Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (5)

Глава IV
Кланицата

Опитах се да възстановя чертите на ранения върколак в мислите си и не открих прилика с тези на Тания, което за пореден път не означаваше нищо. Някои братя и сестри не си приличат изобщо, а в шоковата зала на клиниката Дориан се намираше по средата на трансформация между човек и вълк, стопирана от сребърните атоми и това допълнително затрудняваше всякакви сравнения. Едва след екстракорпорацията на инфектираната му кръв и цялостната й подмяна, човекът в него се върна на операционната маса, но пък тогава вече беше покрит от глава до пети с реанимационна апаратура.

Реших засега да приема думите на Тания на доверие. Осмислях чутото, в което, въпреки че звучеше достоверно, откривах някои логически пукнатини.

Нощта обгърна Кръстовище, сякаш гигантски прилеп разпери криле над него. Уличните лампи мигнаха като очи на исполини и пръснаха мътна светлина. Градът, отдъхвал си през жаркия ден, беше готов за поредната нощ на порок и престъпления. Пустите доскоро улици започнаха да се наливат с живот — дюкянчета, магазини, кръчми, клубове и всевъзможни атракциони отваряха врати, засъскаха пневмобили и летящи килими.

Скоро оставихме крайните квартали зад гърба си и навлязохме в индустриалната зона.

— След малко сме там, докторе! — Тания сякаш беше уловила нетърпението в мисловния ми поток. — Държат жена ви в една от кланиците на Гай Гришнак, които снабдяват със суровина хематологичните му магазини. Както вече ви казах, не мисля, че имат намерение да я оставят жива, но се надявам все още да не са я подложили на Изсмукване.

Ледена ръка сграбчи сърцето ми, а болката в тила се засили и се превърна в менгеме, стиснало двете ми полукълба. Като лекар добре знаех какво означава това.

Манипулацията не се различаваше от тази, на която бяхме подложили ранения Дориан, само че медицинската апаратура в клиниката възстановява телесните течности на пациентите синхронно с извличането им. В кланиците кръвта на животните просто се изсмуква и смесва с вещества, които забавят съсирването й, за да стигне до пазара. В Кръстовище всеки знаеше, че в кланиците на Гай Гришнак нерядко попадат и хора, но Стражата нямаше доказателства, а внезапните проверки в тях винаги претърпяваха фиаско. Със златото си вампирският главатар просто купуваше вътрешна информация.

— Питате се откъде знам?

— Да… — Наистина се питах и това, докато прехвърлях кървави образи в ума си.

— Малко преди изгрев-слънце, когато разбрах за нападението, отидох в клиниката, за да се информирам за състоянието на Дориан. На регистратурата ме осведомиха, че операцията продължава, там научих и името ви. Понеже болничната обстановка ме потиска, реших да ви изчакам в градинката пред портала, казаха ми, че винаги излизате през централния вход на път към дома. Исках да получа информация за брат си от първа ръка. Станах свидетел на шумното пристигане на Рутгер и хората му, но предпочетох да не се мяркам пред очите им, защото нашият главатар е страшен в гнева си. А можеше да ми зададе и въпроси, на които знаех, че не е желателно да отговарям.

В момента, в който се показахте на портала, усетих раздвижване. Забелязах, че ви следят и на свой ред проследих преследвачите ви — трима неживи в дневни костюми. За една вълчица не представлява проблем да остане невидима, когато е необходимо, зрението и слухът ми са отлично развити. От разговора им разбрах какво ще ви накарат да извършите. Видях как изведоха упоената ви съпруга и чух къде смятат да я отведат. Познавам Кръстовище като ноктите на лапата си, защото изкарвам прехраната си като таксиметров шофьор.

Пневмобилът забави и спря на широка равна площадка пред неясните силуети на някакви сгради — халета или нещо подобно. Тания угаси фаровете.

— Боя се, че с превозното средство бяхме дотук, докторе! До кланицата, която се намира в съседния квадрант, трябва да се придвижим пеша.

