Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (8)

Глава VII
Кукерите

През годините в Полис Кръстовище, макар и да потиснах демоните, дремещи в разума ми, не престанах да се интересувам от оръжия. Наричах увлечението си хоби, но може да го наречете и компромис — след като рязко минах от другата страна и избрах да застана в услуга на Живота, все пак си оставих отворена вратичка за досег с всичко онова, създадено единствено и само да носи Смърт. Абонирах се за две специализирани издания, където се публикуваха иновации в оръжейната индустрия, извадих си членска карта към един стрелкови клуб и ходех там поне веднъж седмично да се упражнявам. Тялото ми беше позагубило гъвкавостта си в заседналото ежедневие на практикуващия хирург, прекарващ часове в операционната зала, личеше си, че съм сложил и някой друг излишен килограм върху него, но ръцете ми останаха все така ловки, а зрението — остро. Поддържах уменията, придобити в буйната ми младост, когато газех в кървави реки, с тайната надежда, че никога повече няма да влязат в употреба!

Да, но демоните се събудиха, събудиха се по-жадни от всякога, а най-страшното беше, че цялата ситуация даже започваше да ми харесва.

Малкият хотел, с ресторант на първия етаж, за който знаех, че е нещо като щабквартира и сборен пункт на хората на Кара Танас, се намираше на Тринадесета улица, в един западнал квартал на града, носещ просто безличното име-цифра Двадесет и втори. Разстоянието от дома на Костелиан дотам беше доста голямо, тъй че се метнах в поредното пневмотакси.

— Убеден ли сте, че са ви дали правилен адрес, господине? — попита ме шофьорът, около петдесетинагодишен, с рехав мустак и зъби на бобър.

Сигурно беше човек с доста стаж зад волана и добре знаеше улиците на Полиса.

На всеки що-годе разумен човек беше ясно, че въпросният хотел е просто фасада, зад която Кукерите въртят дребния си бизнес с наркотици и проститутки, и всеки гледаше да стои по-надалеч от такива опасни места. Шофьорът, подлъган от спретнатия ми вид (в клиниката бях успял да се изкъпя и преоблека), си мислеше, че нямам представа къде отивам. Навярно ме взимаше за поредния заблуден книжен плъх, а бялата ми риза и панталонът в същия цвят, заедно с малкото кожено куфарче в ръката ми, допълнително засилваха тази представа.

— Точно това е адресът, приятелю! — усмихнах се в отговор и видях как погледът на шофьора леко помръкна — за миг ме превърна в дегизиран перверзник, тръгнал да задоволи животинския си нагон за плът и дрога.

Колко далече от истината беше!

Трябваха ми играчки за сеене на смърт, по възможност разнообразни и със сигурност не такива, каквито можеха да се намерят в официалните магазини за оръжие. В Кръстовище Кукерите нямаха онази мощ, която познавах от времената в Полис Паралел, но и доста по-ограничените ресурси, с които разполагаха, щяха да са ми напълно достатъчни.

Нуждаех се от поне два игломета висок клас, не като антиките на Тания, с които проникнахме в кланицата, а от ония, дето можеха да произвеждат по петнадесет изстрела и са снабдени с два резервни пълнителя в специални приставки от двете страни на дръжката си. Бяха тежки и неудобни за носене, но пък ти даваха гаранция за четирийсет и пет изстрела единия, което беше съвсем прилично.

Също така имах нужда от оръжие със стандартни муниции, понеже не беше изключено да се сблъскам и с хора по пътя си към вампирския водач, а иглометите, колкото и смъртоносни да са за кръволоците, бяха смешно неефективни срещу човека. Исках и оръжие, мятащо сребро и способно да уязви върколак, защото нямаше да оставя нищо на случайността.

