Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Многополисна общност (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
WizardBGR (2017)

Издание:

Автор: Димитър Цолов-Доктора

Заглавие: Клиника в средата на нощта

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Кети Илиева

Художник: Росен Найденов

Коректор: Кети Илиева

ISBN: 978-954-8633-48-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2739

История

  1. — Добавяне

Глава VI
Отчаяни действия / На гости у професора

Противно на очакванията, ухапаните от вампир, които успяваха да стигнат до нас живи, се брояха на пръсти. В най-големия процент пострадалите умираха от хемодинамичния шок, причинен от бързата кръвозагуба. Кръволокът беше способен да изсмуче литър и половина — два от скъпоценната течност за броени минути, а пристигналите на място екипи на Неотложните пунктове само констатираха часа и причината за смъртта.

Голям процент пациенти губехме и върху летящите килими на път за болницата. Въпреки че количеството изсмукана кръв беше незначително, а раната съвсем безобидна, много от тези хора развиваха свръхостър синдром на дисеминирана интраваскуларна коагулопатия. Звучи доста сложно и наистина е така, но ще обясня с думи прости — нещо в съсирването на кръвта на ухапания се объркваше и в рамките на петнадесет минути от момента на инцидента поразеното тяло започваше да кърви отвсякъде — човекът повръщаше, кихаше, дефекираше и уринираше кръв, кръв се отделяше с телесните му секрети — потта през кожата и сълзите от очите — в крайна сметка смъртта отново се дължеше на екстремната и бързо настъпваща кръвозагуба.

Единици пък бяха тези, които успявахме да спасим, като скулптора Тирон, за който споменах по-рано, ако „успели“ изобщо беше точната думичка. В неговия случай организмът просто победи вируса-агресор на имунологичното бойно поле и известният бохем оцеля, без да стане носител. Същото се случи и с останалите трима души в досегашната ми практика.

Разбира се, вероятността човек да оцелее и да се превърне във вампир винаги съществуваше, просто аз не бях имал такъв случай. Може би преди векове по този начин се е зародила и предавала заразата, но впоследствие V-вирусът значително е повишил своята агресивност спрямо организма на евентуалния човешки гостоприемник чрез мутационни изменения.

Чувал съм слухове и за така наречените ритуали на Посвещение, при които човек, пожелал безсмъртие, се подлага на ухапване от вампир. Тези истории бяха любими на кръчмарските зевзеци, но аз ги смятах по-скоро за градски легенди, а и да бяха истина, то крайният изход от тях би бил със същите процентни измерения като по-горе описаните.

В заключение ще добавя, че единственият сигурен и доказан начин за предаване на V-вируса беше в рамките на самата вампирска популация от родители вампири на потомството им. В редките случаи на зачеване на жена от вампир и в обратната комбинация — мъж и нежива, плодът се раждаше мъртъв, ако още в първите месеци бременността не приключеше със спонтанен аборт.

Край и на тази лекция.

Случаят на Шели нямаше досегашен аналог.

Обезумял от възможността да я изгубя или може би поради причината че вече нямаше какво да губя, се реших на отчаян ход. След като набучих гнусното старче на металната стойка, игнорирах ужасяващите му писъци, които вероятно щяха да вдигнат на крак цялата кланица, разкъсах със зъби отгоре един сак с физиологичен разтвор, изпразних го и го подложих под кървавата струя, рукнала с учудващо голям дебит от привидно съсухреното тяло на Йеронимус. В момента не ми пукаше за стерилност и групова съвместимост. Ако мога да използвам такова сравнение — затворил очи, ударих бялата топка с щеката за билярд.

— Кръв за кръв, копеле! — крещях му на свой ред и се смеех, докато сакът се пълнеше, а вампирът движеше ръце и крака като жълтеникав бръмбар, забоден с карфица, и продължаваше да пищи.

Щом прецених на око, че са се събрали около триста и петдесет грама, се приближих до кушетката, където Шели вече издъхваше. Изскубах всички системи, стърчащи от ръцете й, и оставих само една, която бързо свързах с напълнения от вампира сак, обезвъздуших я, за да прогоня газовите мехурчета, които можеха да запушат кръвоносния съд, и развъртях кранчето й докрай.

