Димитър Цолов
Клиника в средата на нощта (12)

Глава XI
Осквернителят на Убежище

Крачех по улицата, с вид, променен до неузнаваемост чрез комплекта за експресна дегизировка, който бях получил с пратката на Кара Танас.

Спреят за коса и брада с цвят на ръжда, зелените контактни лещи плюс още няколко хитроумни модификации — удължители за уши, гумени тампони, деформиращи ноздрите, и прочие, буквално за минути ме бяха превърнали в друг човек, докато Тания шофираше обратно към клиниката.

Накарах я да спре на няколко преки от нея, където да чака, готова за изтегляне. Върколачката се опита да протестира, но й обясних, че вътре ще ми бъде само в тежест.

— Имам план — казах. — Доста хазартен, но животът не е ли такъв?!

Тания, напрегнато стиснала челюсти, трябваше да се съгласи.

— Дано знаеш какво правиш, Док!

Въобще не знаех дали планът ще сработи. Вече можеше да е късно за Дориан, но докато имаше макар и минимален шанс да го спася, трябваше да опитам.

Ровех в отворения сак на задната седалка, придал уверен вид на лицето си, и ми се искаше и вътрешно да се чувствам така, ала в действителност бях на ръба на полудяването. Ядосах се на себе си, че не съм предвидил варианта с доносника. Вече се бях убедил, че Гай Гришнак не оставя нищо на случайността и трябваше да се сетя, че освен мен вампирите като нищо могат да оплетат още някой чрез шантаж. Някой, който им снасяше информация, а в момента може би се превръщаше и в Осквернител на Убежище.

Към шестнайсет часа, малко преди да изляза, се бях отбил в къта за отдих да дръпна цигара. Споменах, че си тръгвам, отидох да се преоблека и минах през складовото помещение, за да взема сака с оръжията. Фактът, че докато бях вършил тези неща, групата на псевдовампирите вече се е разполагала пред клиниката, за да ме опушка, не можеше да се дължи на съвпадение. Помъчих се да възстановя лицата на хората, намиращи се в къта по това време, но се оказа сложна задача. Изборът ми падаше върху почти целия дневен персонал…

Открих кутията със зашеметителя на дъното на сака. Черното плоско правоъгълниче, спокойно побиращо се в дланта, излъчваше блокиращи нервната система енергийни заряди, щом се допреше до нечие тяло. Можеше да се използва четири пъти, преди да се изтощи, не беше смъртоносно и отговаряше идеално на целите ми, тъй като не исках да убивам никого, а просто да го извадя от строя, ако се наложеше.

Стигнах градинката и хвърлих едно око към портала. Няколко Стражи продължаваха да се суетят край разбитото остъкление с автомати в ръце, а други разпитваха очевидци на стрелбата във фоайето.

Свих зад ъгъла към паркинга за реанимобили и летящи килими и се шмугнах през най-близкия от сервизните входове. В носа ме удари миризмата на мърша и си помислих, че колегите от съдебната медицина отново ще се вихрят с нечие разложено тяло в аутопсионните зали, до които слизаха стълбите вдясно от мен.

Самият аз продължих направо и по разклонението вляво излязох пред служебната баня на приземния етаж. Отключих шкафчето си, за да се преоблека в резервния работен екип, който държах там. Докато вадех сгънатите туника и панталон, нещо изтрака в краката ми. Наведох се и вдигнах ламинирана стандартна табелка с надпис ВЪНШЕН КОНСУЛТАНТ.

„Късметът обича смелите“, рекох си, докато я съзерцавах с усмивка. Използвах я в редките случаи, когато се налагаше да преглеждам пациенти от нашия контингент, попаднали поради някаква причина в друга болница, и кой знае как се беше запиляла тук. „Късметът обича смелите“, повторих си, докато я бодвах на джобчето над лявата ми гръд. Пасваше идеално на цялостната дегизировка.

Закрачих по коридора под стерилното осветление и изобразих отегчение върху лицето си — точно така щеше да се държи човек, когото досадни административни задължения са довели в чуждата клиника. Разминавах се с колеги и им кимвах надуто, а те веднага отвръщаха поглед, щом зърнеха нацупената ми физиономия. Дотук всичко вървеше по план. Не знаех обаче с какво ще се сблъскам в интензивния сектор.

Усетих, че опасенията ми са били оправдани, когато не забелязах патрулната двойка в коридора. От стаята на медицинските сестри се носеше тих весел брътвеж и привидно всичко беше наред, но инстинктите ми подсказваха друго.

Приближих се до бокса на Шели с нарастваща тревога и надникнах през остъклението. Въздъхнах облекчено — съпругата ми спеше, мониторите спокойно мигаха със зелените си електронни очи.

Продължих нататък към бокса на Дориан. Щорите на цялата клетка бяха спуснати. Напрежението ме стисна за гърлото, устата ми пресъхна и допрях език в зъбите си, за да изкарам малко слюнка.