В куфарчето, наредени на спретнати купчинки, бяха всичките ми спестявания, които извадих от клетката на служебния сейф в клиниката. Трябваше да стигнат…

Същата вечер, в която застрелях вампирите, убили Антим, ме заведоха при главатаря на Кукерите в Полис Паралел. Формално, от няколко седмици работех за него, но заемах толкова ниско стъпало в бандитската йерархия, че нямаше начин да го срещна на живо, ако не се бяха случили събитията, за които ви разказах.

Григо беше легендарна личност в полиса, противоречив и обаятелен по свой начин като всеки човек, надарен с неограничена власт, поне в моите детски очи, и започнал от нулата, както мълвяха градските легенди.

Крачех по улицата, редом с двама от главорезите му, облечени в официалните си униформи — уродливи рогати маски, изработени от дърво, върху което бяха залепени разноцветни късчета плат и конци, къси кожуси с обърната навън козина, под които играеха мускули, изваяни в изтощителни тренировки, и пояси с дрънчащи бронзови и медни звънци, окачени по тях. Със сигурност не осъзнавах какво точно се случва, защото адреналинът, изръсил се преди половин час по време на кратката схватка, продължаваше да кипи във вените ми и замъгляваше мисълта ми като силен наркотик.

Броени минути след инцидента, служители от пункта за залагания на Антим вдигнаха четирите тела от улицата и обляха тротоара и асфалта с маркучи, за да отмият кървавите локви, преди Стражата да довтаса. Скриха ме в едно от помещенията отзад, където се броеше оборотът от деня, и изпратиха вест по куриер до Григо, който пожела веднага да се срещне с мен.

Въведоха ме в огромната лятна градина на любимия му ресторант, където обичал да пиянства с дни, както бях чул. Минахме под арка от дялан червен камък и тръгнахме сред декоративни храсти и маси, застлани с червени покривки, към дъното на ресторанта, откъдето се чуваше силна духова музика.

Картината на първата ни среща се е запечатала в мозъка ми, сякаш дамгосана там с нажежено желязо. Ако години по-късно, в лекционната зала на Полис Кръстовище, се почувствах така, сякаш съм открил липсващия ми баща в лицето на професор Костелиан, то тук, в тази лятна градина, в мига, когато съзрях Григо, изпитах усещането, че съм намерил по-големия си брат.

Главният кукер седеше в центъра на огромна маса, осветена от лампи, декорирани като старинни газени фенери и отрупана с глинена посуда — чаши, кани, подноси, паници и чинии, преливащи от всевъзможни напитки и гозби. Не носеше маска, както и мъжете, насядали около него, но видях няколко прилежно наредени върху една по-малка маса, разположена встрани от дървения подиум, където се вихреше циганският оркестър. Облеклата на всички бяха почти еднакви с тези на двамата мъже, които ме водеха, и с новия тост, под звуците на оглушителната музика, се разнесе дрънченето на разнообразни по форма и големина звънци.

Тръгнах към масата, а очите на Григо — тъмносини, под изкуствената светлина на лампите, и със същия цвят като камъка, който висеше на сребърна верига на шията му (лазурит, както разбрах по-късно), ме погълнаха и ме обхвана странно спокойствие.

Докато ме давеше в погледа си, направи почти невидим жест с лявата си ръка към подиума с музикантите, но те явно го следяха внимателно, защото музиката секна.

— Господа Цигани — изрече с боботещ глас, все така загледан в мен, — доволен съм от вас, но сега ще ви помоля да напуснете! Ти! — очите му най-накрая се отместиха, а показалецът му посочи дребничък мъж с тънки мустачки и медна туба в скута, голяма почти колкото него — отиваш при управителя на този вертеп, за да ти изплати хонорара! Останалите — храната и напитките ви чакат ей там! — показалецът се завъртя към противоположния край на градината, откъдето бяхме дошли!

Погледът му се върна обратно към мен, а устните му се разтегнаха в най-страхотната усмивка от всички, които бях виждал в единадесетгодишния си живот.

— Заповядай на масата ми, мой малък приятелю!

