронираните пневмобили, когато се чу тихо припукване, а господин Ренето, застанал до отворената врата, изохка учудено и залитна към мен. Подпрях го със здравата си ръка и усетих нещо лепкаво по пръстите си. Под ръждивата светлина, процеждаща се от лампите на паркинга, забелязах как върху черната му копринена дреха нараства мокро петно. В ъгълчето на устата му се разтегна кървава нишка и секунди по-късно учителят се свлече мъртъв в краката ми…

Никога не съм изпитвал съмнение, кой е чакал, стаен в мрака, за да пусне коварния куршум, но всички от Тринайсетиците, присъствали на срещата, потвърдиха, че Змиеликия през цялото време е бил с тях и не е стрелял той.

Григо бесня, ала нямаше за какво да се хване. Ако отговорехме на насилието, неминуемо щеше да се стигне до още насилие и така до безкрай, а това беше последното нещо, от което бандите в Паралел имаха нужда точно тогава.

Седмица по-късно татуираният изчезна от Полиса и повече нищо не се чу за него…