Привързах сака към една стойка и започнах да повтарям процедурата с нов сак. Показателите на двата монитора реагираха — кръвното налягане се повиши незначително, пулсът леко се забави.

Отвън се чуха изстрели, ръмжене и писъци.

Надникнах през прозореца. В сивкавото развиделяване видях, че Тания се е вкопчила в схватка с трима вампири от охраната. Справяше се отлично — единият вече лежеше в тревата пред бунгалото с изваден гръклян, кървящ и агонизиращ, останалите двама кръжаха около нея. Пистолетите в ръцете им димяха, но явно бяха заредени с обикновени муниции, които не можеха да уязвят върколачката.

Вдигнах захвърления на пода игломет, отворих прозореца и стрелях към единия от вампирите. „Скилидката“ се заби в бузата му, вампирът падна като отсечен и се загърчи до онзи с прегризаното гърло.

Отклоних поглед към мониторите, за да забележа, че промените в показателите на Шели остават относително стабилни. Йеронимус беше прекратил писъците си и бавно потъваше към мрака, а очите му започваха да хлътват и придобиваха отнесен стъклен вид.

Отново хвърлих поглед навън и забелязах, че от бунгалата излизат още вампири. Вероятността някой от тях да е снабден с оръжие, заредено със сребро, се увеличаваше. Изкрещях на Тания, която продължаваше да танцува около третия вампир, да скокне при мен през прозореца, където по-лесно ще можем да отблъснем атаката.

Не знам дали изобщо ме разбра, попаднала в плен на яростната си животинска същност, но в същия миг пробиха първите слънчеви лъчи и започнаха да давят сенките в кръв и злато. Партньорът по танци на върколачката изпищя, когато светлината докосна откритите части на тялото му, и обърна в бяг към сградите на комплекса. Останалите направиха същото, а аз си помислих, че късметът наистина обича смелите!

Измъкването се оказа лесно. Времето, необходимо на вампирите да облекат мудните си слънцезащитни екипи, ни даде добра преднина. Работниците човеци, излезли пред сградите, привлечени от шума на битката, предпочетоха да кротуват при вида на обляната в кръв тройка — човек и върколак, метнал женско тяло на гръб. Пресякохме пространството до паркинга под смутени погледи. Скокнахме в кабинката на най-близката цистерна и отпрашихме за Кръстовище…

 

 

По пътя към шоковата зала, в която Шели доста ни изпоти с колегите от дневната смяна, успях да глътна на крак коктейл от стимуланти, който щеше да ме запази бодър поне до утре сутринта. Тялото ми обаче щеше да плати висока цена по-късно — не бях в първа младост за юначества от подобен род.

Позволих на Тания, вече възвърнала човешкия си облик и чакала ме през цялото време във фоайето на клиниката, да надникне за минутка в бокса на брат си.

— Състоянието му се стабилизира — обясних й. — Продължаваме да го поддържаме в изкуствена кома, но показателите му са наред и органите му работят добре. Можеш да се убедиш, че уринаторната му торбичка е пълна — бъбреците му функционират, а това е едно от най-важните условия за бързото му възстановяване.

Забелязах влага в ъгълчетата на очите й. Коравата върколачка все пак не беше издялана от камък.

— Редно е да се разходиш и до Рутгер! — продължих, докато я изпращах към входа. — Така или иначе, скоро ще се разчуе за подвизите ни в кланицата на Гришнак. В официалните показания и протокола за Стражата съм пропуснал тези подробности, но за улицата няма значение — мълвата вече е тръгнала, улицата скоро ще разбере и с теб ще се озовем в доста опасна ситуация. Рутгер е твоята застраховка. Не е необходимо да му казваш цялата истина. Дори напротив — можеш да обърнеш ъгъла на историята. Дошла си при мен да се информираш за състоянието на Дориан и така си влязла в следите на вампирите, пожелали смъртта му. Ако се замислиш, даже не го лъжеш, просто спестяваш част от информацията. Но Рутгер трябва да знае, че Гай Гришнак желае смъртта на брат ти на всяка цена, защото, докато двамата стари врагове се дебнат, ние ще имаме време да измислим как да се измъкнем от кашата!