Чувал бях за тази усмивка, разбира се, и си мислех, че мога да си я представя, но в оня момент просто останах като вцепенен с полуотворена уста, от ъгълчето на която се процеждаше ивичка слюнка. Без съмнение, безбройните улични схватки бяха дали своя начален принос в моделирането й още от младежките му години, а Григо с извратено чувство за хумор само беше довършил започнатото. Както разбрах впоследствие, накарал някакъв стоматолог да извади зъбите му през един (според градската легенда, без упойка) и да замени липсите с керамични коронки, боядисани в черно. Резултатът беше потресаващ! Човек можеше да получи инфаркт от гледката и сигурно такъв бе търсеният ефект, но единадесетгодишните ми очи се влюбиха в нея.

— Страхотна усмивка! — чух да отронва устата ми, докато се настанявах на стола, който един от мъжете подбутна към мен…

Григо за миг смръщи поглед, сякаш искаше да скочи през отрупаната маса и да ме стисне за гушата. Учудващо обаче не усетих заплаха и наистина — в следващия момент главатарят на Кукерите стовари юмрука си върху плота на масата, разхвърчаха се съдове, като дъжд от кал, а той затресе могъщото си тяло в смях. Мъжете около нас колебливо се разсмяха след него.

— Мой човек! Ха-ха-ха! Ще го убия тоя зъболекар, ха-ха-ха!

По-късно, вече взел ме под крилото си, ми призна, че гневният поглед и уродливият външен вид не са нищо повече от средства за манипулиране на околните:

— Кривя се като маймуна, мой малък приятелю, защото хората очакват това! Умишлено загрозявам прекрасното си, ха-ха, лице, защото то трябва да плаши хората! Хората няма да си го признаят без бой, но искат да бъдат уплашени! Хората са влюбени във всичко, което всява страх — страхът е най-силният наркотик! Хората са предсказуеми и ако успееш да прочетеш какво пише под черепните им кутии, ще станеш богат, много богат!

— Как е името ти, мой малък приятелю? — попита, след като пристъпът на смях отмина.

Появи се сервитьор, за да разчисти бъркотията между нас.

— Ангел — отвърнах. — Ангел Китанов…

Сцената се завъртя в главата ми, докато слизах от пневмобила на улицата пред спретнатата малка триетажна сграда. Беше именувана лаконично ХОТЕЛ с червени пластмасови букви, монтирани върху пречките на терасата на втория етаж. Червена стрелка, изработена от същия материал, сочеше към тесен тунел, през който най-вероятно се излизаше във вътрешен двор и се стигаше до рецепцията на хотела. Дискретността на любителите на плът беше гарантирана. Погледнах часовника си, оставаха осемдесет минути до началото на нощното ми дежурство.

Насочих се към вратата на ресторанта, разположена вляво от тунела, и я отворих. Помещението беше тясно — с десетина маси, две — вдясно от входа, ориентирани успоредно на влизащия, а останалите — в разширението наляво. Сред тях се движеше мършава сервитьорка в черна пола и бяла риза, бледа като привидение, и взимаше поръчки от рехаво насядалите клиенти. Косата й — руса на цвят, беше прибрана в кок, а във виолетовите кръгове под очите й, с големината на чинийки за чай, докторското ми око безпогрешно разпозна изтощения вид на пристрастения към наркотиците човек. Можеше да се предположи, че в свободното от смените в ресторанта време, жената заработва и допълнително, като продава плътта си в хотелските стаи отгоре. Барът се падаше точно срещу мен. Зад него беше застанал мъж в униформената за заведението бяла риза, с лице на хлебарка, и се правеше, че бърше някаква чаша с неутрална разсеяност, но всъщност започна да ме изучава още в момента, щом натиснах дръжката отвън. Мислеше си, че не го забелязвам — и той като таксиметровия шофьор се подлъга от вида ми на писарушка.

