Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Женя і Синько, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Виктор Близнец

Заглавие: Звън на паяжинка

Преводач: Лиляна Минкова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: Украински

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Повести

Националност: Украинска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: март 1983

Редактор: Пенка Кънева

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Людмил Асенов

Коректор: Мина Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1906

История

  1. — Добавяне

Галина Степанивна. Пътят към къщи

Масичката на Женината майка беше до стената. В стаята на машинописките, доста голяма и квадратна, стените бяха тапицирани с велтър, а отгоре с басма. За да се приглуши поне малко шумът. Но въпреки това, когато осемте машинописки започваха да блъскат едновременно по своите „Оптими“, стаята се изпълваше с оглушително сухо тракане. Вратата час по час се отваряше, в стаята нахлуваха запъхтени журналисти и още от прага молеха:

— Галя, ужасно бързам! Моля ти се!

Галина Степанивна вършеше най-спешната работа. А понеже в радиото всичко е спешно и всички бързат за някъде: един на запис, друг — на летучка, на нея й се струпваха най-много ръкописи. Разбира се, за никого не беше тайна защо журналистите се въртят все около крайната машина: в радиото всички много обичаха тази дребничка слаба жена. Обичаха я, защото беше търпелива и работлива, защото имаше мек характер. В редакциите знаеха: Цибулко ще вземе (без да мърмори и без да нервничи) и най-изподраскания текст, ще ви го препише навреме.

Женя неведнъж се учудваше: майка й можеше да разговаря с някого, да гледа през прозореца или да седи, затворила уморено очи, и в същото време бързо-бързо да пише. Познаваше толкова добре клавиатурата, че работеше, без да гледа. Мислите на майка й са сякаш някъде много далече, а пръстите работят сами, местят валяка, намират необходимата буква и никога не допускат пропуск, никога не грешат. При това Галина Степанивна, която в училище беше получавала само петици и шестици, владееше чудесно граматиката, обичаше да чете (най-много за войната, за децата, за нещо героично) и затова не само пишеше вярно, но нерядко поправяше даже журналистите, които в бързината или по невнимание допускаха и по някоя грешка.

— Галя, много ви моля, препишете ми го веднага! — дотичва запъхтян репортерът от „Последни новини“ и хвърля на бюрото й късчета хартия, изподраскани, изписани от горе до долу с нечетливи заврънкулки.

Галина Степанивна не може никому да откаже; често пише и през обедната почивка, остава и след работа. Към машината я привързват симпатията и любовта, с които произнасят в радиото нейното име: Галочка. „Тичай при Галя, тя веднага ще те оправи.“ „Компютър“ ли? Не зная. Попитай Галя как се пише. „Нашата Галя, при нашата Галя…“ Какво повече му трябва на човек, особено на жена, като награда за тежкия и ежедневен труд!

Гърбът на Галина Степанивна изтръпна от седенето, но тя намира сили да вдигне глава, да се усмихне приветливо на всеки и да каже: „Заповядайте. Готово е“… и чак когато става последна от мястото си и закуцука с отекли крака към вратата, чак тогава разбира колко е уморена. Оправя си набързо косата, слага малко червило и излиза.

Леко й се вие свят — нали цял ден не е ставала от стола. Но Галина Степанивна не умее иначе да работи — такъв й е характерът.

В този вечерен час по Хрещатик пешеходците се движат в два потока; хората се прибират от работа, всички са угрижени, съсредоточени. Шляпат подметки, шумолят найлонови шлифери, боботи сподавен говор. Улицата е задръстена от коли, тук-таме в къщите вече палят лампите. Галина Степанивна се влива в потока, който тече към площад „Калинин“. Колкото и да е уморена, не забравя да слезе в подземния преход, където все едни и същи лелки продават цветя. Отбива се да купи карамфили или нарциси. А сега си избра пет разкошни свежи хризантеми.

Доволна от покупката, застана встрани и притисна цветята към бузите си. От белите влажни хризантеми лъха възгорчива есенна свежест, късен хлад. Да не беше толкова уморена, Галина Степанивна щеше да се усмихне и да си каже: „Колко са красиви! И как хубаво миришат!“. Но сега нямаше сили даже да им се зарадва. Но Галина Степанивна още е млада, тя мина няколко пресечки, пое си няколко пъти дълбоко дъх (като йога, както я учеше Женя) и погледът й се оживи, а по бузите й взе да избива руменина.