 

 

Тръгнах си от клиниката едва към петнадесет следобед, когато се убедих, че няма какво повече да сторя за състоянието на Шели. Момичето ми се бореше за живота си, но конкретният казус беше толкова неясен, че не можеха да се дадат абсолютно никакви прогнози за крайния резултат.

До новото нощно дежурство оставаха по-малко от четири часа, време, през което трябваше да се свършат още няколко неща.

Крачех по пустата слънчева улица и изведнъж ме обзе усещането за „дежа вю“. Сякаш отново бях излязъл от онова тежко дежурство, в което докараха върколака с раната от сребърен куршум. Прибирах се в дома си, заслушан в самотните си стъпки…

Наситените със събития часове започваха да се сливат в едно цветно цяло в ума ми и се замислих дали пък не съм предозирал стимулантите.

После пристъпът мина, а мисълта ми пак се завъртя около неясната съдба на съпругата ми. Единственото, което ни беше известно, бе, че с бързите си действия в бунгалото на Йеронимус съм успял да отложа фаталния край. Опасният ДИК-синдром, вече ви говорих за него, също не се прояви и това беше страхотна новина. Никой обаче не знаеше цената, която щеше да плати тялото й, какво точно се случваше с него в момента и дали изобщо щеше да се измъкне от ноктите на смъртта.

 

 

Подминах дома си и свих към най-близката от трите стоянки за таксита в квартала. Пет пневмобила събираха топлина върху нажежения асфалт, а шофьорите, излезли на тротоара, пушеха в сянката на уличните дървета. Отворих вратата на първата кола в редицата, единият от пушещите изплю фаса си, стъпка го с крак и се насочи към мен. Дадох му адреса — „Кипарисов хълм“ 16.

Половин час по-късно натиснах звънеца на дома, намиращ се там, докато разсъждавах защо, по дяволите, са кръстили улицата така, като тук никога не е имало нито хълмове, нито кипариси. Всъщност въпросът винаги ме беше измъчвал при безбройните ми посещения на този адрес, но никога не го зададох на домакина си.

Отвътре се чу тежкото превъртане на масивен ключ в още по-масивна ключалка, а аз за пореден път стигнах до извода, че хората в богатите квартали, където улиците носят собствени имена, а не само безлични номера, имат странно чувство за хумор.

Показа се червендалестото лице на иконома Дан с онези негови невероятни сребристи къдрици около ушите и огромните торбички под очите, резултат от ежедневното споделяне на чутовни количества алкохол с господаря му. Склерите му бяха жълтеникави, което говореше за доста затормозен черен дроб, и покрити с фина паяжина от кръвоносни съдове.

Петнадесет минути преди четири следобед, Дан вече се олюляваше, ала щом ме разпозна, се опита да се стегне в комично подобие на военен, канещ се да отдаде чест на приближаващия се старши по чин.

— Доктор Кимерия — успя да каже доста провлачено, при което ме обви лютив облак, — за мен е чест да ви посрещна в скромната ни обител. Господарят ще ви приеме както обикновено в кабинета си.

Отмести се да ми направи път, но залитна и само фактът, че все още се държеше за вратата, му попречи да се пльосне по задник върху облицования с цветен камък коридор.

Приятен хлад обви тялото ми. Жаркото лято никога не влизаше в този дом, но пък в зимните дни климатичната инсталация винаги работеше с максималната си мощност, без да успее да го сгрее напълно.

Озовахме се в огромно овално фоайе, покрито със стенописи, рисувани лично от домакина ми. Молекули на ДНК се преплитаха редом с разперените бели криле на еднорози, уловени в миг на полет; атомни модели се завъртаха в пространството до самодиви, танцуващи на поляни с цветя, обагрени в най-причудливи цветове; амеби, чехълчета и еуглени плуваха в кални локви в краката на свирещи на флейти сатири…

Умът на Херберт Костелиан, професор по сравнителна анатомия на митологичните създания и мой ментор още от първите години на следването, беше феномен, с който човек трябваше да се сблъска, за да усети, защото трудно се вместваше в рамките на описанието с думи.

От другата страна на фоайето към втория етаж се виеше каменно стълбище с масивни дървени перила, но ние го заобиколихме и продължихме към кабинета на професора, намиращ се на същото ниво пред нас.

