Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (14)

Глава XIII
Кървав стадион

Петнадесет минути след полунощ таксито на Тания навлезе в централната градска част, известна на жителите на Кръстовище като „Булеварда на прекършените мечти“. Тук бяха разположени едни от най-лъскавите заведения в града, предлагащи всевъзможни развлечения и атракции срещу съответната цена. Обзе ме носталгия — наблизо се намираше и клубчето, в което за първи път видях да танцува моята Шели.

Отърсих се от болезнените спомени и се съсредоточих върху гледката на новия гладиаторски клуб, извисил се доста над останалите сгради. Имаше форма, наподобяваща обърнат пресечен конус — разширяваше се от основата към върха си, където завършваше с купол. Беше изграден от черна скала, а прозорците, избити на всички нива, бяха покрити от боядисани в червено стъкла, които имаха чисто естетическа роля, тъй като не биха могли да пропуснат слънчевите лъчи през деня.

Арката на южния му вход, към която се насочихме, беше обляна в мътна червеникава светлина. Тежката музика от тонколоните, монтирани над нея, около помпозните неонови букви, оформени като надписа от поканата, предоставена ми от Рутгер, сигурно се чуваше от километър. Знаех, че сградата има още три входа, съответстващи на всяка от останалите географски посоки, но в инструкциите, напечатани от вътрешната страна на поканата, изрично беше отбелязано, че трябва да вляза оттук.

Казах на Тания да спре малко по-встрани от върволицата возила, която се точеше към входа, така както би направил скромният бизнесмен Стефан Ришар. Хвърлих й няколко полкреда, понеже имаше вероятност всеки новопристигнал да е обект на внимание.

Излязох от пневмобила и се отправих към шумната тълпа, напираща да влезе в „Кървав Стадион“, като придадох леко смутено изражение на лицето си. Исках хората около мен да си мислят, че се чувствам неловко и може би за първи път идвам на подобно светско събитие. Такива гости обикновено не задържат вниманието на околните върху себе си, а това беше в основата на по-нататъшните ми действия.

Бях облечен в строг сив костюм, черна риза със сива вратовръзка и кожени черни обувки. Имах дълга коса, тъмносива като цвета на костюма, гърбав нос, подобен на птичи клюн, и сиви контактни лещи, всичко това осигурено от вездесъщия комплект за експресна дегизировка, получен от Кукерите.

Най-сетне дойде и моят ред да дам поканата си. Хилав дребосък с болнав вид и кожа, бледа като извара, без съмнение вампир, я пое с грациозни тънки пръсти, обърна я, прочете името ми и започна да го търси в листовете хартия, хванати с пластмасова щипка (като ония, в които се държат банкноти) в другата му ръка. През това време две горили, приличащи на професионални касапи, се суетяха около мен — единият ме поотупа с тежките си длани, помислих си, че такова е усещането, когато ти разбиват камъни в бъбреците, а другият прекара металодетектор край тялото ми.

— Господин Ришар — изрече монотонно вампирът, след като ме откри в списъка си, — четвърто ниво, сектор номер тринадесет, асансьорът е по коридора вляво оттук. Приятно прекарване!

— Тринадесет — изхилих се нервно, — щастливото ми число! Няма начин да не си изкарам страхотно!

Онзи ме изгледа с безизразните си рибешки очи, след което насочи погледа си към следващите гости, сумтящи отзад — двойка мъже, облечени в еднакви черни костюми.

— Господа?

Заобиколих дребосъка, отместих тежката плюшена завеса, диплеща се зад него, и се озовах в широк коридор. Тръгнах наляво, както ме бяха упътили. Коридорът следваше заоблените външни форми на сградата. Доминираше, разбира се, червеното — стените бяха тапицирани с грапава материя в такъв цвят, червена светлина струеше и от гъсто наредените плафони по тавана високо над мен. От двете ми страни се заредиха рамкирани и остъклени черно-бели фотографии, изобразяващи уголемени разтворени усти с показващи се остри зъби. Усещането беше злокобно.