Тръгна с букета към тролейбусната спирка. Както винаги по това време, на площад „Калинин“ имаше много народ и както обикновено по-нахалните се качваха първи, развъртели лакти. Галина Степанивна чакаше търпеливо на опашката. Ето я вече в първата петорка. Дойде номер осемнадесет. Опашката кажи-речи внесе слабичката Галина Степанивна в тролея. Тя ужасно се боеше от блъсканица и се промъкна в ъгъла, на задната седалка. Вътре беше претъпкано, но неуспелите да се качат още щурмуваха тролейбуса или висяха по вратите. Най-сетне потеглиха, пътниците се олюляха назад и някаква огромна лелка почти седна върху коленете на Галина Степанивна. „Ех, нищо. Все някак ще стигна“ — помисли си Цибулко, само и само да не стане кавга.

Леко й се виеше свят, стана й задушно, главата й сякаш се изпълни с топла сънена мъгла. Мислите й се въртяха все около работата. Пръстите тичаха по клавишите (буква „С“ заяждаше. „Проклетницата! Трябва да викна майстора“), валякът сновеше насам-натам, а слепоочията й туптяха, туптяха… Галина Степанивна разтърси глава, за да отпъди тежката дрямка. Насила се накара да мисли за друго. Да, Женя. Сигурно се е върнала вече от басейна. Поне да си сложи след плуването вълнената шапка, а пък то, глупачето, нали иска да е герой — ще вземе да настине. А дали се е прибрал мъжът й, няма ли да му се доще да държи речи и днес от трибуната на ООН? Засмя се тихичко — спомни си как мъжът й беше гонил посред нощ дяволи — ако се е прибрал, дали е нахранил детето?

С една дума, домашните грижи я погълнаха всецяло.

Мислеше си за Женя, за това, че момичето много учи, не иска да яде и изобщо напоследък с нея става нещо странно. Първо си завъди някакво зверче (пълни си главата с разни книги и сега си измисля: дяволче!). Сега пък от устата й не слиза този Бен — разказва как му писали двойка, как измъкнал дръжката от вратата на класната стая, как я дразни и в междучасието й слага марка. Разказва разпалено, сърдито, но личи, че пакостите на този Бен даже й харесват. Може би детската дружба започва тъкмо така? Галина Степанивна си спомни своето детство, усмихна се: навремето и при тях двамата беше същото! Върви с момичетата по пътя, а насреща им — Васил Цибулко (тогава той беше проста Вася, изпоцапан и отчаяно смел) и непременно или ще я замери с прах, или ще й окачи някой трън. Момчешко ухажване!

… Пневматичните врати съскаха, пътниците се качваха и слизаха, в тролея ставаше все по-тясно, някаква дама викаше нервно: „Къде са билетите? Подайте ми билетите!“. Но Галина Степанивна нищо не чуваше. Беше потънала в своите мисли и спомени. Гледаше в една точка и сякаш убеждаваше някого: „Аз все с тая работа, а трябва да отделям повече време за детето. Тя расте, става голямо момиче и вече се боя дали не сме изтървали нещо? Дотича от училище, очите й святкат — има си вече свой живот, свои тайни, вълнения. А как да проникна в тях, как да й помогна, как да защитя сърцето й?…“. Галина Степанивна си спомни за Бен, за хубавата му майка, която гастролира сега някъде из Канада, и се попита: „Е, бива ли така? Роди момчето и го остави на дядото — да си расте като бурен. Детето по цели дни се шляе или се бие из двора, току-виж станала беля!“.

Тролеят подскочи, яката лелка политна върху Галина Степанивна и смачка хризантемите в лицето й. „Ох, защо не внимавате“ — Галина Степанивна се опита да ги запази с ръка. „Брей, я я вижте — принцесата! — развика се лелката. — Пък много си нежна, ма!“ Цибулко не чуваше какво й крещи жената: ядосан човек може всичко да ти наприказва!

Извърна се към ъгъла, погледна със съжаление цветята: смачкани. Сплеснати, сякаш ги е настъпил някой. Изведнъж, на пръв поглед без всякаква връзка, Галина Степанивна си помисли: „Вдругиден е неделя. Защо да не идем в Пушча-Водица. Цялото семейство. В гората е толкова хубаво! Златна есен. Пълно е с гъби. Женя трябва да се поразсее, да подиша чист въздух. Има и за какво да си поговорят с дъщерята“.