— Дан, негоднико мизерен! — ревна басов глас, който се усилваше с всяка наша крачка. — Прогони ли нахалника, позволил си да обезпокои този Храм на Разума, с ритник по задника, и носиш ли нова бутилка „Еднозъба кокошка“, както ти заръчах?!

— Ще се убедите, доктор Кимерия, че господарят ми не се е променил ни най-малко за периода, през който не сте ни ощастливявали с присъствието си — изрече Дан с неговия сериозно префърцунен маниер и остатъка от пътя до огромната дъбова врата на кабинета изминах почти сгънат надве от смях.

— Нещо смешно ли казах, псе пършиво! — Професор Костелиан явно припозна иконома си в смеха ми, а псувните, които последваха, можеха да накарат да се изчерви и закоравял бандит.

— Разбира се, че каза нещо смешно, тлъста лоена топко — на свой ред изревах аз, докато прекрачвах прага на кабинета.

Професор Херберт Костелиан седеше в направен по специална поръчка люлеещ се стол, проектиран и подсилен така, че да издържи неговите около сто и осемдесет килограма. Лицето му, мораво от гнева или от алкохола, или от двете заедно, приличаше на огромен патладжан, а и окосмението му беше горе-долу толкова оскъдно. Всъщност единствените окосмени места върху него бяха двете рунтави вежди, разположени над езерно зелени очи, но те напълно компенсираха липсата на такава растителност другаде, защото бяха с големината на чистачки на пневмобил.

— Арчи, момчето ми! — Нов рев се откъсна от гърлото, обвито в най-малко пет гуши и се отрази в рафтовете с хиляди книги, които от горе до долу покриваха четирите стени на помещението. — Дан, негоднико, тая „Еднозъба кокошка“ да не мъти в момента, мамка му!

Заобиколих огромното като стопанина си писалище, върху което между ледарник с размерите на контейнер за боклук и две чаши с вместимост на кани, се търкаляха празни бутилки от уиски с етикета на любимата му марка, и се разтворих в прегръдката му.

— Дан, донеси и чаша за младия джентълмен!

— Чак пък млад — отвърнах, докато се настанявах в кресло, с направо миниатюрни размери спрямо останалите мебели, от другата страна на писалището. — Тази година навърших четирийсет и пет, Херби!

— Е, и? В сравнение с моите осемдесет и девет си просто пале, Арчи!

— Боя се, че ще трябва да отклоня и поканата ти за следобеден аперитив, след по-малко от три часа съм дежурен в Клиниката.

— Клиниката… — професор Костелиан затвори очи и продължи с тих замечтан глас. — Ех, клиниката! Хубаво време беше, Арчи! Преди петдесет години онези дебелогъзи пръдльовци от Академичната общност в Централ си мислеха, че ме изпращат да гния в забвение тук, в Кръстовище, а аз напук изградих едно от най-проспериращите и модерни здравни заведения на територията на Общността! Хе-хе, а какъв пръдльо беше ти, когато седна на студентската скамейка! Още се оригваше на мляко, но спореше с мен по всеки въпрос на всяка лекция и все дебнеше да ме хванеш в крачка, хе-хе…

Сантименталната тирада беше прекъсната от нов рев:

— Дан, умирам от жажда, проклетнико! Донеси тази бутилка веднага или си търси друга работа! Арчи отказва да се присъедини към вакханалията ни, така че му намери някаква безалкохолна пикня!

Очите му се присвиха и се забиха в мен:

— Какво те мъчи, момчето ми? Не си дошъл просто така, усещам го!

Опитах се да издържа погледа му, но миг по-късно гледах гузно встрани.

Отново видях гърчещото се в агония тяло на Йеронимус, побито върху металната тръба. „Скилидката“ с форма на топлийка отново се заби в бузата на вампира, нападнал Тания пред бунгалото.

Поех си дълбоко въздух и издишах, сякаш исках да тласна думите да излязат:

— Мисля, че наруших Хуманната клетва, професоре!

— Остави на мен да преценя това, момчето ми! — отвърна Костелиан, докато поемаше новата бутилка от подноса на Дан. Аз се сдобих с обледенена метална кутийка „Хипер Кола“ и чаша с натрошен лед и шайбички портокал в нея.

