Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (3)

Глава II
Шели и вампирът

На сутрешния рапорт в конферентната зала на клиниката обсъдихме случаите от нощта, терапията на по-сложните от тях, пихме блудкаво кафе и предадохме дежурствата в секторите на дневните си колеги.

Реших да измина няколкото преки до дома ми пеша, въпреки че със служебния летящ килим това щеше да ми отнеме не повече от минута. Обикновено след такава нощ съм скапан, мятам се на килима и той ме оставя пред входната врата в състояние на полусън, в което едва смогвам да уцеля ключалката, събличам се в антрето с механичните движения на сомнамбул и отпускам тяло в спалнята до съпругата ми, която е нестинарка в нощен клуб и се прибира малко преди мен.

Днес обаче се чувствах необичайно активен, може би прекрасното лято навън беше причина за това. Като болшинството от жителите на Кръстовище и аз съм чедо на тъмнината, режимът на целия град е подчинен на правилото „спи през деня, вилней през нощта“, и сега ми беше странно да чувам самотния шум от стъпките си върху каменните плочи на тротоара. Създанията — човеци и нечовеци — спяха в хладните си домове, не се движеха наземни коли или летящи килими, имах чувството, че съм сам в квартала, но ми беше хубаво.

Спрях до една чешмичка, за да наквася устните си с вода, после извадих от джобчето на ризата си пакет „Черен трол“ и запалих.

Допуших цигарата на моравата пред дома, угасих фаса и го метнах с обигран жест в металния контейнер за боклук. Отключих, лятната жега, която се усещаше още в ранната утрин, отстъпи пред хладната ласка на климатичната система. Свалих ризата и ленения си панталон, останал само по боксерки, се отбих до санитарното помещение да пусна една вода и да измия зъбите си, след което пристъпих в червеникавия мрак на спалнята.

Тежките завеси, които покриват прозорците и в които съпругата ми Шели е влюбена, имат цвета на прясно изтекла кръв и в особено слънчеви дни като днешния усещането е фантастично — все едно влизаш през входа на приказна пещера.

Шели лежеше на една страна, златните й коси, в момента бакърени, бяха разпилени около тялото й като килим от есенни листа. Загледах се в екзотичните й черти, в които се долавяше генетичният материал на горските й прародителки.

В Общността, разбира се, не са останали много гористи масиви, но красотата на самодивите се е унаследила и в градските им посестрими. Може би след години тази странна и чужда сама по себе си красота ще се разтвори в обикновените, малко безлични черти на човешкото мнозинство, но ми се ще да вярвам, че въпреки безпощадната логика на генетиката, все пак ще се съхрани.

Обикнах Шели още в мига, в който я видях на сцената в нощния клуб. Няколко професори — светила в медицината от Полис Централ — бяха дошли за обмяна на опит в клиниката ни и след цяла седмица здраво бачкане ги изведохме да разпуснем в съботната нощ. Признавам си, че доста порядъчно направихме главите — извършихме точно онова, което местните наричат алкотуризъм — забихме се в сърцето на града на улицата, която носи жаргонното име „Булевард на прекършените мечти“ и започнахме да редуваме заведенията от лявата и от дясната й страна, като във всяко се стараехме да погълнем максимални количества алкохол. Всеизвестен е фактът, че докторите умеят да пият колосално и въпреки че с колегите ми нямахме титли, по нищо не отстъпихме на хабилитираните лица от Централ в пиянската вакханалия.

Когато се добрахме до клуба на Шели, вече започвах да пролазвам, но пък единият от професорите току-що беше заспал и висеше на гърба на двамата му титулувани колеги като парцалено чучело.

Смучехме пиво в покрити със скреж халби и ги гарнирахме с шотове с екзотични наименования, когато осветлението, и без това приглушено, изчезна съвсем. Спомням си, че изпсувах, защото не успях да уцеля устата си, олях се и се разхълцах. Няколко хълцания по-късно златиста светлина обля сцената, младежи с рунтави калпаци, в бели ризи, стегнати с червени пояси, и кафяви торбести панталони, излязоха от двете й страни, стиснали лопати с димяща в тях жарава и започнаха да я изсипват на огнеупорното покритие, което се беше появило върху сцената в краткия миг тъмнина. Признавам си, че беше доста ефектно. Жаравата се разстилаше с мек пукот, а във въздуха като светулки танцуваха искрите. Излязоха и девойки с коси, прибрани в бели забрадки, облечени с бели ризи и червени престилки върху белите си поли, които нахвърляха ароматични корени върху живите въглени. Във въздуха замириса на любов. После пак настъпи мрак, тоя път не толкова пълен, поради тлеещата жарава на сцената, и тогава се показа тя — Шели, моята прекрасна самодива, а прожекторът я обви в облак от светлина. Зазвуча мелодия, извлечена от кавал. Съвършените й бели нозе стъпиха върху въгленчетата, белите й ръце се раздвижиха пред тялото й и започна най-изумителният танц, който съм виждал някога. Гледал съм изпълнението й десетки пъти след това, но никога не успях да се почувствам както тогава. Усетих как всичкият изпит алкохол буквално за секунди се изпарява от тялото ми и в мига, когато постигнах абсолютната трезвеност, разбрах, че искам да споделя живота си с нея…