Във въздуха, пропит с познатите аромати на болнично заведение, долових дискретна леко тръпчива миризма, източника на която не успях да определя. Бавно завъртях топката на бравата и натиснах с рамо, но вратата не помръдна.

Извадих връзката с ключовете си, за да намеря универсалния, с който можех да отворя всяка клетка в интензивния сектор, ако поради някаква причина се задействаше заключващият й механизъм. Нямаше как да избегна щракването на блокиращото бутонче от другата страна, нито пък знаех какво ме очаква там, но трябваше да рискувам. Пъхнах ключа в цепнатината в средата на топката и бавно го завъртях наляво. Бутончето се освободи с тихо „цък“, но изнервеното ми съзнание регистрира звук като от взрив на граната. Задържах дъх и се ослушах за раздвижване от вътрешността на бокса. Не долових такова, стиснах зашеметителя с дясната си ръка, а с лявата завъртях топката на бравата. Вратата се отвори абсолютно безшумно. Прекрачих в помещението и първото нещо, което видях, бяха телата на двамата сержанти от патрула, завързани и облегнати в седнало положение до стената встрани от мен. В безсъзнание, дишащи тежко през ноздри заради напъханите парцали в устите им. До краката им се търкаляше пластмасово шишенце от спрей, боядисано в редуващи се черни и жълти ивици, все едно телце на оса. Точно тогава направих връзката с миризмата, която усетих в коридора — невропаралитичен аерозол с краткотрайно действие — виновникът за състоянието на патрулната двойка.

Упоителят, въздебел мъж в бяла болнична престилка, с плешиво теме, обградено от ореол черни къдрици и покрито със ситни потни капчици, се беше привел над леглото на върколака. Дишаше тежко, докато махаше от тялото му електродите, свързани с регистриращите устройства. Беше изключил и алармената сигнализация, която в противен случай щеше да се задейства.

Въпреки че климатичната инсталация и аспирацията работеха с напевно жужене, цялата стая вонеше на пот. Дебелакът пуфтеше тежко и все още не ме беше усетил зад гърба си. Под ръкавите на бялата му престилка бяха избили мазни кафеникави петна. Нямаше как да объркам тази гледка — от километри можех да позная (а и да подуша) интерниста Хауърд Хенри, когото всички в клиниката наричаха Хауи.

Беше добродушен веселяк и последният от персонала, като изключим верния ми приятел Дойл, разбира се, когото очаквах да видя в ролята на убиец. В момента обаче Хауи се канеше да стане точно такъв. Бръкна в страничния джоб на престилката си и извади спринцовка с трепереща ръка. Опита се да махне капачето на игличката, ала нервното напрежение му изигра лоша шега и я изпусна на земята.

— Венозните манипулации се учат още през лятната практика на третата година от следването! — казах.

Дебелакът изквича и подскочи, а ако не беше сериозността на ситуацията, можеше даже да се разсмея.

Обърна към мен запотеното си почервеняло лице и запелтечи:

— К-к-кой сте вие?

Очите му зад стъклата с висок диоптър бяха направо огромни. Около тлъстата му гуша висеше надиплена филтрираща маска „нос-уста“

— Някой, който не иска да види как добър колега се превръща в Осквернител на Убежище! Не вършѝ глупости и не правѝ резки движения, защото тази машинка ще те извади от строя, преди да успееш да мигнеш! — завъртях зашеметителя пред лицето му, въпреки че като гледах как се гърчи от страх, едва ли щеше да ме нападне. После си казах, че и двамината от патрула са видели само един потен шишко, приближаващ се към тях и навярно са се хилели наум, а сега лежаха в безпаметно състояние до стената.

— Искам бавно да отделиш ръце от тялото си, за да мога да ги виждам през цялото време.

Хауи последва командата ми, а петната под мишниците му започнаха да нарастват като петролни разливи.

— С какво те държат вампирите, приятелю? — попитах.

— Арчи? — може би разпозна гласа ми, а може би знаеше, че не е първият, когото са се опитали да вербуват, и беше направил връзката.

— Същият, леко дегизиран — нямаше смисъл да крия. — Какво ти сториха, Хауи?

Дебелакът сякаш се смали пред мен. Изпод очилата му с масивни рогови рамки рукнаха едри сълзи, а под носа му се стече тлъст сопол. Хауи подсмръкна и хълцайки, заговори:

— Комар… играя комар, откакто се помня, Арчи… Преди можех да го контролирам и залагах колкото да си начеша крастата, но напоследък доста задлъжнях, докато се усетя, се оказах висящ с близо петдесет хиляди полкреда в едно от казината на Гришнак… Сигурно се питаш как съм могъл да навъртя такава огромна сума… Доскоро ми даваха да играя на кредит, казваха да не бера грижа, ще им се издължа, когато мога… Само че от няколко дни започнаха да ме притискат да върна парите, трупали се лихви… А снощи ме отвлякоха от дома ми, заведоха ме на някакво ужасно място и изсмукаха кучето ми… Знаеш, лабрадора ми — Оскар, изсмукаха го като мушмула, Арчи и изпиха кръвта му пред мен… Казаха ми, че ще съм следващият, ако не убия върколака…

Усетих, че ще експлодирам от гняв. Мразех начина на действие на тази вампирска сган, използваща виртуозно комбинацията от страх и болка. Бяха наранили обичната ми жена, а старият ерген Хенри беше изгубил домашния си любимец.