Професорът изчака икономът да се оттегли, развъртя капачката с лопатоподобната си ръка и отпи първата глътка направо от гърлото, стар ритуал, с който отдаваше почит на починалите си приятели. Изтри устата си с опакото на дланта и докато пълнеше чашата пред себе си, изрече думите, които бях чувал милион пъти:

— „Еднозъбата кокошка“ е най-доброто уиски на света, а да се хаби чрез изливане на земята е най-гнусното престъпление. Сега искам да ми разкажеш всичко, Арчи!

Думите рукнаха като придошла пролетна река. Костелиан слушаше, без да ме прекъсва — невъзмутим близо двестакилограмов сфинкс и ако от време на време не надигаше чашата си, за да накваси устни, щях да си помисля, че е заспал.

Разказах му за подлата комбинация на Гай Гришнак, за отвличането на Шели и за двете убийства, които извърших, преди да избягаме от кланицата.

Всъщност те бяха проблемът, защото пораждаха морално-етичен конфликт с Принципите, заложени в Устава ни. Човекът, изрекъл Хуманната клетва, се обричаше на ежедневна борба в услуга на Живота с всички възможни средства. Той нямаше право съзнателно да причинява смърт, което беше регламентирано в Първия и най-важен Принцип на Лекарската гилдия в Многополюсната общност, а аз бях погазил този Принцип цели два пъти в рамките на една нощ, с което автоматично бях нарушил и дадената клетва. Формално вече не бях Лекар!

Костелиан дълго мълча, след като свърших. От време на време допираше леко ръба на чашата до устните си, но вече без да отпива. Познавах и този му навик — в състояние на дълбок размисъл, когато се опитваше да съхрани съзнанието си бистро, започваше да прави точно така.

Най-накрая проговори:

— Арчи, аз съм единственият човек в Кръстовище, който знае историята на кървавото ти минало. Дори съпругата ти няма представа какъв си бил, преди да се установиш тук, нали?

Така беше. Още в мига, в който го видях да влиза в лекционната зала, величествен като кораб, бях привлечен от магнетизма на този човек. Инстинктивно усетих, че съм намерил липсвалия ми през годините баща, а месеци по-късно, когато вече бяхме повече от приятели, тук, в хладния дом на Херби, след три бутилки „Еднозъба кокошка“ се бях престрашил и направил признанието си.

— Знаеш, че никога не съм те съдил, а и не мисля, че някой има право да стори това! — продължи Костелиан. — Самият факт, че си успял да излезеш от помийната яма в Паралел, е достоен за уважение! През всичките тези години нито един път не ме накара да се съмнявам в правотата на онова, което вършиш, и мисля, че стана добър Лекар, Лекар с главна буква, Арчи! Точно затова миналото няма никакво значение!

Що се отнася до Хуманната клетва, трябва да бъдеш спокоен, не смятам, че там, в кланицата на Гришнак си я нарушил. Нека ме прощава Всевишният, но съществата, които си унищожил, забележи, не казвам „убил“, са били просто бесни животни, незаслужаващи съдба, различна от тая, която си им донесъл! Когато даваш антибиотик на болния, унищожаваш бактериите и макар по собствен начин това да е форма на убийство, то е оправдано — заради по-голямата полза, която ще донесе на страдащия! Спасил си живота на любимата си жена, Арчи! Нищо друго няма значение!

— Трябва да ти кажа още нещо, Херби! — преглътнах с мъка, после отпих една глътка от ледената си чаша, защото устата ми беше пресъхнала.

Професорът се взря в мен — усетих тъга в погледа му и за пореден път отклоних гузно очи встрани.

— Знам — тихо промълви. — Няма да се спреш, докато не унищожиш Гришнак, нали?!

— Бесен съм, Херби! Така не съм бил бесен от времето, когато прекършвах животите на хора и нехора, сякаш са кибритени клечици! Шели и ти сте двете ми най-скъпи същества на този свят, а негодникът почти успя да ми отнеме едното! Бесен съм, звярът се събуди, Херби! Ще се лее кръв!

— Имаш благословията ми, синко! — Костелиан пресуши чашата си на един дъх и я тресна в плота на писалището. — Знам, че това, което ще сториш, не е редно, но имаш благословията ми!

Точно в седемнадесет часа излязох от дома му по-лек от тичинков прашец.