Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (18)

Глава XVII
Последният танц

Изохках, докато се измъквах от пневмобила, и преди да хлопна вратата, се надвесих през прозорчето към Тания.

— Благодаря ти за всичко!

Тя ме изпи с поглед.

— За нищо, док… Арчи. — После смутено отмести очи и завъртя волана, за да обърне.

Не знам защо, но и аз самият се почувствах неловко. — Ако всичко върви по план, днес ще се опитат да върнат в съзнание брат ти! — извиках след отдалечаващата се кола. Гласът ми прозвуча фалшив и изтънен като на дете.

Небето започваше да розовее и придоби онзи цвят, който се получава, когато в съд с вода разтвориш прашинка калиев перманганат. Безкрайно дългата нощ беше на път да приключи.

Закрачих бавно през градинката към портала на клиниката.

Всяка една от милиардите клетки в тялото ми сякаш беше резервоар за болка.

Забелязах, че са подменили разбитите стъкла от вчерашната стрелба.

Чувство на тревога, все още неясно и едва доловимо, обви като ефирна мъгла уморения ми разум.

Не знаех дали ще запазя работата си след това, което се случи, и определено трябваше да проведа досаден разговор със Стражите, но в момента не ми пукаше за тези неща. Изпитвах само неистовото желание да видя Шели, да се убедя, че всичко с нея е наред и да й съобщя, че проклетият вампир си е получил заслуженото…

 

 

… Чувах истерични писъци на хора около себе си. Хвърлих бърз поглед нагоре и видях как на всички нива някои по-паникьосани зрители напускат местата си и се тълпят към изходите. Имаше обаче и спокойно седящи, останали да догледат непредвидения кървав спектакъл.

— Искахте шоу, мамка ви! — изревах. — Ето ви шоу!

Трима охранители изскочиха от ложата на Гай Гришнак и се втурнаха срещу мен. Приличаха на гарвани в черните си плащове. Не си направих труда да залягам, когато вдигнаха пистолети, някакво усещане за неуязвимост движеше тялото ми. Отстрелях ги последователно с игломета.

Техните куршуми изсвириха покрай ушите ми, без да ме уязвят.

Прескочих гърчещите им се тела и влязох в ложата. Вампирският главатар не помръдна от мястото си, а усмивката остана на жълтеникавото му лице. Владееше се до съвършенство, за разлика от другите от обкръжението му, които ме гледаха с обезумели очи.

— Обичаш да се давиш в чуждата кръв, нали, копеле! — тихо изрекох и пратих скилидката в средата на челото му.

Не се случи нищо. Само усмивката на Гришнак едва доловимо се разшири и оголи острите му съвършено бели зъби, а ловките му като на цигулар пръсти хванаха дребната стреличка и я извадиха. Чу се тих жвакащ звук.

— Упс, това заболя! — каза вампирът. — Но ще трябва да призная, че не съм хвърлил парите си на вятъра! Доктор Кимерия, нали? Или предпочитате Ачи от Паралел. Току-що убихте един от най-любимите ми гладиатори, Ачи от Паралел! Вярно — застаряващ, вярно — човек, но със злоба и хъс на истински вампир…

— Трябваше да му намериш по-достоен противник, не малоумен мутант от пустинните земи!

Гришнак сякаш не ме чу.

— Убихте и трима нещастни бодигарда, чиято вина се състоеше само в това, че не са толкова богати като мен и не могат да си позволят втора кожа… Втората кожа, Ачи от Паралел, е последен писък на вампирската мода — представлява непробиваема телесна обвивка от прозрачен полимер, а един квадратен сантиметър от нея струва колкото месечната ви заплата. Учуден ли сте? Всеки носи някаква маска. Моята е невидима с просто око, но ще се съгласите, че напълно обезсмисли използването на коварното оръжие в ръката ви! Каква е вашата маска, Ачи от Паралел? Оказа се, че под спретнатия медик се крие звяр с кърваво минало, който ми създаде доста главоболия през последните дни…

 

 

Долових движение зад себе си. Ноздрите ми усетиха и оня дискретен аромат на скъп парфюм. Обърнах се и се взрях в тъжните черни очи на Нерония.