Вратата на асансьора се очерта като сива кръпка върху червената стена. В момента нямаше чакащи хора пред нея. Натиснах бутона за повикване и няколко секунди по-късно двете й метални крила се раздалечиха с пневматично съскане. Обърнах се, но не долових движение на други гости, идващи насам. Пристъпих вътре, поставих показалеца си на кръгчето с цифрата четири, крилата се прилепиха и разтвориха буквално след броени секунди. Излязох от асансьорната клетка и силната музика ме блъсна в гърдите.

Четвърто ниво се оказа пръстен, намиращ се непосредствено под купола на клуба, доста по-широк от коридора на партера, през който влязох. Вътрешните му стени от дебело прозрачно стъкло извиваха и се сливаха без прекъсване с остъклението на останалите три нива, което създаваше усещането, че гледаме гигантски буркан, обърнат с дъното нагоре, отвън. Перпендикулярни стъклени прегради, издигнати на равни интервали една от друга, оформяха сепарета с неудобни, но модерни ниски маси и столове, изработени от стъкло и метал. Забелязах номера̀, гравирани с големи млечнобели цифри върху вътрешната стена на всяко от сепаретата.

„Секторите“, поправих се. „Сектор номер тринадесет“, беше казал дребосъкът със списъка и явно беше имал предвид именно един от тях.

Някои от гостите вече седяха, но повечето все още се движеха в пространството между секторите и външните стени на пръстена, пред които бяха разположени продълговати и леко вдлъбнати барплотове от черно дърво и кабинките за залагания. Всички бяха облечени в официални костюми или вечерни рокли в най-различни цветове. Тук-там сновяха сервитьори в бели фракове, а подносите в ръцете им бяха отрупани с всевъзможни вкусотии и чаши с напитки.

Спрях един, за да си взема чаша вино — тъмночервено, почти черно, с долавящ се аромат на някакъв екзотичен плод. Отклоних поканата на друг, който ми предложи да опитам мариновани пипала от горгона и продължих огледа си.

Между боядисаните в червено прозорци, над рафтовете с напитките по външните стени, бяха закачени големи плоски екрани, предаващи картина от кръглия подиум, издигнат в основата на „буркана“ на височината на първото ниво.

Беше съвършено бял и върху него щяха да се провеждат гладиаторските борби, но в момента там се вихреше петчленен музикален състав, носещ странното име СТЕРЕО-АРФИСТИТЕ, логото на което успях (с доста мъка) да разчета върху касата на барабаните. Музикантите бяха облечени в черни латексови дрехи, а лицата им, също боядисани в черно с малки бели кръгчета върху бузите, ми заприличаха на плочки от домино. Именно на тях се дължеше невъобразимият шум, който караше ушите ми да бучат и въпреки че в ежедневието си харесвах доста по-кротки мелодии, точно сега тази какофония отлично пасваше на вътрешното ми състояние.

Бях информиран, че в задната част на един от усилвателите им са скрити две оръжия — игломет четирийсет и петица и пистолет с конвенционални патрони. В крайна сметка изборът ми се спря само на тях, защото дори възможностите на върколашкия главатар имаха граници. Нямах представа как точно е заобиколил мерките за сигурност в клуба на Гришнак, но предполагах, че му е струвало доста пари. Или пък някой от СТЕРЕОАРФИСТИТЕ му дължеше наистина много голяма услуга. Защото също така знаех, че музикант от групата по някое време ще ме открие, за да ми предаде двата пистолета.

Изведнъж подиумът бавно се завъртя, по външната му обиколка се появи цепнатина, която постепенно се разшири и го раздели на две половини, сякаш ръка на великан отлепи една от друга две гигантски палачинки.

Музикантите невъзмутимо продължиха да изнасилват инструментите си, докато горната „палачинка“ се издигаше във въздуха върху четири масивни подемни устройства, приличащи на нагърчени мехове на акордеон. Накрая замръзна някъде на границата между третото и четвъртото ниво. От купола се спуснаха четири двойки дебели въжета, завършващи с удебелени кръгловати сегменти, които влязоха в съответните вдлъбнатини по краищата на издигнатата „палачинка“ и се прикрепиха към тях, най-вероятно чрез магнити. Подемните устройства се отделиха и започнаха да се прибират към земята, а сцената увисна във въздуха. Доста ефектно изпълнение, публиката избухна в аплодисменти. Музикантите не спираха да произвеждат шум.