Изучавах напрегнато лицето й на светлината на мижавата вътрешна лампичка.

— Виждам, че имате и други въпроси?

— Да кажем, че ми трябват още една-две подробности, преди да се впусна в авантюра с непозната върколачка!

— Времето ни притиска, доктор Кимерия, но ми е пределно ясно, че липсата на взаимно доверие може да ни изиграе лоша шега. Слушам ви?

— Защо не са нападнали и вас, след като Дориан ви е разказал за Зъба, и доколко тази тайна информация наистина е останала такава?

Тания ме дари с поредната си крива усмивка:

— Нерония разказала на брат ми, че съдбата на иманярите, открили артефакта, била предрешена още в мига, в който Гришнак прочел надписа върху херметическата кутийка. Както се досещате, вместо да получат възнаграждението си, най-вероятно са били изсмукани в някоя от кланиците — за миг спря, доловила неволното ми потръпване, когато тревогата за Шели ме прониза за пореден път. После продължи с равен, неутрален тон: — Тримата гардове на Гришнак, охранявали го по време на срещата му с иманярите, също са изчезнали безследно. Неживите, разбира се, са усетили, че около главатаря им се мъти нещо, но уверявам ви, за изчезналия и намерен Зъб на Белиал знаят само петима души, впрочем шестима с вас — Гришнак, съветникът му, дъщеря му Нерония, брат ми и аз.

В този момент някаква лампичка светна в мозъка ми:

— Съветникът на Гришнак, знаете ли името му?

— Нарича се Йеронимус, слабо познато лице в светските среди — не обича да се афишира, а предпочита да е в сянката на главатаря си.

— Йеронимус! — повторих и сякаш отново чух гъгнивия глас, излизащ изпод слънцезащитния шлем. Работата наистина ставаше дебела, щом самият съветник на вампирския главатар беше дошъл на крак у нас.

— Причината да не са подгонили и мен досега е, че просто не са разбрали за посещението на Дориан. Той ми обясни, че след срещата си с вампирката снощи е изминал пътя до жилището ми, обикаляйки в няколко квартала, за да се отърве от евентуални преследвачи. Псевдовампирите от четирийсет и седма са го засекли поне час след като си тръгна. Започвам да подозирам, че и други бандитски шайки са били уведомени за наградата за главата му. Гришнак не оставя нищо на случайността, просто четирийсет и седмиците са се добрали първи до брат ми!

— И кое ви кара да мислите, че в отрязъка от време, между посещението му у вас и нападението над него, Дориан все пак не е решил да предаде информацията на Рутгер?

— Няма такава вероятност. През горещите летни дни главатарят на върколаците обитава „Вълча лапа“ — вилата си, която се намира в „Оазис Три“ — третата облагородена територия в пустинните земи, останали след Последната война. Това е райско кътче, предназначено само за богаташи, отстоящо на не по-малко от двеста километра от полиса ни. На всеки четирийсет и осем часа дотам пътува новата смяна от охраната на Рутгер, заедно с напитките и хранителните продукти, които не могат да се добиват на място в оранжериите на оазиса.

Като се замисля, бях чувал за облагородените територии, но със заплатата на хирург в Клиниката за митологични създания, вярно, съвсем прилична за Полис Кръстовище, едва ли можех да си позволя да купя имот там.

Тания продължи, след като ми даде няколко секунди, за да смеля потока от информация:

— Брат ми беше отстъпил онзи ден и днес сутринта трябваше пак да пътува за оазиса. А самият Рутгер, както разбрах, е дошъл в клиниката ви направо от летището, което изключва възможността да се е видял с Дориан преди покушението.

Липсващите частички в пъзела се наместваха една по една и картината започваше да се разкрива пред очите ми.

— Остана най-главният въпрос, Тания! Въпросът, който трябваше да ви задам още когато тръгнах с вас: Защо решихте да ми помогнете? Много по-лесно щеше да е просто да ме неутрализирате.