— Глупак — тихо прошепна тя и заби зашеметителя в шията ми.

Болезнен спазъм се разля по тялото ми за кратък миг, но не изгубих съзнание. След секунди изчезна, а аз се свлякох вдървен на пода, без да усещам нищо от врата надолу.

„Ето какво било да си с квадриплегия — помислих си. — А скоро ще разбереш и какво е да преминеш отвъд.“

Знаех, че Гришнак няма да ме остави жив, ала вече ми беше все едно. След прилива на адреналин по време на гневния ми изблик, беше започнала да ме обзема апатия.

— Занесете това мекотело в подземието и го вържете! — разпореди се вампирският водач. — Ще изчакам да премине ефектът от енергийния импулс! Искам всяка фибра на тялото му да крещи, когато се заема с него. Нерония, трябваш ми на арената! Да се опитаме да успокоим хората…

 

 

— Нисък или висок праг на болката имате, доктор Кимерия? — попита ухиленият Гай Гришнак, докато леко притваряше вратата зад себе си. Беше сложил бежова мушамена престилка над дрехите си, а в дясната си ръка стискаше кокетно дипломатическо куфарче. — Тук, в работния ми кабинет, на който имахте време да се насладите и горещо се моля да сте харесали, ще използвам титлата ви. Така би било най-редно, след като ще участвате в научен експеримент, нали, ха-ха!

„Кабинетът“ представляваше тясно зидано помещение с утъпкана пръст по пода и прогнил гредоред на тавана. Предположих, че е мазе, останало от старата сграда, върху която е издигнат модерният клуб. В цепнатините между покритите с капчици влага каменни блокове на стените беше избил мухъл. Миришеше на блато и разложение.

По ъглите, под мижавата светлина на електрическа крушка, увиснала на обвит в паяжини шнур, забелязах части от човешки скелети.

Бяха ме съблекли по бельо и окачили върху две куки за трупно месо с ръждиви вериги, които притегнаха така, че краката ми едва да допират земята. Чувствах неприятно парене в прегънатите ми ръце и в напрегнатите бедра, а същевременно притрепервах от студ, но приветствах завръщането на всички тези усещания в напълно парализираното ми допреди петнайсетина минути тяло.

Гришнак остави куфарчето си върху паянтова дървена масичка в ъгъла при вратата, с която се изчерпваше цялото обзавеждане на помещението, и щракна ключалките.

— Попитах ви за болката, доктор Кимерия… Всъщност няма нужда да отговаряте. Каквото и да кажете, ще е без значение за нашия експеримент.

Гласът му звучеше неестествено приповдигнат в унилата обстановка, докато вадеше от куфарчето старателно навит тънък гумен маркуч. Дължината му се оказа към метър. Усука около китката на дясната си ръка единия му свободен край и го стисна — получи се импровизиран бич.

Приближи се към мен.

— Като медик знаете, че болката има чисто физиологичен аспект, доктор Кимерия — показва, че нещо в тялото ви не е наред, нали така? — завъртя веригите, на които бях окачен, за да ме обърне с гръб към себе си. — Аз пък ще ви покажа чисто психологическия аспект на болката. Ще ви отведа отвъд нейния предел, а когато ви върна обратно тук, то ще бъде само за да разберете колко е хубаво в интервала между две болки!

Гуменият маркуч се впи в плътта ми с хищно плющене. И пак, и пак, и пак…

Усещането беше като да те овъргалят в коприва. Смехът на вампира, замахващ за поредния удар, кънтеше в ушите ми и се сливаше с крясъците, които със закъснение установих, че излизат от устата ми. Опитах се да обвия съзнанието си в непроницаем пашкул, за да не полудея. Едно беше сигурно — Гай Гришнак не ме беше излъгал, когато ми говореше за болката…

 

 

… Точно тогава я видях.

Стъклените врати на входа на клиниката се отместиха настрани с тих мляскащ звук и моята Шели, облечена в болнична нощница, стигаща до средата на прекрасните й бедра, излезе на площадката.

На същата оная площадка, върху която преди по-малко от двадесет и четири часа Арчибалд-Ачи беше танцувал под дъжд от куршуми.