Докато се случваше всичко това, долната „палачинка“ също се приплъзна нагоре и скоро се получи подиум, идентичен с първия преди разцепването му. Гладко полирана, съвършено бяла арена, по която много скоро щяха да потекат реки от кръв.

Повечето от гостите вече се ориентираха към секторите и започваха да сядат.

Допих виното си, после бавно завъртях тяло, опитвайки се да съзра цифричката тринадесет върху някое от стъклените заграждения. Видях я малко по-нататък, пътьом си взех друга чаша от минаващ край мен сервитьор. Виното, бледорозово на цвят, се оказа доста по-леко и воднисто на вкус в сравнение с предното. Но това ме устройваше идеално — трябваше да запазя разума си бистър, защото се очертаваше дълга нощ.

Открих името си, написано на изящно сгъната и изправена картичка върху една от масичките в сектора, а до нея имаше оставена и програма с двубоите за вечерта. Седнах в крехкия на вид стол — оказа се точно толкова неудобен, колкото бях предположил преди малко. Поздравих мъжа и жената, разположили се на другите две места, и след размяната на кратки любезности от рода на „Каква хубава вечер!“, „Очертава се страхотен купон“ и прочие, се съсредоточих върху програмата.

Замислих се върху това, което щеше да последва, и ме обзеха противоречиви чувства. Гладиаторските борби бяха едно от най-популярните и обичани зрелища на територията на Общността. Хората просто обожаваха да наблюдават чуждото страдание, а ако от цялата работа можеха да изкарат и малко пари, ставаше прекрасно. Знаех, че в древността помежду си са се сражавали предимно роби, военнопленници или хора, нарушили по някакъв начин закона. В днешния сбъркан и кървав свят обаче този занаят се упражняваше от професионални бойци, със свои мениджъри и треньори, рекламен екип и всевъзможен помощен персонал. Всичко беше подчинено на интересите на бизнеса, а нямаше по-успешен бизнес от този, който задоволява низките страсти — насилие и хазарт; обединени в едно, се оказваха доста печеливша формула.

От друга страна, съвременните гладиатори бяха свободни хора, които вършеха това доброволно, имаха и тлъсти застраховки живот, обезпечаващи близките им при евентуален фатален изход, макар че най-често битката свършваше, когато единият от противниците се признаеше за победен, като паднеше на колене и захвърлеше оръжията си. Всеки боец имаше правото да поиска милост и да получи такава.

Продължавах да размишлявам върху тези неща, стигайки до извода, че в миналото си се бях нагледал на прекалено много насилие, за да стана ревностен почитател на точно този тип развлечения.

Малкото черно черепче, нарисувано под часа на последната битка, привлече вниманието ми. Взрях се в него, като за кратък момент не можах да асимилирам сетивната информация. После схванах — беше написано и с букви, ако някой (в което се съмнявах) случайно пропуснеше уродливия символ.

„ДВУБОЙ ДО СМЪРТ“, гласеше написаното — ето какъв щеше да бъде триумфалният завършек на галавечерта, организирана от Гай Гришнак.

В много редки случаи гладиаторската битка можеше да се регламентира като такава (лично аз не бях наблюдавал смъртоносни двубои), но това ставаше предварително, с нотариално заверени съгласия на двамата участници, в които се отказваха от претенции към евентуалния си убиец и съответно от търсенето на наказателна отговорност от него.

„ДВУБОЙ ДО СМЪРТ“ — препрочитах надписа, черното черепче ми се хилеше под цифрите, указващи времето на срещата, препрочитах и имената на двамата участника, с усещането, че нещо не е наред.

А когато прозрението най-сетне проби мисловната бариера, едното от имената буквално ме изстреля двадесет и две години назад във времето…