Споменът нахлу толкова жив в главата ми, че изпитах неистова нужда да я целуна. Наведох се над нея, докоснах мраморно бялата й буза с устни, Шели измърмори нещо в просъница и се опита да се завърти на другата страна. Отдръпнах се от нея, за да не я разбудя съвсем.

Точно тогава ме удариха с някакъв тежък предмет по тила, след което изгубих съзнание…

Не знам колко време съм изкарал в безпаметно състояние, вероятно няколко минути, но когато с усилие отворих очи и успях да ги фокусирам, видях, че все още се намирам в спалнята, Шели обаче я нямаше. Усещанията ми наподобяваха събуждане след тежко пиянство и в тях хирургът у мен безпогрешно разпозна симптомите на мозъчното сътресение. Прокарах пръстите на дясната си ръка по задната част на черепа, но освен голямата колкото яйце цицина, не почувствах лепкането на кръв — това беше добра новина. Определено не се бяха церемонили с нея, но главата ми се оказа достатъчно здрава.

— Доктор Арчибалд Кимерия. За приятелите — просто „Арчи“ Специалности — Обща хирургия, Сравнителна анатомия на митологичните създания. Кавалер на Хуманната клетва. Последното, разбира се, е малка шегичка, с която се опитвам да разведря тягостната атмосфера…

Фигурата, която се наведе над мен, докато изговаряше тези думи, беше опакована в костюм от блестящо светлоотражателно фолио, а гласът зад квадратния слънцезащитен шлем излизаше приглушен и гъгнив като на човек с възпален ларинкс.

Изругах наум. Само едно същество можеше да се разхожда в най-голямата лятна жега, декорирано по този абсурден начин, защото дневната светлина беше пагубна за кожата му. Вампир.

Враждата между човешкия род и вампирите датираше от древността, ала с течение на времето, миролюбивите представители на тяхната раса, предпочитащи да задоволяват нуждите си само с животинска кръв, се бяха научили да съжителстват с хората. Впрочем такава беше ситуацията и с другите странни същества, появили се в резултат на различни еволюционни разклонения през вековете или продукт на мутациите след Последната война. Сведения за заселването на вампири в Кръстовище се срещаха в документи отпреди около пет века, но познанията ни за физиологията им започнаха да се трупат едва в последните петдесет години, когато учени от института в Полис Паралел успяха да изолират причинителя на тяхното особено състояние — вирус, подобен на Rabies-вируса, отговорен за беса сред животните. Вампирските популации навсякъде бяха изключително консервативни и затворени, спокойно мога да кажа, че по тая особеност си съперничеха с най-радикалните религиозни секти, познати в Многополюсната общност. Медиците преди споменатия период дори нямаха позволението им и съответно правото да извършват аутопсии на техни тела с научни цели — ето защо доста подробности за вируса, който логично нарекоха V-вирус, още бяха неясни. Самият аз не съм добре запознат с материята — по мое време в Медицинския факултет вампирологията беше нова и авангардна специалност, която се изучаваше половин семестър, без дори да се държи изпит по нея. Имам най-общи познания, достатъчни за работата ми като хирург — V-вирусът е невротропен — локализира се в клетките на главния и гръбначния мозък, като манипулира нервната система на заразения и го превръща в агресивно същество с развиващо се влечение към кръвта — хематофилия. Съдържа се в най-голямо количество в слюнчените жлези, слюнката и разбира се, в кръвта, но се открива и в някои органи като бъбреци и далак. Не са известни механизмите, но води до екстремно разграждане на кожния пигмент меланин и предизвиква изключително тежък вторичен албинизъм, който пък е причината за непоносимостта към слънчева светлина и болезнените изгаряния на кожата при пряк контакт с нея. В заключение ще добавя и най-уникалното свойство на V-вируса — по някакъв начин забавя метаболизма на заразения организъм до степен, която разтегля процесите на стареене във времето и продължителността на живота може да стигне до триста години. Сравнено със средностатистическата продължителност на човешкия живот от около седемдесет години, това си беше направо безсмъртие. Край на лекцията.

— Къде е съпругата ми?

— Търпение, доктор Кимерия! Или просто „Арчи“? Нали мога да ви наричам така с надеждата, че за краткото време на сътрудничеството ни ще успеем да станем приятели?