Имаше изтощен вид, беше призрачно бледа, почти прозрачна, а черните полумесеци на сенките под очите й сякаш подчертаваха и засилваха околната белота.

— Шели — изкрещях и се приближих към началото на стълбището, но жена ми не реагира. Тръгна надолу, от ръцете й като лъскави пиявици висяха изскубаните маркучи на системите. Капчици алена кръв се процеждаха от тях и оформяха червена пътечка в краката й.

Първите лъчи на слънцето проникнаха през короните на дърветата. Когато я докоснаха, Шели изохка леко, но освен страдание долових и нещо друго в нейния стон.

Мисълта, че може би в този момент и Гай Гришнак посреща изгрева за пръв и последен път, след трансформацията си във вампир, по никакъв начин не ми донесе успокоение…

 

 

… Плувах в океан от болка, жадуващ мрака да ме обгърне с ласкави длани, но вампирът перфектно владееше изкуството на мъчението и спираше точно в мига, преди да изгубя съзнание.

Отначало си помислих, че халюцинирам, когато видях как приличащ на огромно яйце мъж изплува зад гърба му и каза с писклив гласец:

— Гай, Гай, разочарован съм от теб!

Гришнак почти изпищя от изненада. Градинските ножици, с които току-що беше отрязал кутрето на лявата ми ръка, тупнаха на пода. Жълтеникавото му лице се сгърчи уплашено, когато разпозна гласа и се обърна към влезлия в мазето. Мога да се закълна, че дори заекваше.

— К-к-калигулас?! К-к-какво правиш тук?!

Дебелият мъж се разсмя, малиненочервените му чувствени устни оформиха съвършена буква „о“ и резците му блеснаха като кинжали.

— Какво правя тук ли? Ами дойдох да видя един стар приятел, който се отнесе твърде непочтително с особата ми! Първо, не ме покани на бляскавото откриване на своя клуб-бижу! Второ, има тайни от мен, а това е най-сигурният начин да се убие приятелството! Защо трябва да научавам от друг, че притежаваш нещо, което е трябвало да ми предадеш още в мига, щом гнусните ти очета са го съзрели!

— Не те разбирам, Калигулас? — Гришнак започваше да се опомня и опитваше да спечели време.

Яйцевидният го перна с опакото на дланта си. Не забелязах да е вложил кой знае какво усилие в замаха си, но главата на Гришнак се отметна назад, все едно му бяха забили тежък юмрук. Под обвивката от сланини Нергал явно криеше невероятна сила.

— Недей да шикалкавиш, Гай! Хората ми контролират клуба! Ако веднага ми предадеш Зъба, може би ще размисля и няма да те дам на слънчевите лъчи!

Зад думите му обаче прозираше друго — водачът на всички вампири в Многополюсната Общност не беше от тези, които ще оставят враг зад гърба си. Присъдата над Гай Гришнак беше издадена…

Калигулас Нергал се приближи към мен и повдигна брадичката ми. Взря се в очите ми, неговите имаха сребристия оттенък на живак.

— Що се отнася до пленника ти, боя се, че също имам лоши новини. Трябва да го освободя, тъй като покровителят му лично ме помоли за тази услуга. Имате много поздрави от Григо, доктор Кимерия. Старецът е разбрал от своите хора в Кръстовище, че сте се забъркали в голяма каша и се свърза с мен. В инвалидна количка е, ако се интересувате, преди десетина години неприятелски куршум раздроби гръбнака му, но се държи и мога да заявя, че е все така опасен, както в годините, когато градеше бандитската си империя. Не е човек, чиято молба можеш да отклониш с лека ръка, ха-ха…

 

 

… Докато пътувахме към клиниката, Тания ми разказа за избора, който е трябвало да направи дъщерята на Гай Гришнак. Вероломството на бащата, посегнал върху живота на любимия й върколак, беше предизвикало веригата от събития, довели до собствената му почти сигурна смърт.

След проваления опит за покушение срещу вампира, Нерония, която не подозирала за полимерната ризница, била принудена да ме извади от строя. Използвала зашеметителя, за да предотврати евентуалното ми убийство от ръката на някой изнервен гард. Не можела да допусне мъжът, спасил Дориан, да загине пред очите й.

