Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Многополисна общност (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
WizardBGR (2017)

Издание:

Автор: Димитър Цолов-Доктора

Заглавие: Клиника в средата на нощта

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Кети Илиева

Художник: Росен Найденов

Коректор: Кети Илиева

ISBN: 978-954-8633-48-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2739

История

  1. — Добавяне

Първа част

Глава I
Рана от сребърен куршум

Докараха върколака в състояние близко до анафилактичен шок. За лаиците ще поясня — това е свръхостро развиваща се алергична реакция, която, ако не се овладее навреме, води до смърт.

Според парамедиците — две самодиви от пункта за неотложна помощ, до който се беше добрал върколакът и който като всеки такъв на територията на Многополисната Общност, включително и тук — в Кръстовище, се ползваше със Статут на Неприкосновено Убежище, сребърният куршум само беше одраскал рамото му, ала и това щеше да е достатъчно да го убие. Въпрос на малко повече време, разбира се.

Не съм експерт в генетиката, но по оскъдните спомени от основния курс в Медицинския факултет знаех, че наследствената информация в клетките на върколака се намира в някакво особено полустабилно състояние и именно това е причината той да може да придобива човешка или вълча форма, когато пожелае. Среброто пък е единственият известен елемент, който блокира ензимите, отговорни за процесите на тези превръщания, поради което дори един атом от него може да доведе до всички онези оплаквания, с които дойде въпросният пациент и които, без адекватно лечение, в крайна сметка щяха да го довършат.

Докато го прехвърляхме от платформата на летящия килим на пункта за неотложна помощ върху носилката и по пътя към шоковата зала, трескаво сменяхме банките на поставените от парамедиците системи и ги намествахме върху стойките на колелца, успях да разгледам лицето му. Мъж на видима възраст около тридесетте. В грубите, ъгловати черти се долавяше и вълкът, и човекът, защото бяха застинали някъде по средата на трансформацията, а страданието допълнително ги беше изострило. Рядка червеникава козина, покрита със ситни капчици пот. Мехурчета пяна, бълбукащи в ъгълчетата на устата. Гърдите му трескаво се вдигаха и спускаха, дишането беше изключително повърхностно. Поставих ръка на китката му — пулсът едва се напипваше, но за сметка на това бе силно ускорен.

Умът ми преговори набързо терапевтичния алгоритъм, в шоковата зала нямаше да има време за колебание. Самодивите-парамедици вървяха след нас и продължаваха да докладват — дотук бяха свършили добра работа с инжектирането на екстракт, извлечен от кожа на саламандър, стимулиращ сърдечната дейност, в комбинация с мощния противоалергичен препарат, който се получаваше от специална, изсушена на прах гъба и накрая бяха включили споменатите вече банки с оводняващи разтвори.

Сега беше наш ред да поемем щафетата. В шоковата зала, след ревизирането на раната, щяхме да предприемем пълна подмяна на кръвта на върколака, защото среброто, колкото и малко да беше като количество, продължаваше да циркулира в него. После щяхме да продължим с укрепващата сърцето терапия и оводняването на организма му.

Времето, необходимо да опиша тези манипулации, е около минута и половина, но борбата за живота на върколака в действителност щеше да продължи часове наред.

Започна едно обичайно тежко нощно дежурство в Кръстовище.

Още в мига, в който парамедиците се свързаха с нашата клиника от пътуващия насам летящ килим, бях изискал няколко сака с върколашка кръв — абсолютно универсална и без груповите различия, характерни за хората, което беше добрата новина. Лошата, а винаги има такава, беше, че въпреки адекватните действия в Неотложния пункт, шансовете на върколака да оцелее бяха петдесет на петдесет. Знаех го от личен опит. Медицината, както беше казал някой, е дело тъмно и всичко зависи най-вече от силите на самия пациент. Не се съмнявах в своите възможности и професионални умения, все пак работех в клиниката вече петнадесета година и през нощните дежурства тук се бях нагледал на какво ли не.

 

 

Оставаше час до изгрева на слънцето, когато с колегата-токсиколог Робърт Дойл потънахме в удобните кресла на къта за отдих. До нас успокояващо ромолеше декоративният фонтан — инсталация, подарък от известния скулптор Тирон, когото преди време бяхме спасили от вампирско ухапване. Състоянието на върколака беше стабилизирано и след като го приведохме в интензивния сектор, се отправихме насам. Запалихме ръчно свити тънки цигари — смес от слаб халюциногенен коноп и тютюн от юга, и се опитахме да дарим покой на изморените си тела, прекарали на крак дълги часове край масата в шоковата зала.

Кръстовище, сравнен с някой от многомилионните полиси, може да изглежда като селце с неговите около триста хиляди обитатели, но за всички нас, работещите в Клиниката за митологични създания, единствената по рода си в града, мащабите му бяха огромни.

Изсмуках последното късче от ароматичната смес, докато опарих пръстите си, а угарката смачках в керамичния пепелник на масичката между нас.

— Доколкото разбирам, започнала е поредната бандитска война. — Не беше въпрос — колегата Дойл просто изказа на глас нещо, което ни беше пределно ясно и на двамата.

— Ахам — отвърнах. — Самодивите споменаха, че няколко псевдовампира от четирийсет и седма улица са преследвали върколака до Неотложния пункт. Рутгер няма да остави нещата така. Нощите оттук нататък ще са интересни!