Докато изговаряше следващите думи, върколачката срещна открито погледа ми — или беше много добра актриса, или наистина беше искрена:

— Доктор Кимерия, забравяте, че съм сестра на Дориан, което ще рече, че съм същата романтична натура. Иска ми се да вярвам в голямата любов, онази любов, заради която човек е готов на всичко, дори и да умре. Опитвам се да защитя любовта на брат си, а ако ви трябва по-рационална причина, също мога да ви я дам. Ресурсите на Гай Гришнак са на практика неограничени. Дори да ви убия, вампирският водач лесно може да принуди друг служител на клиниката да му свърши мръсната работа… И след като бях любезна да отговоря на всичките ви въпроси, мога ли да ви помоля вече да се концентрирате върху настоящата ни задача!

С почти невидими движения на изящната си ръка започна да разхлабва връвчиците на кожения си корсет, явно с намерението да го съблече.

Стъписах се:

— Какво правите?!

— Може да съм суетна — усмихна се върколачката, — но това не означава глупава! Прилепналите към тялото ми дрехи в даден момент ще представляват проблем за трансформацията му. Що се отнася до голотата, тя не би трябвало да ви смущава, все пак сте медик и в практиката си сте виждали голи жени, нали, доктор Кимерия?

Тук вече откровено ме взе на подбив!

Тясната кабинка на пневмобила не беше най-удобното място за такава манипулация, но Тания бързо се освободи от облеклото си с пестелива грация, а пред очите ми се разкри стегнато момичешко тяло, покрито с фина сивкава козина.

Протегна се през скута ми, отвори капачето на жабката и извади отвътре два очукани пистолета с издължени дула, поставени в специални кобури, с излизащи от тях еластични ремъци. Подхвърли ми единия.

— Знаете ли да използвате това, док?

Разбира се, че знаех.

— И още как! — отвърнах с хищна усмивка.

За миг сякаш яхнах машината на времето и се върнах в годините на младостта. Доста си бях играл с дрънкулки като тази. Стиснах масивната на външен вид, но всъщност учудващо лека ръкохватка, конусовидно разширена към горния си край.

Иглометите бяха капризни оръжия — максималната точност, която можеше да се постигне с тях беше до около десет метра. Мунициите им приличаха на обърнати наопаки топлийки, само че заоблените им главички, представляващи миниатюрни чупливи контейнерчета, се намираха на около петнадесет милиметра от острите им връхчета.

В момента, в който връхчето поразеше тъканта, контейнерчето се пръскаше и съдържанието му — свръхконцентриран разтвор на химическото съединение алицин, извличано от чесъна, попадаше в отвърстието на раната. Хитро и елегантно.

Няколкото микрограма от веществото, намиращи се в контейнерчето, бяха способни да извадят от строя средностатистически седемдесеткилограмов вампир в рамките на десетина секунди.

От дълбока древност се знаеше, че чесънът и вампирите не се понасят. В по-ново време учените бяха установили, че главният виновник за това е именно алицинът. Вероятно причините за паралитичните реакции, които настъпваха в телата на поразените вампири, бяха имунологично обосновани, точните механизми все още се разгадаваха, но това не променяше факта, че иглометите са най-ефективното съвременно оръжие за близък бой с тези създания.

Наместих еластичния ремък да минава над дясното ми рамо и под лявата плешка, при което кобурът с пистолета се озова в горната част на гърба ми — така беше удобен за изваждане с дясната ръка и същевременно не ми създаваше никакви затруднения при придвижване.

— Док, вземете! — Тания ми подхвърли метална кутийка с черна вакса. Беше нанесла тесни коси черти по себе си, докато разглеждах оръжието.

Едва сега забелязах, че небето е ясно и обсипано със звезди, а нощта е учудващо светла.

— Помислила си за всичко! — рекох и започнах да мажа лицето и откритите части на тялото си. — Нали вече можем да минем на ти?