Ако до този момент доктор Арчибалд Кимерия все още изпитваше макар и минимално колебание да тръгне срещу Гришнак, алтер егото му Ачи от Паралел вече започваше да губи търпение и искаше да пролее реки от кръв.

Оказа се, че и добродушният интернист Хауърд Хенри също няма нищо против да стори това. Използвал моментното ми вглъбяване, дебелакът се хвърли върху мен, събори ме на земята и ме затисна с масивното си туловище. Зашеметителят отхвръкна настрани. Вонята на пот и страх, излъчваща се от Хауи, буквално ме задуши. Секунда по-късно към нея се добавиха и две космати хлъзгави длани, които се обвиха около шията ми.

— Ще ме убият, Ачи! — шишкото хълцаше и затягаше хватката си, сълзи и сополи се лееха върху мен, а цветни мушици започваха да танцуват пред очите ми. — Прости ми, но трябва да го направя…

Със сетни усилия, благославяйки учението на господин Ренето, успях да нанеса саблен удар от лявата страна на врата му, в точката над горния край на ключицата, известна като „хижа на диханието“. Получи се твърде немощно изпълнение, ала достатъчно да го принуди да отслаби натиска си. Поех глътка скъпоценен въздух и мигновено атакувах с пронизваща длан ямката под адамовата му ябълка. Хауи подбели очи и започна да хъхри в усилието да напълни гърдите си с кислород. Успях да се измъкна изпод планината от сланина и се наведох над него. Опасявах се да не умре, но се убедих, че ударът не е бил фатален.

Вратата на бокса се разтвори и вътре влетя медицинска сестра, явно дочула шумотевицата от схватката. При вида на проснатите из стаята тела изпищя.

Приближих се към нея, без да се опитвам да я докосна, защото можех да влоша положението, и й заговорих кротко, като на малко дете.

— Сестра, трябва незабавно да слезете до първия етаж, за да извикате стражите от портала. Опитаха се да убият пациента ви! Извършителят на покушението — посочих тялото на Хауи — е неутрализиран и поне петнайсетина минути ще полежи в това състояние. Разбирате ли ме, сестра?!

Младото момиче уплашено закима. Очите му все още се въртяха като полудели, но поне не продължи с истеричните писъци.

— Тръгвай, мила — подбутнах я леко към изхода на бокса. — Извикай патрулите и им обясни, че охраната в интензивния сектор трябва да се усили. През това време аз ще прегледам пациента.

Момичето излезе. Имах броени минути, преди на етажа да стане пренаселено.

Клекнах до огромното тяло на неуспелия Осквернител и опипах джобовете на престилката му. Търсех нещо конкретно, нещо, което знаех, че трябва да е там, ако логиката на събитията не ме беше подвела. Открих го в левия джоб при служебния му комуникатор — малък сребрист мобилен телефон с капаче — лукс, който Хауи трудно можеше да си позволи с лекарската заплата.

Отворих го, за да проверя паметта — както очаквах, имаше записан само един номер. Щракнах капачето и прибрах телефона в туниката си. Приближих се до леглото на Дориан. Проверих банките — разтворите продължаваха да текат с равномерна капка, всичко изглеждаше наред. Закачих обратно електродите по тялото му, включих мониторите, след което задействах алармената сигнализация.

Вдигнах зашеметителя от пода, излязох от бокса, като не пропуснах да прибера връзката с ключове от вратата и тръгнах по коридора с отегчения вид на изпълнил задълженията си външен консултант.

Измъкнах се през сервизния вход с работния екип върху мен, тъй като пресметнах, че едно забавяне при шкафчето би могло да ми изиграе лоша шега. Закрачих небрежно към шофьорите на реанимобили, които пушеха при рампата пред паркинга и поисках огънче. Благодарих и се отдалечих с уверена крачка.

Точно преди да стигна пряката, където беше паркирала Тания, извадих мобилния телефон на Хауи, открих записания номер и натиснах бутончето за набиране. След няколко сигнала свободно, тъкмо когато се канех да затворя, отсреща се чу изщракване и един студен глас каза:

— Хауърд, мазник такъв, след последното ти обаждане се разбрахме, че ще те търся аз! Толкова ли не можа да запомниш тези елементарни инструкции, дебело прасе?!

— Не е Хауърд — опитах се да докарам най-злокобната интонация и мисля, че успях, но онзи отсреща не се впечатли въобще. Дори прозвуча развеселен:

— С кого имам честта да разговарям?!

— Името ми е Ангел Китанов, познат и като Ачи от Паралел! Аз съм тоя, дето идва да изтръгне мъртвото ти сърце от гърдите, за да го изяде!