Климатичната инсталация работеше на пълни обороти и ме прониза хлад, но аспирацията никаква я нямаше — във въздуха се носеше застояла миризма на тютюн и халюциногенни билки и се смесваше с пържените аромати от кухненския бокс, нахлуващи през полуотворената врата вляво от бара.

Веднага забелязах кукерите — двама, седнали на една от по-вътрешните маси, с лица към входната врата. Огледаха ме от горе до долу, с привидно отегчение и без да се крият като дребосъка, бършещ чашата. Бяха подпрели уродливите си маски на облегалките на столовете до тях, бръснатите им татуирани черепи лъщяха, сякаш покрити с растителна мазнина. Запътих се натам, в движение дръпнах свободен стол от съседна маса, сместих го между двата с маските и тежко седнах.

По-дребният и по-мургав кукер, около двадесетгодишен, се прозя, без да си направи труда да сложи длан пред устата си. Лъснаха жълти зъби като ребрата на стар чугунен радиатор.

— Обърка масата, чичка!

Извадих на показ една от най-неприятните си усмивки:

— Келешче, не се познаваме, но ще приема, че ми говориш на ти, защото искаш максимално бързо да разчупим леда!

Мургавелкото се опули, в началото дори не успя да осмисли това, което му казах, но постепенно започна да схваща и червени петна избиха по бузите му. Явно не беше свикнал да му говорят така. Другият кукер, значително по-едър и малко по-възрастен на външен вид, продължи да ме изучава с очи, студени като сиви речни камъчета.

— Как ме нарече?! — гласът на първия звучеше един тон по-високо отпреди малко и притреперваше леко. Не можеше да му се отрече — бързо палеше.

Продължих да се усмихвам:

— Кое в думата Келешче не разбра?! Младок с жълто около устата, който разговаря непочтително с по-възрастните от него люде или младок с жълто около устата, на който същите тези по-възрастни люде ще наритат задника всеки момент?!

Младият кукер рязко се изправи, звънчетата по кожения му елек и колана издрънчаха. Опита се да прекатури масата, но аз се приведох напред, подпрях я с тяло и натиснах една точка в опънатата му жилеста предлакътница, за да създам доста неприятни усещания по хода на цялата му ръка и гръдната половина от същата страна. Лицето му видимо се издължи от гримасата на страдание, краката му се подгънаха и го върнаха на стола му. Хората по съседните маси продължиха спокойно да хапват и пийват — едва ли бяха разбрали, че нещо се случва, толкова бързо стана всичко. Вторият бандит също не помръдна през кратките мигове на разигралата се сценка, очите му си останаха все така безизразни и студени. Помислих си, че е пълна противоположност на партньора си — пресметлив и хладнокръвен, и определено по-опасният от двойката.

Не знам защо разигравах целия този театър. Можех кротко да поговоря с тях и да се представя, както си му е редът. С наглото си появяване определено бях провокирал конфликта, но усещах, че от гневните въглени на старата ми същност, дремали под пепелта на лустрото, започва да се вдига пушек и скоро ще блъвнат огнени езици.

Ачи от Паралел, Талисман и Дясна ръка на Григо щеше да постъпи точно така, както беше постъпил привидно учтивият и с вид на книжен плъх доктор Арчибалд Кимерия преди секунди.

Отпуснах се назад и се втренчих в студените очи на по-възрастния бандит. Започнах да извършвам последователност от жестове, които във всеки полис на територията на Общността членовете на Кукерите можеха да разпознаят. Едновременно с това продължих да говоря тихо, така че само двамата да ме чуват:

— По-възрастният брат трябва да обясни на младия ни приятел, че външният вид в Многополисната Общност е най-измамното нещо! Хладнокръвието, което запази по-възрастният брат, наистина е достойно за уважение и младият ни приятел трябва да се учи от него! След като изяснихме тези неща, мога ли да ви помоля да известите Кара Танас, че го търси член на бандата от Полис Паралел!