Ставаше въпрос за главатаря на върколаците, а въпросните псевдовампири бяха най-обикновени човешки същества с фетиш към кръвта — убиваха и смучеха тази течност, подобно на оригиналните особи, на които подражаваха, като същевременно воюваха с тях, с върколаците и с всички други шайки на територията на Кръстовище. Убийствата, както и консумирането на кръв, разбира се, бяха извън закона в Общността, но това едва ли можеше да спре най-радикалните представители на споменатите групи. Животинският еквивалент, предлагащ се в хематологичните магазини, не задоволяваше апетита им, а топката винаги се връщаше в ръцете ни, защото като лечители, положили Хуманната клетва, наш дълг беше да се борим за живота на всяко същество — човек или не, попаднало тук.

— Извини ме, Робърт, трябва да оформя рапорта за Стражата. — Придърпах листовете със стандартен текст и се заех да попълвам празните места.

Вид на пациента: ликантроп.

Тип нараняване: огнестрелно — сребърен куршум.

Дойл, също допушил цигарата си, се изправи и опъна ръце над главата като човек, протягащ се след сън или просто схванат, какъвто със сигурност беше неговият случай.

— Приятно писане, Арчи — ухили се над главата ми.

Не познавам колега, който да обича подобен род бумащина, но това беше обичайната процедура.

След парамедиците и ние бяхме уведомили Стражата за ранения върколак, а попълнения рапорт щях да предам на двамата сержанти от Уличния патрул, които в момента чакаха пред къта за отдих. Друга двойка беше оставена да пази в коридора пред интензивния сектор заради чиста формалност. Клиниката ни, както и всяко здравно заведение в Общността, е със Статут на Неприкосновено Убежище и шансовете да стане обект на бандитска атака са на практика нулеви.

Десет минути по-късно отворих вратата и подадох протокола на единия от патрулната двойка.

— Заповядайте, сержант! Тук е описано всичко — час на подадения сигнал, час на постъпването, видът на травмата, реанимационните мероприятия от Неотложния кабинет и тези в шокова зала. Ако имате други въпроси съм на ваше разположение.

— Благодаря, доктор Кимерия! — Мускулите на стража се раздвижиха под еластичното тъмносиньо униформено трико, докато поемаше листовете от мен. — Това е достатъчно засега.

В този миг откъм фоайето вдясно от нас, се чуха възбудени викове и заедно с двамата сержанти се отправихме натам.

Веднага познах облечения в черна кожа мъж, който се беше подпрял на плота на регистратурата и обясняваше нещо на нощния диспечер.

Малко по-назад от него, скръстили ръце в онази всеизвестна поза „не се закачай с нас, ще си изкараш белята“, невъзмутимо стояха трима гиганти с обилно окосмени лица, гъсти бради, стигащи до нивото на гърдите им, заострени уши и същите черни кожени дрехи като тези на главатаря им. Рутгер понякога се отбиваше тук, когато пострадаше по-важен член на бандата му. Всъщност главатарите на всички банди в Кръстовище правеха така и ги познавах до един — насилието просто беше неизменна част от нощния живот на града. Като се замисля, работата на Стражата беше по-скоро да предпазва мирните жители от жадните за кръв създания, докато на конфликтите между отделните групировки дори се гледаше с добро око, тъй като по този начин те сами изтощаваха наточените си зъби, ако мога да използвам това удачно и за вампири, и за върколаци, и за всякаква друга сган, сравнение.

Рутгер се обърна към нас, сякаш плъзна поглед през стражите, без да ги удостои с внимание, и заби воднистите си сини очи в мен. Имаше изящно издължено лице на аристократ, внушение, което не се променяше съществено от фината като ръждив прашец козина, с която беше покрито, и някакво хитро, лисичо излъчване. Ако не го познавах, бих могъл дори да го харесам. Само че бях чул колко жесток може да бъде и знаех, че на гърба му висят безчет убийства на човеци и нечовешки същества, които патрулите на Стражата просто не можеха да докажат.

В Кръстовище Омертата, или така нареченото Правило на Мълчанието, беше повече от религия сред членовете на бандитските формирования. Страхът пък затваряше устите на обикновените хорица, ставали свидетели на жестоки ексцесии, и единствената им надежда беше в даден момент да не се окажат на мястото на поредната жертва.

— Какво е състоянието му, док?

— Направихме каквото можахме, господин Рютгер, оттук насетне всичко е в неговите ръце. Стабилизиран е, кръвта му е подменена, за да се изолира среброто от тялото му… И все пак съм по-скоро оптимистично настроен. Раната беше съвсем лека драскотина.

— Кучите синове, които са сторили това, ще си платят! Когато нападаш някой като мен, се убеди, че си го убил, защото единствено мъртвият върколак е безопасен! Чух, че са били псевдовампирите от четирийсет и седма.

— Да, парамедиците от Неотложния пункт споменаха, че са забелязали членове на тази групировка да преследват пострадалия — нямаше смисъл да крия информацията — мълвата вече се разнасяше из опасните улици на Кръстовище.

Очаквах и следващия въпрос на Рутгер — този театър на нерви го играехме от доста време:

— Кога ще мога да го видя, докторе?

— Боя се, че в близките седемдесет и два часа това няма да е възможно. Поддържаме приятеля ви в изкуствена медикаментозна кома, за да подпомогнем възстановителните възможности на организма му.

— Обещавам ви доста работа, доктор Кимерия! — изрева шефът на върколаците и се завъртя към изхода, при което полите на кожената му пелерина се развяха край него. Хората му го последваха.