Не си направих труда да отговарям на тази саркастична демонстрация на превъзходство. Можеше да ме нарече и „стар космически пръч“, което с нищо не променяше факта, че ме е стиснал за тестисите, образно казано.

— Името ми е Йеронимус, извинете ме за бутафорния вид, в който ви се представям, но се досещате, че това е единственият възможен начин през деня. Неудобството от запарващия костюм обаче няма как да бъде избегнато, защото времето ме притиска, Арчи. Сега ще ви дам кратки инструкции и ви обещавам, че ако ги изпълните стриктно, още утре ще забравите за новия си приятел.

Името не ми говореше нищо. Както вече споменах, познавах бандитските главатари, не и цялата им подопечна сган.

— Искам да знам къде е жена ми! Искам да се уверя, че е невредима и тогава ще разговарям с вас! — разбирах, че въобще не съм в изгодна позиция да поставям условия, но от друга страна, едва ли можеше да стане по-зле, ако покажех малко твърдост.

— Арчи, не се мислете за специален, вие просто бяхте първият ни избор, който лесно можем да заменим! Засега ще се задоволите с честната ми дума, че съпругата ви Шели е добре. И така — по същество — трябваше ни служител от клиниката за митологични създания, по възможност лекар…

Полегнал в спалнята, все още пропита с дискретния, леко сладникав аромат от парфюма на Шели, пушех поредната цигара и размишлявах. Прехвърлях отново и отново разговора, който проведохме с Йеронимус, и се опитвах да намеря някакъв смисъл. Сложната комбинация с всички ресурси, впрегнати в нея — доста необичайното раздвижване на вампирите през деня, отвличането на жена ми и онова, което ме караха да направя утре вечерта, ме навеждаше на извода, че в Кръстовище се мъти нещо голямо.

— Знаете ли какво е това, Арчи? — в дланта на вампира се появи стъклено цилиндърче и той го поднесе към очите ми.

Стандартно флаконче от пет милиграма с издълбан символ „Ag“ върху него.

— Разбира се, че знам — отвърнах, като се опитах да звуча по-бодро, отколкото се чувствах. — Изпитът ми по фармакология беше преди доста време, но го взех с отличен. Суспензията от микроскопични сребърни частици в течна среда, наречена сребърна вода, намира много приложения — използва се при лечението на някои кожни заболявания, конюнктивита при новородените и разбира се, при изгарянията, с които един вампир трябва да е добре запознат, нали Йеронимус?

— Отново се опитвате да бъдете духовит, но зад тези усилия прозира страхът ви!

Прав беше — знаеше, че го знам. Шели беше всичко за мен и страхът, който изпитвах в момента, ме караше да полудявам! Не страх, че ще изгубя собствения си живот, може да не ви се вярва, но в миналото животът ми често е висял на косъм, страхувах се от коварството на вампира, не вярвах в честната му дума, не вярвах, че след като изпълня каквото и да искаше, щеше да остави жена ми жива.

Но в момента друг поръчваше музиката, а аз, стиснал зъби в безсилието си, трябваше да започна танца…

— Добре, добре — изпъшках примирително, — признавам си, когато съм изнервен и уплашен, се случва да плещя глупости. Моля ви, продължете.

— Така ви искам, Арчи! Изяснихме си, че сте запознат със съдържанието на флакончето, в което и за миг не съм се съмнявал, сега идва вторият въпрос: Знаете ли за кого работя?

И това не беше предизвикателство за интелектуалните ми възможности.

Всеки вампир в Полис Кръстовище, по един или друг начин, беше свързан с Гай Гришнак, официално — собственик на най-голямата верига хематологични магазини — „ХематОполис“, предлагащи разнообразие от животинска кръв в града, а неофициално — главен играч на нелегалния пазар за човешка кръв, бизнес, който му беше осигурил доста прилично състояние.

Пред очите ми изплува лицето, слабо и аскетично, жълтеникаво като парафин на свещ, обградено от спускаща се към гърба права лъскава и черна коса; очите, с черни като крило на гарван ириси; дълбоките бразди, започващи от двете страни на гърбавия нос и завършващи в ъгълчетата на тънките устни с малинов цвят; ослепително белите зъби, които се разкриваха, щом се усмихнеше, а той почти винаги беше усмихнат при нощните си посещения в клиниката ни.

Отворих уста, но пръстът на Йеронимус се вирна пред слънцезащитната му маска:

— Ш-ш-ш-т! Не е нужно да го изговаряте гласно, името ви е известно, сигурен съм. Моят господар е силно натъжен от факта, че нощес сте успели да спасите особата, пристигнала в клиниката ви с огнестрелна рана от сребърен куршум. Моят господар знае, че утре вечер отново сте дежурен в клиниката и иска това флаконче да попадне в системата с оводняващия разтвор на вашия пациент…