Познавала добре кръвожадния нрав на Гришнак и била сигурна, че има поне два часа на разположение, за да осъществи спонтанно хрумналия й план.

Време, съвсем достатъчно на Калигулас Нергал да се придвижи от Паралел до Кръстовище с хеликоптерите си, щом научи за Зъба на Белиал…

 

 

През портала излязоха две запъхтяни медицински сестри, но се спряха неуверено, щом ме забелязаха. Сигурно не бях красива гледка в мръсните си разкъсани и покрити с пот и кръв дрехи. Дадох им знак с бинтованата си ръка да останат на място.

— Шели — този път не си направих труда да крещя, а изрекох любимото име в накъсана молба, трескаво преодолявайки стъпалата към нея. — Шели, трябва да те приберем вътре…

Опитах се да срещна невиждащите й очи, ала когато понечих да я уловя в прегръдка, жена ми нададе грозен писък:

— Махни се от мен!!!

Фигурата й се разми, все едно обвита в дим — толкова бързи бяха движенията й. Перна едва-едва с обратната страна на полуразтворената си десница четинестата ми буза, но усещането беше, като че ме удари парче скала. Загубих равновесие и полетях назад. През секундите, преди гърбът ми да срещне каменната настилка в основата на стълбите, писъците на Шели пронизваха ушите ми.

Останах да лежа, опитвайки се да намеря дъха си, стиснал до болка клепачи, докато най-накрая се възцари тишина. Предпазливо отворих очи — погледът на съпругата ми осезаемо започна да се изпълва с разум, миг по-късно се фокусира върху мен.

По откритите части на тялото й, там, където я близваха слънчевите лъчи, започнаха да се появяват червени петънца. Скоро в средата на петънцата щяха да се надигнат белезникави мехурчета. Умът ми, учудващо запазил аналитичните си способности, пресметна, че разполагам с не повече от три минути, за да я вкарам на сянка, преди уврежданията от токсините, отделили се при изгарянията и започнали да циркулират в нея, да са станали необратими.

— Какво ми направиха, Арчи?! — не беше въпрос, а осъзнаване на тежестта на присъдата.

— Шели — казах и усетих влага да се стича по лицето ми — трябва да влезем в клиниката! В светлоизолирана стая!

Съпругата ми отклони тъжните си кафяви очи.

— Не искам да водя такъв живот, мили мой! Живот на кръвопиец, който се страхува от слънцето, защото сърцето му е по-черно от нощта! Обичам те и винаги ще те обичам! Мисля, че ще ме разбереш!

Върху кожата й поникнаха първите мехурчета, надигнаха се, удивително наподобяващи чашки на гъбки, и започнаха да стават все по-големи. Ивички дим, в началото тънки като конци, се заплетоха в дебели снопове над тях.

Шели, моята прекрасна нестинарка, вдигна ръце над главата си, а тялото й се залюля в танц.

Нещо в гърдите ми се скъса — можех да я сграбча и насила да я завлека през портала към хладната утроба на болничните коридори, ала усещах, че ако оцелее, ще ме мрази до края на дните си заради тази постъпка.

Приседнах и заревах с цяло гърло, без да изпускам от поглед лицето й. Опитвах се да открия някакъв белег за страдание в чертите му, но преди пламъците да я обгърнат изцяло и да я превърнат в жива факла, можех да се закълна, че върху него се появи усмивка…

 

 

Не знам колко дълго съм лежал в основата на стъпалата. Изведнъж изпитах усещането, че ме наблюдават. Сякаш нажежен шиш мина през средата на гърба ми. Обърнах се и с подутите си от плач очи забелязах пневмобила на Тания, който по някое време се беше върнал в уличката срещу градинката. От това разстояние и със замъгления ми от сълзите поглед не можех да я видя добре, но предположих, че върколачката гледа насам.

Приближих се до стъпалото, върху което лежеше обгорената Шели, зарових длан в купчинката пепел, останала от прекрасните й коси. Пуснах я да се стече между пръстите ми, докато шептях думите на някаква припомнена от детството ми молитва.

После се изправих, обърнах се и закрачих под дърветата.