— Да не забравиш потника на жена си!

Последвах върколачката, стремейки се да се придвижвам безшумно като нея. Задачата беше трудна — заседналият живот в клиниката си казваше думата, а и съществото пред мен беше ловец по природа. Опитвах се да дишам тихо, но равномерно, в синхрон с крачките си, за да не се изморя.

Индустриалният квадрант, през който тръгнахме, беше съвсем западнал. Пресякохме участък, покрит с буренясали релси, по които някога са се движели товарни кранове, малко по-нататък забелязахме и килнатите им силуети като на ранени титани. Шмугнахме се в застроен парцел, между ниски порутени сгради, където изгубих бройката на завоите.

Адреналинът блъскаше с див пулс в слепоочията ми.

Дремещият повече от двайсет години див звяр в мен започваше да се събужда. Чувството беше едновременно плашещо и опияняващо.

Застроеният участък скоро свърши. Пред очите ни се разкри двулентов асфалтов път, вървящ успоредно на сградите. Вдясно посоката му се губеше зад завой на около петдесетина метра, вляво, на не повече от двадесет метра от нас, се разширяваше в паркинг, облян в мътна оранжева светлина, където бяха спрели цистерни с логото на ХематОполис и камиони за транспортиране на добитък. Зад паркинга различих портал с остъклена кабинка за охраната, разположена до вдигната бариера и три лампи, монтирани на високи метални стълбове. В двете посоки от портала тръгваше ограда от нагъната ламарина, висока около два метра, като явно обикаляше целия периметър на кланицата на Гришнак.

— Шофьорите и работниците, обслужващи поточните линии вътре, са човеци — прошепна ми Тания, — знам го със сигурност, защото неведнъж съм карала клиенти дотук за нощните им смени. Охраната е от вампири. Трябва да пресечем пътя, за да пропълзим до оградата и някъде по-нагоре ще я прескочим. Не мисля, че ще имаме проблеми, мерките за сигурност са рутинни, съмнявам се, че очакват проникване.

— Нищо работа! — отвърнах.

Снишихме се и минахме от другата страна на пътя. Озовахме се на поле, представляващо неподдържан хаос от редуващи се напукани бетонни островчета и нисък бодлив храсталак, а това превърна придвижването ни чрез пълзене в неповторимо удоволствие. Успях да обърна нокътя на десния си показалец и в дланите ми се забиха поне милион трънчета. Върколачката се плъзгаше пред мен, изящна като сребърно острие.

След цяла вечност, както ми се стори, се добрахме до оградата на кланицата. Дишах като развален пневмобил. Тания скокна без видимо усилие, набра се на ръце и меко се прехвърли оттатък. Опитах се да повторя изпълнението й — подскокът и хващането се получиха криво-ляво, но докато се набирах, задрапах немощно с крака и най-накрая с доста усилия успях да се преметна през оградата.

В далечината съзрях комплекс от сгради, ориентирани радиално около една със значително по-големи размери.

— В нея са монтирани поточните линии с изсмукващите устройства — поясни Тания. — Работниците я наричат „Пиявицата“. Животните — птици, овце, рогат добитък, всичко, каквото се сетиш, без свине — от тях неживите се гнусят — се карат там от фермите на Гришнак и се разпределят в съответния сепариран поток с кабинките за гилотиниране, вендузерите и…

Върколачката спря, явно усети, че тази информация е съвсем ненужна, а можеше и допълнително да ме разстрои.

— Съмнявам се, че са отвели жена ти в „Пиявицата“, Док. Твърде много очи, твърде много неудобни въпроси. Предполагам, че са в някоя от околните сгради — сервизно помещение, склад или нещо подобно. Инстинктът ми подсказва, че там някъде има монтирано устройство за изсмукване на кръв, предназначено за хора… съжалявам…

Изскърцах със зъби:

— Да вървим и да намерим Шели!